Автор: Лимасолски митрополит Атанасий
Превод: Константин Константинов
Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и пеем на Животворещата Троица трисветата песен…
Мисля, че едно от нещата на св. Литургия, което е много важно, освен св. Причастие, е фактът, че в нея заедно с Божия народ изобразяваме ангелските чинове, херувимите и серафимите, можем да пеем в сърцето си и да принасяме на Бога нашата молитва и така от нас да изчезне цялата тежест на житейските грижи, която навлиза в нашата душа. Разбирате, че колкото повече време минава, толкова повече грижи придобиваме и не може да не ги придобием, най-малкото докато живеем в този свят, защото имаме отговорности, грижи и разни занимания. Въпреки това св. Литургия ни казва да отложим, да изкараме от себе си грижите и да ги дадем на Христос. Всяко затруднение, грижа, тревога да положим в ръцете на Христос, за да можем чисти и свободни от цялото това разсейване да приемем Царя на всички Христос. Той е Цар на всичко и преди всичко трябва да стане Цар на нашето битие, да царува в нашето сърце, ум, тяло. Тоест нашето аз да престане да бъде роб и послушник на греха и да стане роб и послушник на Бога, Който истински ще ни освободи. Бог освобождава човека и не го поробва. Макар да изглежда, че човек се предава на Божиите ръце, когато той направи това, тогава реално се освобождава и става автентично дете на Бога, Божие чедо по наследство чрез благодатта на Светия Дух и така може да чувства този опит от Божието присъствие в сърцето си. Как можем да преодолеем всичко това, което ни занимава и ни кара да се безпокоим, защото със сигурност сме хора и имаме тревоги, имаме трудности вкъщи, със здравето, с парите, децата, социални, национални, глобални проблеми, след като не можем да направим много неща? Те обаче ни притискат и занимават. Е, всичко това, ни казва Херувимската песен, трябва да го предадем в Божиите ръце, да го изкараме от нас и да се оставим на Бога. Както малкото дете се предава на майчината прегръдка и е напълно безгрижно. Защото майката се грижи за всичко. Същото нещо трябва да направи и човекът, когато се моли. Това не означава, че трябва да сме безразлични и да кажем, че нищо не ни интересува. Тук не се има предвид това, а че може да правиш това, което зависи от теб, но да не оставиш грижите да те притиснат, да те стресират и да се разбиеш под предлог на отговорността, която имаш. Ще направиш това, което можеш, колкото можеш, и накрая ще кажеш: не мога повече! И ще оставиш нещата на Бога.
По време на Херувимската песен свещеникът чете молитвата, която започва така:
Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да ти служи, Царю на славата
Тази молитва започва по този абсолютен начин, който ужасява човека, защото кой от всички нас е толкова чист, че може да застане пред Бога? Никой. Никой не е чист. Разбира се, в сравнение с чистотата на Бога, на ангелите, никой не е достоен. От тези, които са свързани с наслади. Но има ли човек в този свят, който не изпитва изкушението на плътските желания? Не съществува такъв, само Пресвета Богородица и навярно някои много велики светци не се го изпитали, не са вкусили това изкушение на плътските желания. Всички ние останалите сме подвластни на страстите и греховете. Затова стоим пред Бога, имайки съзнанието, че не сме достойни. Ти можеш да кажеш: аз съм достоен, чист, не съм направил този грях. Но няма значение само това, че не си направил този грях. На дело може да не си го направил, но тялото, умът, душата много пъти да са се осквернили с фантазии, желания, помисли и хиляди неща, които ни карат да се чувстваме и да бъдем скверни пред Бога. Защото нямаме тази чистота, която имат св. ангели. Стоим пред Бога с крайното смирение, че не сме достойни. Защо никой не е достоен?
защото да се служи на Тебе е велико и страшно и за самите небесни сили.
Много страшно нещо е да застанеш пред Бога и да свещенодействаш великото и страшно Тайнство и то не само за себе си, а и за целия Божий народ. Умонепостижимо нещо, кой може да го направи, кой може да издържи това? Въпреки това Бог дал свещенството на човешката природа, на нас, на човеците. Той не го дал на ангелите.
Ще ви разкажа нещо, което ми случи, когато бях на Света гора. Веднъж разлях св. Причастие, без да искам. Беше през Великия пост, не знам как, навярно заради постите, не внимавах какво стана, с фелона бутнах св. Потир, който се разлюля и св. Причастие се изля. За първи път ми се случи подобно нещо и се смутих изключително много. Нашият старец отсъстваше и отидох при един духовник в скита да му кажа какво си изпатих. Той, милият, също се смути и ми каза: „Трябва да изпиташ щателно себе си, за да видиш защо си изпати това.” Откъде да знам и аз, т.е. с грехове бях пълен от горе до долу, но знам ли по коя причина стана. Както и да е. Той ми каза: „Слушай да ти кажа нещо, трябва да изпълниш една епитимия.” Каква епитимия? 20 000 поклона. 20 000 поклона? Разбира се, не в един ден. А примерно за 15-20 дена. Е тогава бях малък и гъвкав. Добре, направих поклоните, но в душата ми влезе изкушение, едно чувство, че няма да служа повторно и ако Бог иска да Му служат, да направи ангелите свещеници, аз не мога. Да ми се случи повторно това и да излея св. Причастие? Не исках да служа. Обзе ме такова чувство, защото почувствах, че това е толкова страшно нещо, че как да се справиш. Как ще преподаваш Тялото и Кръвта Христови, което е толкова страшно нещо и трябва да причастяваш толкова хора? И тук в света е още по-зле. Затова ще направя малко отклонение, за да ви кажа как да се причастявате и да не изпратите и нас, поповете, в ада, защото така ще отидем в ада. Освен нашите грехове, носим и греховете на другите хора, които идват да се причастяват и не си отварят устата. И край със св. Причастие. Идва да се причастява и тръгва да ти каже: „Благодаря!”. Една баба така казваше и с „Благодаря!” хоп, пада св. Причастие и търсим да го намерим. За какво ми е твоето „Благодаря” сега, бабо, сладка ли беше лъжичката да ми кажеш „Благодаря”? Затвори си устата. Други пък не си отварят устата. Когато бях студент, в Солун имахме един свещеник понтиец, стар, от Кападокия. Той казваше: „По цял ден не си затваряте устата! Само когато се причастявате (тогава го правите)!”. Идват хората да се причастяват и едни се смущават, други кой знае какви помисли имат… Най-малкото да внимаваме, да отваряме добре устата си, да поставяме кърпата под устата, приемаме св. Причастие тихо, спокойно, да си изтриваме устните и да се върнем на мястото си. Както и да е. Бог да ни пази. Мисля, че не съществува свещеник, който да не си е патил подобно нещо, защото сме хора.
защото да се служи на Тебе е велико и страшно и за самите небесни сили.
Сякаш държиш огън и ти казват: да не се изгориш! Но след като това е огън? Как ще държиш огън без да се опариш? Човек наистина бива обзет от страх и ужас пред Бога и най-вече когато трябва да свещенодейства св. Тайни и стои пред св. Трапеза. От една страна, трябва да извършиш това Тайнство, а от друга, като човек виждаш твоите немощи, грехове, всичко, което имаме върху себе си. В душата на човека реално става битка: от една страна, е чувството за нашите грехове, за нашето недостойнство, но от друга какво става? Докато започва по този страшен начин, че никой не е достоен от всички, по-надолу в молитвата се казва:
Обаче, поради Твоето неизразимо и неизмеримо човеколюбие Ти действително и неизменно си станал човек и архиерей за нас и, като Господар на всичко, си ни предал свещенодействието на тази спасителна и безкръвна жертва
Виждате промяната: поради Твоето неизразимо и неизмеримо човеколюбие. Бог е човеколюбив, Той обича човека, дал ни е свещенството, не за да ни изгори, не за да ни прати в ада, не за да ни изпепели. Някой ще каже: „По-добре да нямам такъв дар! Искаш, Боже, да Ти служат ангели? Вземи ги и ги направи Твои свещеници! Ние можем да Ти служим, след като не сме тези, които Ти искаш, не можем.” Ние обаче какво правим? Имаме надежда в човеколюбието и неизразима любов на Бога към човека, която Го накарала да стане Човек. Бог стана Човек от любов към нас и предаде на нас, хората, извършването на безкръвна жертва. Той ни е дал този велик дар, който ангелите нямат — никой ангел не може да извърши св. Литургия. Нито ангелите, нито светците могат да я извършат, освен тези, които са приели тайнството Свещенство. Стига човек да има формалните качества. Правилата на Църквата определят качествата, които трябва да има бъдещият клирик.
Въпреки това, дори да има тези качества, той не престава да бъде нечист пред Бога. Защо? Защото, ако човек си помисли, че стои пред Бога и е наред, има чиста съвест и стои с високо вдигната глава, тогава със сигурност Бог ще отвърне Своето лице от него. Пред Бога стоим както застанал митарят, който навел глава, биел се в гърди и казвал: „Боже мой, бъди милостив към мене, грешния!” и така спечелил Бога. В противен случай фарисеинът, който имал формалните качества, който вършел всичко онова, което казал, той не говорил лъжи, но въпреки това не намерил благодат пред Бога, а бил осъден още повече за своята гордост.
Затова ние се надяваме не на нашата добродетел, святост и чистота, които нямаме, а на неизразимото и безмерно човеколюбие на Бога, Който станал Човек за нас и знае какво означава човекът, затова станал Човек, за да бъде състрадателен към нас и да ни покаже пътя, по който можем да ходим, за да се съединим с Него. Няма друг път освен пътят на смирението и покаянието. Така човек доближава Бога.
Св. Литургия е тайнство, което човек не може да прави по обичай (формално). Той може да стигне до състояние на такова изопачение, че да се отврати. Дори да е свещеник, епископ, мирянин, може да стигне дотам да не иска да не ходи, нито да служи, нито да се причастява, нито да присъства, защото, когато душата ни се отврати, изврати и стане чужда на Бога, вместо да доближава св. Литургия, чувства отблъскване и не иска да ходи. Има хора, на които казваш: „Изчакай пет минути!”, но той не може. Задушава се. Понякога виждаме хора, които се терзаят и питат: „След колко време ще свърши Литургията?” Добре, изчакай 5-10 минути и ще свърши, колкото безрадостно и да ти се вижда това нещо, което виждаш пред себе си, седни в един ъгъл! Не може, не го свърта на едно място. Иска да излезе навън. Св. Литургия го отблъсква — не че тя го отблъсква, а той сам се отблъсква. Не може, в него има противен дух. Това може да стане в човека и той да не иска да отиде на Литургия. Има хора, които се опитват да отидат на св. Литургия, с техния ум го разбират и казват: „Ще отида!”, но душата им се противи, защото в нея има други енергии, противни на Божия Дух, и те не приемат живото присъствие на Бога в св. Литургия.
И тъй, свещеникът не може да служи Св. Литургия по обичай. Виждал съм хора, които през целия си живот служиха всеки ден, но никога по обичай. Виждал съм хора, които всеки ден присъсваха и участваха в св. Литургия и не можеха да си представят дори един ден да не се причастят със св. Тайни, естествено не защото — и това е една друга измама отдясно — се хранили с привидно духовни лъжеусещания, а със смирението, с което човек трябва да пристъпи към Господаря на всички, Господ Иисус Христос, и да се причасти с Неговото Тяло и Кръв смирено, като имащ пряка, абсолютна и екзистенциална нужда да се съедини с Христос. Мнозина казват, че има опасност св. Литургия да се превърне в обичай, да привикнеш към нея. Никога не го разбрах това. Какво означава да привикнеш (в лошия смисъл на думата) към св. Литургия? Нима е нещо, което става обичай? Толкова години я извършваме, толкова пъти, човек никога не я служи по обичай (формално). Да я отблъсне — да, може да стигнеш дотам да кажеш: не искам да служа, не искам да се причастя, не искам да отида на Литургия. Човек може да стигне дотам, защото в душата му може да се извърши сатанински плен от страстите и да намрази св. Литургия. Но да я върши по обичай (формално), не знам, мисля, че не може. Или навярно може, когато душата напълно се умъртви. Бог да ни пази.
Нека пристъпваме към св. Литургия с този смирен дух и да стоим пред Бога като последните от човеците, като болни, ранени, немощни, нечисти, и да Го молим да погледнe върху нашата нечистота, безсилие и окаяност като човеколюбив, какъвто е, и като Първосвещеник, какъвто стана за нас, за да ни спаси и доведе при Себе Си.
В притчата за талантите се говори за онзи слуга, който казва на Бога: „Ти ми даде този талант, вземи си го, ти си жесток човек си!”. Някои хора казват: аз не искам да доближавам много Бога или да стана свещеник, певец, да помагам в църква, защото ще отида в ада! Е, добре де, детето ми, ние, които станахме, нямахме ли душа? Тоест нима Бог е толкова зъл, че когато Те призове към Себе Си, ще те унищожи? И нас, които Бог ни е призвал и от деца сме узнали за Него и сме Го последвали, без да имаме човешки дадености в наша полза, защо го е направил, за да ни изпрати в ада? Нима е възможно Бог да е такъв злодей? Какво сме Му виновни? Тоест Той унищожава Своите съработници? Унищожава тези, които са до Него? Е, тогава всички стойте далеч от Него!
Веднъж в Неа Скити на отците им стана нещо, имаше някакво разногласие, трябваше да служим бдение, което не беше в Типикона. Затова тези, които бяха по-възрастни и същевременно певци, казаха: „Ние не искаме това бдение да стане в скита, защото досега правихме бдението в съседен скит.” Ние, младите, казахме: „Защо е нужно да ходим в отсрещния скит да отбелязваме празника? Нека направим тук бдение.” Другите старци казваха: „Не, толкова години ходим отсреща! Е, ако искате да правим тук, да направим.” „Но — казаха — вие, които искате бдението да стане тук, вие ще пеете!” Седнаха в притвора и никой не отиваше да пее. Казвахме на еди-кой си: „Отче еди-кой си, ела да пееш!” „Да пеят отците, които искат да стане бдението!”, каза той. Ние бяхме по-млади, не знаехме добре реда на бдението. Имаше един остроумен старец. Той каза: „Оставете на мен. Една-две минутки и ще ги „науча”!”. Е, върви, отче, да ги „научиш”.
Той отиде и каза на първия:
— Отче, ела да пееш!
— Да пеят тези, които искат бдение!
— Ела ти, отче!
— Не, да пеят тези, които искат бдението да стане тук!
Старците се бяха наговорили, разсърдиха се като деца. Този старец накрая им каза:
— Който пее, Бог му плаща. Който не пее, дяволът му плаща. Изберете и вземете!
Те един по един тръгнаха към певницата. Добре, ти да не пееш, другият да не пее, да затворим църквата и да си тръгнем! Много пъти казват: „О, много велико нещо е да станеш свещеник!”. Не, ще отидем в ада (заради отговорността). Добре, ти да не станеш, другият да не стане, третият да не стане. Е, да станат йеховистите! Какво искат йеховистите? Да нямаме свещеници. Какво искат еретиците, какво иска дяволът? Да затворим Божия храм. Да не пеем, да не служим св. Литургия, да не говорим Божието слово. Отвори си устата, сине мой, кажи на човека до теб една дума за Бога. О, не зная, това е голяма отговорност! Е, добре ние, които говорим ден и нощ, какво ни става? Тоест ние сме чинът на самоубийците? И какво означава голяма отговорност? И мислиш, че като не говориш, не носиш отговорност? Мислиш, че с това да не говориш за Бога, да не изповядваш вярата си и да гледаш брата си до теб да пада в грях и да не си отвориш устата да му кажеш две думи за Бога — мислиш, че с това си се избавил от отговорността на евентуалните грешки? Казваш: „Ама, не знам, ако му кажа нещо погрешно и нося отговорност след това?”. Е, като мълчиш, нима е по-добре? Кажи му онова, което знаеш! Смирено, кажи му: „Брате, толкова знам, може и да греша, намери някой, който знае малко повече.” Но да мълчиш, да избягваш и да се преструваш: „Не, аз не искам да имам отговорност.” Е, добре, ти не искаш, но тази Църква, която е божествено установление — и със сигурност има и човешките дадености — кой ще служи в нея? Ти не искаш да пееш, добре. Ти не искаш да служиш, другият не иска да помогне, но кой ще направи всичко това? Как ще работи Божият храм, кой ще приеме хората? Как ще се чуе Божието слово, ако никой не говори? Ако мислиш, че Бог е толкова лош, че унищожава и изгаря тези, които Му принасят това, което имат? Две имам, две принасям. Пет имам, пет принасям, едно имам, един талант ми е дал Бог, не мога да го удвоя, нека да го дам на банкерите, както се казва в Евангелието, а не да отидеш да го хвърлиш в лицето (на Бога) и да кажеш: „Зная, че си лош и лукав човек, затова, Боже, не искам да имам вземане-даване с Теб! Върви и намери други!”. Това не е връзка с Бога. По-добре да доближим Бога смирено, да принесем смирено това, което можем, това, което имаме, на Бога, и Той ще го умножи, ще го приеме, няма да ни върне празни, а ще ни го върне стократно повече, защото Той е преблаг и човеколюбив и има духовно благородство. Той Сам е благороден, а не злочестив и скъперник като нас.
защото Ти единствен, Господи Боже наш, владееш небесните и земни твари; Ти си носен на херувимски престол; Ти си Господ на серафимите и цар Израилев; Ти единствен си свят и сред светии пребъдваш.
Свещеникът не казва на Бога: „Ти си толкова свят, затова вземай всичко и аз си тръгвам! Кой смее да Те погледне? Кой смее да Ти говори, кой смее да застане пред Теб, Който си огнен пламък, който изгаряш всичко!”, а продължава: Прочее, Тебе едничък и добропослушлив, моля: погледни към мене, грешния и недостоен Твой раб и очисти душата и сърцето ми от лукава съвест…
Така свещеникът стои пред Бога и Го моли да погледне — този преблаг, пресвят Бог — на нас, които сме грешни, непотребни слуги, скверни от горе до долу, такива сме. Но Бог е пресвят и преблаг и Го молим да направи какво — да очисти душата и сърцето ни от всяко зло и нечисто нещо. Бог ще ни очисти, ние не можем, независимо дали защото не можем, или защото не искаме. Въпреки това стоим пред Бога с това съзнание.
И когато отиваме да се молим, винаги трябва да стоим по този начин пред Бога, смирено, със съзнание за светостта на Бога, че говоря на Бога, водя диалог с Него, не с някой човек, и този Бог е преблаг, пресвят, съвършен. И аз, който съм образ, икона на този преблаг Бог, би трябвало да бъда такъв, какъвто е Той. Въпреки това имам моя хал. Виждам себе си, моята отдалеченост от Бога и това ме кара да изпитвам болка и да скърбя, но не за да се отчайвам, стресирам и вайкам, а за да се покайвам и да търси от Бога Неговата благодат и да Му казвам, както свещеникът се моли: Очисти душата и сърцето ми от лукава съвест.
Молим Бога да ни очисти, само Той може да ни очисти, ние с нашите дела не можем да очистим душата си, дори да спрем лукавите дела, сърцето на човека не се очиства, ако не се смири, покае, заплаче, ако не дойде благодатта на Светия Дух. Това не е човешко дело, което става с наши сили, а чрез Божията благодат със съдействието на нашата свобода и произволение…
