Автор: Олга Рожньова
Превод: Величка Николова
— Ето, че Костя се върна от училище! Ние с Миша вече те чакаме! — ласкавият глас на мама, радостното сумтене на тригодишното братче, ароматът на мамините бухтички…
Колко е хубаво от студа да влезеш вкъщи, хвърляш в антрето заснежената учебна раница и палтото, стопляш замръзналите си ръце под топлата вода в банята и сядаш до масата в уютната кухня, където е топло и светло и така мирише на нещо вкусно. И мама налива ароматен чай в голяма чаша с цветенца, това е неговата, на Костя чашата, нарежда в чиния румени бухтички, топли, топли — очаквала е мама своето синче. А зад прозореца — виелица, син здрач се спуска над заснежения град. Нищо, нека се спуска — вкъщи е светло и топло! И в краката вече пълзи Миша със своята любима количка.
— Синко, ти защо си такъв замислен? Яж, ще изстинат.
— Мамо, а днес при нас дойде ом… не, об… не, мудсман, изобщо.
— Омбудсман?
— Да. Аха. Ние там… пилотен… не помня… проект, изобщо, пилотен някакъв.
— И какво?
— Мамо, ние живеем неправилно! Съвсем неправилно!
— Защо?
— Ами така, виж сега: децата — това всъщност не са деца!
— Как така?
— Така. Те са хора! Разбираш ли? Също такива хора като възрастните! И те също имат права!
Мама се замисли. Костик развълнувано продължи:
— Ето например на мен не трябва да ми се карате, не трябва да ме лишавате от моето право на личен живот…
— На личен живот?!
— Да. Ето например аз искам още да играя навън, а ти ме викаш вкъщи, или аз искам да играя на компютъра, а ти ме пращаш в магазина за хляб. А аз имам право на отдих! Или ето: аз трябва да се храня пълноценно: плодове, месо! А у нас невинаги има плодове, нали? Така че това е нарушение на моите права! А помниш ли как татко ме шляпна? Когато Миша ме ядоса и аз… ами казах това, което каза чичо Ваня от първия етаж, когато ругаеше… Помниш ли? А пък татко ме шляпна! Това е грубо нарушение на моите човешки права! За това мен могат да ме вземат от вас! Добре, мамо, не се притеснявай! Разстрои ли се?
Майката мълчеше.
— А този де, как беше… каза, че ние трябва да защитаваме своите права! Ето например нашата класна Мария Ивановна ни задържа след часа, ами там някакво съобщение да направи, а това е грубо нарушение на човешките права. Или вземе да ни се кара, заплашва, че ще ни изгони от час. Това също не бива! Трябва да съобщим на този … сман. И даже могат да я уволнят!
— Костик, а на теб няма ли да ти е жал за любимата учителка? Тя вече не е млада. Всичките си сили е дала за вас. Не ти ли е жал?
— Жалко, разбира се. Тя е добра. Но нали трябва всичко да е правилно? Какво ще стане с правата на човека?
Мама гледаше внимателно Костя и мълчеше. Замислено някак мълчеше. На Костя му дожаля за мама: тя е много добра, все пак, и той много я обича. Но все пак още нещо трябваше да направи. Костя допи чая, порови във все още ледената раница и измъкна тетрадка с листи на квадратчета.
— Мамо, не се притеснявай! Аз всичко разбирам. Аз пак ще ходя за хляб. И с Миша… само че ето какво: този … сман ни разказа за мотивацията. Ето, това, според мен е правилно! А пък аз тук раста при вас без никаква мотивация, съвсем немотивиран. Не бива така! Чакай, сега ще видиш!
Мама отиде да измие съдовете, а Костя влезе в стаята, седна до бюрото и докато Миша пълзеше по килима, разчерта старателно листите. Помисли малко, писа около десет минути, прехапал устни от старание, а после, малко смутен, занесе написаното на мама. На листа с големи неправилни букви беше написано следното:
„За изминалата седмица:
играх с Миша — 20 рубли;
ходих два пъти в магазина — 30 рубли;
прибрах играчките заради Миша — 20 рубли;
оправих детската стая — 30 рубли.
Всичко — 100 рубли”.
Мама го прочете внимателно. Машинално отбеляза две граматични грешки. Цифрата „двайсет” за игра с Миша беше поправяна няколко пъти: отначало „трийсет”, после отново „двайсет”. Мама тъжно се усмихна: синът се е колебаел и е написал по-малко. После мама въздъхна и тихо попита:
— А аз права имам ли?
— Мамо, ти винаги имаш права. Ти си голяма!
— Може ли и аз да напиша нещо?
— Може…
Мама отиде до бюрото, замисли се и докато Костик увлечено играеше с радостния Миша, тя написа нещо. Отначало тя се усмихваше, сякаш бе намислила някаква шега, а после от нещо се разстрои и завършвайки писането, подаде листа на сина си и отиде в кухнята. Мишутка съсредоточено се опитваше да направи керван от своите колички, а Костя взе да чете. С милия познат мамин почерк с големи красиви букви бе написано:
„Пране, гладене на бельо;
чистене на дома;
приготвяне на обед и на десерт;”
А после почеркът на мама вече бе променен, стана малко крив, сякаш мама не е виждала добре какво е писала:
„Тревогата, вълнението, когато те очаквах, синчето ми;
болката при раждането ти;
безсънните нощи, когато ти никнеха зъбки;
сълзите и страхът за теб, когато боледуваше;
вечерите, когато ти помагах с уроците и ти четях книжки;
почивните дни, когато те водех в зоопарка, на куклен театър, на школи.
Първите бели коси на главата ми, когато с баща ти те търсихме цяла вечер,
а ти се беше заиграл с децата, падна в ямата и ние те намерихме късно вечерта.
Моите сили, моят труд, моят живот —
Всичко това — безплатно.
Просто защото аз те обичам”.
Костик стоеше и държеше листа в ръцете си. После подсмъркна и бавно отиде в кухнята. Там беше тихо и тъмно. Мама седеше мълчаливо на стола. Костик се приближи до нея, пъхна лице в нейния стар халат и заплака. Той плачеше така, сякаш е мъничък. Като Миша. А мама тихо го милваше по главичката.
