СИЛАТА НА СМИРЕНИТЕ

770 0

Автор: архим. Варнава Янку

Превод: Константин Константинов

Светците ни поучават със своя опит и преживявания. Не говорят теории, а изразяват съдържанието на живота си. Старец Порфирий говори за скръбта, за скръбта по Бога, която е благословено състояние. Дивно е, че в Църквата отрицателното не е отрицание, а  състояние, което дава живот. Да видим какво реално означава  скръбта извън Църквата, да видим депресията, която е психологично събитие, психологично състояние, как тя се свързва с духовния живот на човека, как засяга  връзката и живота му с Бога, със собственото му аз и с околните.

Скръбта по Бога има в себе си радост

Това е разликата между скръбта по Бога и световната скръб. В скръбта по Бога има радост, която е знак, че живеем така, както Бог иска. Не само в скръбта, а каквото и да правим, за да можем да различим дали то наистина е по Бога, е необходима радостта. Както и  надеждата, тя и радостта са преживявания, които показват, че човекът е стъпил  здраво в духовния живот и живее по Бога. Напротив, скръбта и отчаянието показват, че не живеем в рамките на покаянието, в които ни иска Божията благодат. За да различим дали имаме истинско покаяние, са необходими два елемента — радостта и надеждата. Ние мислим, че покаянието е едно злочесто депресивно състояние и себебичуване. Всичко това не само че не е от Бога, а крие и много голям егоизъм. Трайното занимание с нашето аз, с нашите страсти и грехове не говори за разположение към покаяние, промяна и обръщане към Христос, а за втренчване  в нашето аз и за един  начин да намерим оправдание, но извън Божията благодат. Вижте какво казва светецът. В скръбта по Бога има радост. Каквото и да правим в Църквата, каквато и борба да водим, каквото и да ни се случва, знакът дали живеем по Бога е радостта. Въпреки че има хиляди бури около нас, проблеми, падения, състояния, радостта е сигурният критерий, както и надеждата, че живеем по Бога. Нямам предвид една психологическа радост, едно лъжеусещане за радост, една фантазия и желание за задоволяване на нашите егоцентрични състояния, тук говорим за духовната радост, онтологичната радост, радостта на Христос. Някой смята за радост да задоволява своите страсти и  похоти, но ние нямаме предвид тази радост, а дълбоката духовна радост.

И човекът напредва поради нея. В него не остава депресия, която уврежда душата.

Един израз, който ни приковава на място. И срещаме го и другаде — когато има смирение, не съществува депресия. Депресията всъщност е състояние на егоцентризъм, на наранен егоизъм, когато са били отменени нашите очаквания  и цели в живота. Построихме едно въображаемо здание, казвайки „Това е животът ми и за да му се насладя, трябва да бъде такъв”, но когато то се сгромолясва, идва депресията. Раните на егоизма ни и отмяната на очакванията ни ни изпълват  с депресия и това означава, че в нас не съществува смирение.

Старецът казва, че депресията уврежда душата ни, но скръбта по Бога всъщност е покаяние, когато казвам на Бога: да, имам проблеми, скърбя за това, което съм, но не аз съм спасението. Надявам се на Теб, на Твоята любов. Оставям се на Твоя план, оставям се на Твоя Промисъл. Това оставяне на Бога е най-голямата наука в духовния живот. Което означава, че полагам всяка грижа, попечение и занимание и тревога пред Бога. Зная  хала си, но зная и Неговата милост, не оставам в това състояние, не го желая, отхвърлям го, покайвам се, но се крепя на Божията милост. Този привиден контраст —  от една страна, скръб за моите страсти, и от друга страна, радост за Божията милост и надежда, който за разума изглежда противоречие, за нас е причината и поводът за нашето духовно раждане. Едно съчетаване между скръбта за нашия хал и надеждата и насърчението ни от Божията любов. Затова свети Порфирий на друго място казва, че Бог не иска нашите добродетели, а съзнанието за греховността ни. Добродетелите ни, в крайна сметка, може да са нашата воня  пред Бога, когато повярваме в тях и когато помислим, че  те ни водят до Бога и Рая.  Това, което ни води до Христос, е копнежът ни за Него, жаждата ни за Него, търсенето Му и съзнанието за греховността ни и съкрушението. И тогава упражнявам добродетелта не за да се оправдая пред Бога, а за да оставам в  Неговата благодат, която се дарува даром. Това създава определен етос и ако не го изясним в нас, вървим в погрешна насока и нито ще сме балансирани, нито ще имаме духовно и душевно здраве, но и отношенията ни няма да вървят добре и все ще имаме проблеми. Защо? Защото крепя моето оправдание в себе си, в моите сили и юначество и казвам „Боже мой, сега си длъжен да отвърнеш на моите желания, защото съм добро детенце, от малък съм в неделните училища, не правя грехове, изряден съм, постоянно ходя на църква”. Сега като чуваме това, се смеем, но то възприема различни форми.  Малко го пресилвам, за да го разберете. Мислим си, че имаме право върху Бога, защото сме добрите дечица. Подобно съзнание ни изпълва с коравосърдечие към другите хора. Така подхождаме със справедливост към живота ни и към връзката ни, а не с  любов и снизхождение. Вземам една епруветка и меря нещата. Ако видите при съпрузите какво става, точно това става. „Мое, твое, какво ми стори, какво ти сторих. Ела да се изясним, да разчистим сметките!” Как, върху каква основа? Имайки за основа математиката или богословието на нашия Господ, Който  оправдава грешника, който се покайва, оправдава човека, който скърби, който има своите изкушения, но не се отчайва. Ако искате, да го кажем и по друг начин. Навярно най-големият грях е утеснението (скръбта), което пленява и задавя душата ни, като не я оставя да напредне, но чрез него в даден момент се разболява и тялото. Повечето болести, казват светите отци, имат за причина  утеснението. Светецът казва: „Когато има смирение, няма депресия.”

Защо? Какво е смирението? Боже мой, този съм,  това заслужавам и това, което ми даваш, ми е много. Следователно каквото и да се случва на смирения човек, той го приема свободно и с благодарност. И знаете ли колко голяма свобода е да не претендираш за нищо  в живота? Ние настояваме за разни неща в живота ни, защото нямаме живот в себе си и претендираме, настояваме, за да почувстваме, че сме нещо и нещо имаме. Но човекът, който има живот, а живот има покайващият се и смиреният, не настоява за нищо. Депресията е вътрешен гнет, чувствам натиск, задушавам се, и от какво  чувстваме натиск? От неща, които искаме и не се сбъдват. От страхове, които ни преследват. Защо  искам нещо, което ми притиска и угнетява?  Защото за мене това е живот. И защо е живот? Защото (за мен) живот не е истинският Живот —Христос. Смиреният е свободен човек, радва се на живота, каквото и да се случва в живота му. Казва „Бог знае”. Много хубаво е да се радваме и на най-незначителните неща. Ние сме в Църквата и започваме да си въобразяваме, мислим си, че ще станем някакви свръхчовеци, ще летим на небето, ще виждаме Ангели и видения, някакви фантазии, Бог магически ще ни реши проблеми и ще  имаме прозорливост и видения. Докато най-великото и разтърсващо  чудо е да дишаш и да славиш Бога, да виждаш лицата на хората и да казваш „Ето едно чудо, ето един Христос пред мене, ето иконата на Бога”, да ядеш яденето си и да казваш „Слава Богу!”. Да виждаш природата и да стигаш до славословие на Бога. От тези малки неща човек ще напредне към големите. И когато  с простота и смирение приемем живота, който имаме,  не се противим, запазваме спокойствие и се научаваме да отнасяме живота ни към Христос, това незначително нещо постепенно става огън в нас, става съкровище и чувстваме трайно присъствието на Бога в живота ни. Това  е дивното. Трябва да  разберем, че депресията е натиск. И кой чувства натиск? Претенциозният, недоволният,  оплакващият се. Кой е такъв? Егоистът, егоцентричният човек, който  пресмята, прави сметки, но сметката му не излиза и започва да вини живота и другите. Егоистът се притеснява от всяко нещо. Той е едно мрънкало — за всяко нещо, как му говорили, какво му се е случило, разстройва се,  че нещата биха могли да вървят по-добре и прави сметки. Това е човекът егоист, утесненият човек.

Смиреният какво казва? Направих грешка? Е, този съм,  ще  я поправя, ще положа усилия. Ще пада и ще става, с простота ще приема нещата. Може някой да изопачи нещата и да каже „Колко хубаво говори сега попът! Ще съгрешавам и ще се покайвам!”. Не така! Осъзнавам състоянието си, скърбя, боли ме, но няма да се „побъркам“, защото това би означавало, че  аз съм бог на себе си. Аз съм господар на себе си. И човек напредва с простота, уют, непринуденост. Какво казва? Ама естествено е да съгрешавам такъв, какъвто съм. Тоест знае своето състояние, но в същото време казва: „Но не  това ми дава живот и радост. Живот и радост е Някой Друг и Някой Друг ми ги дава. Аз  ще продължа неизменно да Го търся, някога ще се смили над мене.” И знаете ли кога чувстваме, че Бог се смилява над нас? Когато ние се „смилим“ над Него (т.е. не Го гледаме като садистичен отец).  Ако аз гледам Бога като милосърден, Той ще се смили над мене. Ако Го гледам като чепат, претенциозен съдия, нищо няма да почувствам. Начинът, по който чувстваме, че другият ни гледа, зависи от това  как ние гледаме на него.  И как гледам Бога? Един човек, който се кае, вижда милостта, вижда любовта, вижда светлината на Бога. Един човек, който е задушен в помисли и  сметки, така гледа и на Бога, но това говори за един утеснен и егоистичен човек. Смиреният — казва старецът — е свободен и независим от всички и всичко.  Това дразни малко — независим от всички и всичко. И няма ли да имаме връзки? Да, но реалните отношения предполагат независимост, не предполагат, че ще притежавам другия, че ще се намесвам безразсъдно в живот му и че ще  поглъщам живота му. Смиреният е свободен и независим от всичко и всички, защото се намира другаде, няма зависимости, не претендира, тогава можеш да обикнеш. Ние казваме „Обичаш ли ме? А, трябва да го докажеш и да направиш и това и това и това!”. Леле какво терзание е това! Тези връзки не са трайни. Смърт са.  Реалните връзки са тези, в които хората нямат претенции. Когато нямаш претенции, си свободен и независим човек. Но такъв е само смиреният. Следователно смирен не означава  това, което си мислим — едно злочестие и ропот на религиозен човек, който  хленчи, за  да докаже, че е каещ се човек, това са глупости. Това са психологични състояния, проблеми и травми. Смиреният е свободен човек, има благородство, има достойнство, благородство, доброта, и  тези, които го доближават, се утешават. Чувстваш мир до него, защото не те задавя,  не иска нищо от теб. Радваш се дори само на това, че съществува. Защото неговото присъствие е присъствие на Христос. Оплакванията означават един комплексиран човек, защото егоистът е един комплексиран човек, който се опитва да демонстрира, че е повече от това, което в действителност е. Това се опитва, егоистът не е лош, той е един наранен човек, един изтерзан човек, един човек, който не е бил обикнат в живота си, не е познал любовта на Бога, на хората, и веднага щом му кажеш нещо, веднага ще се отбрани, за да докаже, че не е така и да покаже, че е повече от това, което изглежда. Това  е терзанието на егоиста, в чиито отношения  има сметки, бюджет и равносметки. Икономист ще стане. Този човек гледа всички неща през неговия зрителен ъгъл. Когато си наранен човек и от теб излиза този егоизъм, имаш претенция  да тълкуваш хората и събитията през този зрителен ъгъл, но в повечето случаи това е погрешно и крие подозрителност, която те измъчва и терзае.

Смиреният е свободен и независим от всички и всичко. Това става само чрез единението с Христос.

Смирението не е една добродетел и постижение, при които човекът е успял да изконтролира  себе си, да внимава в поведението си. Това смирение е плод на единението ни с Христос, на личната връзка с Христос,  на покаяние. Какво означава лична връзка с Христос — търся Го в живота ми, покайвам се, пренасочвам центъра на живота си от други пътища и състояния към Христос и Му казвам: искам да станеш мой живот. Знаете, че Христос не е за праведниците, а за грешниците. Следователно никой не може да изтъкне като претекст „аз съм един грешник и не съм за Бога!”. Ако признаваш, че си грешен, тогава ти си за Христос. Лъжепокаяние и лъжесмирение са приказки от рода: ах, с какво лице ще дойда в църква, как ще се обърна към Христос, дето съм толкова грешен! Това са глупости. Понеже съм грешен, затова идвам. Кога ще отида на лекар? Когато съм здрав? Когато съм болен. И така, идвам при Христос, свързвам се с Него и това поражда в мен смирение. Защо поражда смирение? Казахме, че комплексираният човек е егоист, има претенции, а смиреният е вътрешно изпълнен. Когато  вкусиш любовта на Бога и почувстваш, че Бог те обича и се занимава лично с теб, чувстваш, че си цар, принц, нищо не ти липсва. Следователно един изпълнен човек не претендира за нищо, защото е намерил Всичко, т.е. Христос. Това е смиреният човек, не влиза в конфликт, защо да го правиш, след като имаш всичко? След като вътрешно си изпълнен? За какво да претендираш?  С кой да се скараш? Срещу кого да изроптаеш и от кого да претендираш нещо,  когато си пребогат, и си пълен с живот?  Христос е Всичко. Затова, ако си смирен, тих човек, какво правиш? Славиш Бога,  и молитвата ти е благодарение, защото ние си мислим, че молитвата означава само претенции и искания. Навярно най-висшата форма на молитва е славословието и благодарението към Бога. Какво е светата Литургия? Евхаристия (Благодарение) — Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся. Това обогатяване и славословие , което е израз на смирение и на пълнота, как ще се прояви в живота ни и в отношенията ни?  С това да искам да дам на другия, а не да взема от него. Какво казва Писанието? По-блажен е този, който дава. По-блажено е да дам, отколкото да взема. И  какъв по-характерен елемент за смирението  от това — смиреният да иска да дава, отколкото да взема. И не да дава  целесъобразно, за да контролира другия, да го кара да се чувства задължен към него, а като естествено състояние и израз на благодарение.

Всички сетива да работят в съгласие със закона Господен, да сте готови да се понизите пред който и да е.

Колко хубаво нещо. Ако следваш този път на Христос, знаеш как да живееш. Какво казва тук? Да сте смирени и открити пред който и да е. Понизяване. Това прави и Христос, понизи Себе Си за нас. От Бог Стана Човек и се разпна, понизи се на Кръста, за да ни спаси. Това понизяване спасява човека. Искаш ли да спасиш другия? Тоест да му дадеш криле, за да полети? Понизи се заради него, да се разпнеш за него, да пролееш кръвта си за него. Представете си някой да бърза да даде, а не да вземе — това да бъде начало, принцип и ценност на живота му и да се понизява заради другия. Ако постъпвахме така, дали щяхме да имаме проблем в нашите отношения?!  Щяхме отсега да живеем Рая. Но когато започнем: защо това, защо онова, как ми говори, онеправда ме, каза ми лъжи, не ме разбра, как стана това? Ще види сега какво ще му сторя! Аз будала ли съм? Това говори, че сме фарисеи.

Старецът казва:  „Това е свобода, да сте готови да се понизите пред който и да е.” Ето свободата. Говорим за свобода — хората какво разбират под свобода? Правя какво ми харесва. Това е робство. Защото  не е това, което реално ти харесва, така си мислиш, но истинската наслада е  сърцето ти да се изпълни и това е Христос. И наистина свободата означава да правя каквото ми харесва, но и това, което сърцето ми иска — да бъде с Христос. Когато  имаш тази свобода, се понизяваш заради другия и не се чувстваш роб.

Когато чувстваш, че хората те онеправдават и трябва нещо да спечелиш, да претендираш за нещо, това е робство. Но когато ос на живота ти е да се понизяваш за другия, това е свобода. Някой ще каже: това са  хубави думи, добре звучат, но са неприложими.  И когато си в изкушение, в твоето всекидневие сред трудността, нима ще помниш това, което казахме и четохме тук? Само това няма да помниш в онзи момент. Първото, което ти идва, е да заколиш другия. Да, но това е истината.

Какво правим, за да навлезем постепенно в това направление, което не става без Божията благодат? Трябва да излезем от нашите уверености, да се научим малко да коленичим, да имаме лична връзка с Христос, да почувстваме нещичко, да почувстваме капка от Божията любов, да омекне сърцето ни, да заподозрем какво означават тези неща, и лека-полека да променим живота си, стъпка по стъпка. Започваме от малките неща, да свикнем в себе си, за да не роптаем, да гледаме и по друг начин нещата, да не сме толкова претенциозни. Да не сме толкова зависими от хората, да зачитаме живота на човека, да не се намесваме безразсъдно в живота им и да любопитстваме да научим едно и друго. Малки, но съществени неща, които ни помагат да  обработим сърцето си с благородство и нежност, да не бъдем  груби хора, да бъдем малко по-внимателни, по-вежливи, по-нежни, това благородство ще смекчи сърцето ни и ще го направи възприемчиво за Божията благодат. Защото Бог дава Своята благодат. Един пример. Взели сме участие в светата Литургия. Какво е светата Литургия, енергиите на Божията любов, влизане на Христос в живота ни. Може да се причастят десет човека, но да не вкусят  по същия начин  Христос. Един празнува и чувства възкресение, а другия излиза и започва да греши.  Дава ни се същият Христос, но дали това ще даде плод зависи от нашата възприемчивост. Когато сме по-внимателни, благородни и уважаваме хората, ставаме по-възприемчиви за Божията любов, за Божията милост.

Не казвайте  „Колко крайни неща, не мога да ги стигна!”. Малко по малко. Полагаме усилия благо и нежно, както казва свети Порфирий, и ставаме по-истинни хора, защото наблюдаваме постоянно, че сме като дувари в живота, в отношенията ни, не разбираме  себе си, чуваме и не чуваме, виждаме и не виждаме, не чувстваме другия, не се поставяме на негово място. Антените ни са изключени напълно. Единствената антена, която работи в нас, е тази на мобилния телефон. Умът ни, сърцето ни не лови сигнал от другия, за да го усетим, да го разберем и така да се отнесем по друг начин. И много хора се оплакват за своята връзка,  „Отче, не ме разбира.” Защо, ти разбираш ли го? „Пращам му послания, но  не разбира!” Но нима ние разбираме?

Много е важно човек да има нежност,  антените му да ловят сигналите и посланията, които другият изпраща, за да ги възприема положително. Да утешаваме другия. Това е духовният живот. Това е зрелостта и, ако искате, аскезата, която ще ни даде предпоставките да приемем даровете на Божията благодат. Един такъв човек, който е внимателен в живота си и в отношенията си с хората по този начин, ще има и молитва. Не може да не разбираш другия и да разбереш Бога, когато се молиш. Не е възможно да  разбираш Бога, когато се молиш, и да не разбираш другите хора. Най-умният човек е молещият се човек. Защо? Защото, когато се моли истински, се отварят всички негови сетива и утихват, и тогава тихият и молещ се човек  чува незначителните неща, които са най-значимите, чува звуците и диханието на Бога,   които са най-тихите, и за да чуеш Божието дихание, трябва да утихнеш напълно. Смиреният човек сред безмълвието чува незначителното, което е най-значителното. Този човек е един чувствителен човек. Цялото му битие има една нежност, която може да не се вижда външно, но се вижда вътрешно и той самият я знае. Двама човека виждат един човек — по един начин ще го види молещият се и по друг начин един човек, който не се моли. Молещият се човек ще влезе в сърцето на човека. Ще види неща, които навярно той самият не вижда. Не е възможно да се молиш усърдно и да не виждаш фини неща, които съществуват в другия човек. И това тогава те кара да влезеш в истинска връзка с другия. Какво означава връзката? Какво означава комуникацията? Какво мислете — да изляза за едно кафе и  другият да си разкаже живота и да го разбера? Не това е връзката, това е отмора. Добро е, за отпускане е добро. Но не е връзка. Връзката е нещо много по-дълбоко, да можеш да разбираш същността на другия човек, логоса на неговото съществуване, тревогите му, въжделенията му, в какво състояние се намира, в какъв път стои, дали има смисъл в живота, кой е логосът на неговото съществуване  и  името му в крайна сметка. И кое е името ни? Не е това, което пише в личната ни карта. Името на всеки от нас е неговият логос на съществуване. Това, което е съкровище на сърцето. Кое е името ни? Там, където е активирана свободата ни. Накъде насочвам свободата, коя е моята любов? Това е и моето име. Това е личната връзка. Ако не знам името на човека, ако не знам коя е неговата любов, коя е неговата същност, каква връзка ще имам с него? Ще си играем на въпроси и отговори: кога си роден, коя зодия си, каква диплома взе, колко брака имаше, каква заплата имаш, къде ходиш на почивка — това е знанието, което имаме…