Автор: Величка Николова
„Братя, не бойте се от греха на хората, обичайте човека и в греха му, защото това подобие на божеска любов е и връх на любовта на земята”
Ф. Достоевски
Дали можем да обичаме човека такъв, какъвто е — грешен, немощен, уязвим? Поне да опитаме, да го стоплим с разбиране, да го приемем целия в греха му, независимо дали грехът е разкаян и изповядан.
Неведнъж в храма съм виждала хора, които не искат да запалят свещта си от друга свещ, а непременно търсят кандилото пред иконата, за да запалят своята свещ оттам или от голямата свещ пред олтара. Искат да се отделят от другите, да не би да приемат чуждите грехове (така си мислят те, разговаряла съм с някои от тях), сякаш те самите са безгрешни или техните грехове са по-святи някак си, по-оправдани. Гордост? Липса на разбиране на греха? Липса на любов? Има варианти за тълкуване. Но не за теоретични дълбокомислени разсъждения се заех да пиша за любовта. Искам само да разкажа нещо, което стана наскоро, в дните на Рождественския пост. А всеки сам може да разсъждава и тълкува, както му е дал Господ.
В един малък град доскоро живееше жена на име Елена (имената са сменени — б.а.), която всяваше ако не ужас, то най-малкото — неприятно чувство у всеки, с когото се бе срещала. Тя „изобличаваше” всеки човек в някакъв грях, бе скарана със съседите си, ходеше из града да събира клюки, плетеше интриги, а с най-голяма наслада се нахвърляше на роднините си. Беше отправила чудовищни обвинения към семейството на една от племенниците си, че мъжете от семейството са убили мъжа на Елена, че една от възрастните жени искала да му бъде любовница, докато бил жив, че я крадат непрестанно, че ѝ завиждат. Впрочем обвинението в кражба тя отправяше към кого ли не. Нарече по-малкия си брат крадец, престъпник, мошеник и мафиот и всичко това тя правеше публично. Дълги години не си говореха. Едновременно с това водеше спорове с един от съседите си за граничната бразда между двата двора. Преди години нейният син бе довел съпруга в дома им, но Елена я прогони безцеремонно по най-обиден начин. И синът ѝ повече не посмя да се свърже с жена в законен брак, но след години се отдели от майка си. Елена имаше и дъщеря, която живееше в друг град, от нея имаше внучка. Роднините ѝ търпяха и се срамуваха заради нея.
Елена беше енергична, неуморима, за нея всички бяха блудници, крадци и дори убийци. Вярваше страстно във всичките си измислици и никой не можеше да я разубеди, че не е права. Тя нямаше приятелки и ако все пак за известно време водеше миролюбиви разговори с някоя жена, то не след дълго разваляше отношенията си и с нея; разговорите бяха единствено на клюкарска основа, обсъждаха се действителни или мними грехове на някого.
Тази жена живя дълго — до деветдесет и три години. Можем само да предполагаме, че Бог, по милостта Си е чакал тя да се промени, да стане по-добра, да се осъзнае, да се покае. Усещането си за присъствието на Бога тя формулираше така: „Има Бог, да знаете. Всичко, на което съм се присмяла, ме е намерило”. И толкова. После забравяше собствените си изказани прозрения и отново говореше зли думи и дори кълнеше. В нея нямаше милост ни към свои, ни към чужди.
И ето, че тя достигна края на своя живот, наскоро почина и всичко по-нататък ми е разказано от нейната племенница Яна. Когато разбрали за нейната кончина, роднините решили единодушно: никой от тях няма да отиде да я изпрати в последния ѝ път, няма да сложат цветя на ковчега ѝ. До последния момент край Елена била внучката ѝ, достойна млада жена, която независимо от всичко, се грижела за баба си.
Но ето, че на втория ден от смъртта, преди погребението, всички роднини се събрали край ковчега на починалата.
Яна разказваше: „Хванах ръката на умрялата си леля и казах: „Лельо, прощавам ти за всички обиди, нека и Бог да ти прости!” И, вярваш ли ми, аз плаках горчиво”.
А братът на Елена, вече осемдесет и пет годишен дядо, повтарял „Сестро! Сестро!” и бил разтърсван от плач като дете. И всички останали племенници и някои от съседите поставили цветя, запалили свещички и се простили с вече мъртвата Елена.
На всичко това можем да кажем само „Слава, слава Богу!”. Защото Бог е Този, Който животвори сърцата, открива любовта у тях и я прави явна. Любовта на тези хора взе връх над жестоките обидни думи, стопли вледенените от болката сърца! Омразата и горчивините си отидоха, остана Любовта! Бог да прости починалата!
Може би, ако някой се бе отнесъл към Елена с любов приживе, ако бе срещнала топлина и истинско разбиране, нейното сърце щеше да откликне и нямаше да бъде толкова зла. Казвам само „може би”. Тя явно не е могла да обича, не бе познала истинската християнска любов. (А не знам дали ние, останалите, познаваме тази любов в нейната пълнота.) Отбягвана, презирана, осмивана, Елена се е озлобявала още повече.
И ми се иска да цитирам пак думи на стареца Зосима от „Братя Карамазови” на Достоевски: „Пред някоя мисъл застанеш в недоумение, особено виждайки греха на хората, и се запиташ: Със сила ли да надделея, или със смирена любов? Винаги решавай: Ще надделея със смирена любов! Като решиш тъй веднъж завинаги и целия свят ще смогнеш да покориш”.
Нали за това Бог се роди на земята – да ни научи как да обичаме и добрите, и лошите и не само ближния, но и животните, и дръвчетата, и всяко камъче. А е казано от светиите, че с каквато любов се отнасяш към ближния, с такава любов обичаш Бога! „Онзи, който обича Господа, по-рано е възлюбил своя брат; защото второто служи за доказателство на първото”(св. Йоан Лествичник, Стъпало 30 от „Лествицата”).
Нали затова всяка година на 25 декември посрещаме с радост Рождество Христово и наново, и наново започва нашето учение, нашето вървене към Него! Учим се да обичаме Него, нашия Бог и Спасител, да обичаме ближните, да се изкачваме нагоре, да възрастваме в любовта и милостта ежедневно. И това продължава до последния миг от живота ни на земята! „А сега, след всичко казано, остават тези три, които всичко свързват и всичко съдържат: вяра, надежда и любов, но по-голяма от тях е любовта” (1 Кор.13:13). Защото „Бог е Любов”, казва свети Йоан Богослов (1 Иоан. 4:8). Там, в другия живот отвъд смъртта, отнасяме със себе си само и единствено любовта.
Ако сме живели с нея на земята.
