Автор: архим. Андрей Конанос
Превод: Константин Константинов
Една съботна вечер изнасях беседа в центъра на Атина. Отдавна не бях излизал по това време на седмицата, бяха ме поканили да проповядвам в един храм след вечернята. На връщане се качих на електричката и по пътя срещнах много младежи; навсякъде бе пълно с тях — в метрото, в тролеите, в електричката. Откъдето и да минех, виждах млади хора. Бяха излезли да се забавляват, да се зарадват, да разпуснат, да почувстват нещо, да намерят нещо, понеже те всички непрестанно търсят нещо. У дома щях да се готвя за неделната Литургия, да отпочина, да поспя, а тези младежи излизаха, за да прекарат нощта навън, за да намерят нещо красиво. Това чувстваха, това търсеха. И понеже в училище постоянно контактувам с техни връстници, не се срамувах да разгледам лицата им. Исках да усетя душите им, да доловя как се чувстват. Влязох в един вагон и реших да отида назад, където сигурно имаше по-малко хора. Там бе пълно с чужденци, гърците бяха малко. На следващата спирка повечето хора слязоха. Вероятно наблизо имаше кино, защото се качиха много от онези младежи, за които ви говоря. С разпилени коси, със съдрани дънки, издокарани, модерни, елегантни, със странно облекло, с емо прически, тоест със сресани напред коси, които сякаш вятърът бе топирал. Гримирани, с начервени устни, с матирани лица, сред аромати, викове и смях. Стоях и ги гледах. Те също ме гледаха. Докато ги наблюдавах, се опитвах да променя всичко онова, което не ми харесваше във вида им. Във въображението си за миг влязох в ролята на художник и си казах: „Отмести малко косата на това дете. Нека се види лицето му. После го почисти. Има много пъпки — не прéчи, остави ги, това е акне.“ Махнах малко червило от устните, грим от очите, почистих лицата, махнах някои дрехи, сложих други, махнах някои излишни неща. Лицата се умиротвориха и когато погледнах дълбоко в очите на тези деца, които имаха свиреп, неудовлетворен поглед, които пускаха шеги, изглеждаха на моменти глуповато, хилеха се, говореха си нещо, единият закачаше другия, чуваше се нервен, спазматичен смях, видях, че те бяха напрегнати и нямаха мир в душата си. Това, което изживяваха, не бе радостта от душевния покой, а някаква друга радост — радостта от разпускането. Сигурно сте виждали стари икони, потъмнели, покрити с прах, които специалистите реставрират. Когато образите се почистят, се появява една много красива икона. Невероятно красива. И виждаш, че под праха и патината се е криел един много хубав образ. Това почувствах и аз при моето въображаемо „ваятелство”. Затова Бог ме е направил свещеник, за да мога да гледам отвъд лицата и да виждам онова, което хората не успяват лесно да видят, защото сме свикнали да комуникираме повърхностно — с това, което другият ни показва в даден момент, а не с онова, което ни говори със сърцето си, с очите си. А всъщност зад този хладен, леден, ироничен, равнодушен, повърхностен и незрял поглед можеш да откриеш нещо много дълбоко, да навлезеш в дълбочината на нещата, да доловиш песнопението, което някога е звучало, когато това дете е било бебе и са го кръщавали: Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте. Наистина исках да открия Христос в тези лица с див, странен поглед, в тези деца, които се смееха и закачаха — едно момче прегърна едно момиче, тя се почувства неловко, той я закачаше, тя му отговаряше, те се смееха и кикотеха. С корекциите, които направих, се получи едно свято лице, едно много хубаво лице. След моята въображаема намеса лицата им станаха толкова хубави, че вече виждах едно свято момче, едно свято момиче. И си казах: „Виж ти, Бог е създал тези деца, за да бъдат свети!“. И когато са били заченати в утробата на майката си, това не е било някаква грешка. Бог никога не прави лош избор, Бог никога не дава на човека зла душа, не го подготвя за злодей, грешник, порочен човек. Всички хора са добри, просто сме усвоили някои грозни неща, пороци, светски елементи, които променят и обезобразяват красотата на лицето ни. Това се опитах да направя като свещеник — да махна фалша от лицата им и да потърся нещо истинно във всяко дете. И действително почувствах голямо страхопочитание, макар да имаха пъпки, да бяха лекомислени и незрели. Когато махнеш неугледните неща; когато изчезне грозотата, която е навлязла в нас с нравите, култивирани в света, и се оглеждаш наоколо, откриваш, че те заобикалят само хубави хора. Колко свети биха могли те да станат! Наистина, когато гледаш образите на св. Георги, св. Параскева, св. Николай, св. Димитър, св. Василий, св. Марина, виждаш, че тези деца са подобни на тях, както и всеки един човек, ако махнеш от него онова, което го загрозява. Но ние сме много далеч от тези неща. Защо стигнахме дотук? Какви ни е сътворил Бог и в какво се превърнахме? Как се повредихме? Как се променихме? По какво се увлякохме? Къде отиде нашата детска невинност, красота, простота, чистота? Не сме нито чисти по душа, нито невинни. Кой има невинност в наши дни? Каквото и да кажем, умът ни клони към злото. Тръгнеш да кажеш нещо, а другият схваща друго; ти едно казваш, той друго разбира; едно искаш да кажеш, умът му другаде отива. Не е виновен той, така се е научил. Такива са ни направили светът, епохата, манталитетът, и главно онзи, който управлява света, изкусителят, който оформя нравите на този свят. Над всичко стои Бог, Той е Господар на историята, но ние сме Го поставили в периферията. Така стигнахме дотам изкусителят, началникът на тъмнината на този век, да формира манталитета и етоса на епохата ни. Похабихме се, похабяваме и децата си, от малки ги увреждаме, осакатяваме ги. Не зная дали имаш дете, не зная дали си дете, не зная дали лицето ти е красиво, като хубавите лица, които видях в електричката, след като направих някои корекции, подобно на реставратор, и отдолу се появи красотата на всяка душа. Не зная какво е твоето лице, от колко време не си чувствал тази детска невинност, колко години минаха оттогава, когато за първи път чу лукави думи, лукави вицове, когато се появиха първите пороци и постепенно красотата на душата ти потъмня и изчезна.
Има голямо значение как живее човек, с кого дружи, кои са неговите другари, какъв е животът му, коя е борбата му. Човекът се променя. И е естествено да се променя — когато растеш, се променяш, не може лицето ти да продължава да е детско, ще пораснеш, ще узреш, погледът ти ще стане по-сериозен, по-остър. Така израства човек, и детенцето става юноша и мъж, и малкото момиченце става девойка и след това сериозна жена, която гледа сериозно на живота. Не говорим за тази промяна. Това, което никога не трябва да загубиш, е невинността на душата ти; това е най-красивото нещо — винаги да си невинен. Колкото и да минават годините, с или без бръчки и пъпки, лицето ти да е красиво, но не като за кориците на списанията, не погледнато по светски. Невинността е най-красивото украшение; чистотата, добротата, любовта, благородството на душата — всичко това се отразява върху лицето. Колкото и време да е минало, можеш да задържиш тези неща, никога да не ги загубиш, независимо дали си млад или остаряваш, винаги да си красив, да си красива, винаги да имаш хубаво лице. И е хубаво не това лице, върху което има грим, кремове и козметика, а върху което се отразява благостта на душата. Когато имаме Божията благодат, която сме получили при св. Кръщение, и я оставим да процъфти върху лицето ни, тогава всички ще сме много хубави, много красиви. Харесва ли ти да си хубав? Да си хубава? Не казвай „Не”, защото мога да ти припомня колко време днес прекара пред огледалото; колко пъти днес те занимаваше мисълта как изглеждат очите ти, устните ти, лицето ти, косата ти; колко дълго се обличаш понякога, защото искаш да избереш най-подходящата дреха за случая; и колко пъти се гледаш в огледалото и се питаш как ще изглеждаш пред другите, дали си красива, дали си красив, дали ще те харесат.
Една жена отишла при духовника си. Тя била издокарана, гримирана, с червило и пудра. Духовникът я изгледал и й казал:
— Защо се гримираш толкова много, детето ми?
Тя отвърнала с простота:
— Защото искам да съм красива, отче. Това пречи ли?
А той й отговорил:
— Ама ти си изключително красива!
— Зная, отче, благодаря!
Тя помислила, че й прави комплимент. Но той пояснил:
— Нямам това предвид, детето ми. Красива си по душа. Имаш една скрита, уникална, превъзходна красота. И те моля да се опиташ да я проявиш.
Тази красота, която не се дължи на козметиката, защото сутрин, когато се събудиш и се погледнеш в огледалото, виждаш, че и ти си едно дете на Адам и Ева — с умората, с изкривеното лице, с онази сънливост, която ни обзема, с подутите очи, с промененото лице, защото всички сме хора. Но съществува една красота, която се намира отвъд всичко това, и тя не е свързана с благовонията на този свят. Това е „козметиката”, която Светият Дух нанася върху лицето ни, красотата (κάλλος), която Светият Дух ни дарява. Оттам идва думата „козметика” (καλλυντικά), от думата „красота”, и красота ще рече хубост, нещо, което е свързано с висотата на душата, с нейния етос, който се отразява върху лицето ни. Това трябва да потърсиш, това трябва да намериш, в това трябва да се облечеш, и тази красота да показваш на детето си, на мъжа си, на хората. Където и да отидеш, да си един естествен човек, а естественият човек е прекрасен. Всичко, което е естествено, е много красиво. Забелязал ли си го? Естествените цветя са много хубави, а изкуствените, колкото и да са красиви, не са истински, не благоухаят, нямат естествения растеж на другите, който изникват, разцъфват и увяхват, но дори и тогава благоухаят. Увяхналите рози още ухаят, защото красотата им идва отвътре. По същия начин и в нас има благоухание. Господ е направил всичко красиво, но понеже не сме открили тази красота и не я търсим в Бога, Който е най-прекрасният от всички човеци — Христос е най-красивият, Той е Източникът на красотата — затова търсим красотите на този свят, затова се харчат милиони и милиарди всяка година за производството на козметика, затова прахосваме огромни средства, за да постигнем желаната красота, която въпреки всичко продължава да ни убягва.
Когато погледнеш иконите в храма, виждаш, че светците нямат светска красота, нямат бляскави и удивителни лица, които да ти въздействат по плътски и сластолюбив начин. Ала в своето време те въздействали чрез красотата на душата си, която се проявявала и в телата им. Света Богородица не била ли красива? Според апокрифните източници от онази епоха, когато вървяла сред хората, тя трогвала душите, внушавала страхопочитание, предавала на другите благодатта на Светия Дух и те разбирали какво ще рече хубав човек. При все това света Богородица била с покрито лице и тяло, и в нея нямало нищо от онова, което въздейства на сетивата. Но всъщност тя въздействала на душите. Красивият, по Бога красивият, смирен, чист, невинен човек въздейства на другите, без да го иска. Въздейства им, докато се опитва да се скрие от тях. Смирението и красотата на душата му не остават незабележими за света. Света Богородица притежавала онова, което притежава и всеки един светец. Смиреният е най-красивият човек на света. Какъвто и да е той. След св. Литургия например, когато вече си се помолил, причастил, удостоил да влезеш в божествения Рай, докоснал си се до Христос, отиваш да вземаш нафора, после излизаш навън, поздравяваш хората, казваш им: „Добър ден! Как сте? Какво правите?”. Кажи ми сега, всички тези хора, които са около теб, не ти ли се струват красиви? Всички ти се виждат красиви. Не казваш: „Този е грозен, онази е красива, тази е грозна.” Не съдиш хората по този начин. Всички ти изглеждат много хубави, много обични, много симпатични. Това ще рече св. Литургия — тя ни води до страната на красотата, а страната на красотата е страната на Бога; където е Бог, там е и красотата; където е Бог, там е и смирението, простотата, благодатта, притегателната сила. Привлича ни Божията красота и онези хора, които имат Божията благодат. Внимавай да не загубиш благодатта. И ако си млад, невинен и красив поради своята невинност, внимавай да не загубиш красотата на душата и лицето си. Красива си, когато си млада, и ще си още по-красива, ако не се гримираш, а си останеш така, както Бог те е създал. И когато сутрин се молиш и отиваш след това на работа, на училище, във фирмата, където и да е, и не си гримирана, имаш една друга красота, твоята собствена красота, твоя собствен образ, твоето лице, уникално и неповторимо, на което няма друго подобно в целия свят. Докато гримирането и прекаленото издокарване те правят еднаква с много други жени и девойки, които са също като теб. Това го видях в онази съботна вечер в електричката. Всички бяха облечени еднакво, бяха с една и съща прическа, но по този начин ти загубваш своята идентичност. Това искам да ти кажа днес: да се научиш да си красив, да си красива по свой начин. Както например свети Георги има свои черти, своя святост, своя красота, също и света Марина, и света Фотиния със своята святост, която никоя друга светица не притежава. Съществува и такава красота, която не е нито заимствана, нито копирана. Придобий своя собствена красота. Много си красив, това искам да ти кажа, затова открий красотата на душата си. И знаеш ли как ще я откриеш? Когато оставиш Христос да те гледа, когато стоиш пред Христос, когато приемаш зарите на лицето Му, приемаш красотата на лицето Му, която се отразява в твоето лице, и това става видимо за другите. Най-красивото огледало, в което можеш да се огледаш, за да се нагласиш, е лицето на Христос. Там виждаме нашия първообраз, нашата крайна цел. Там в лицето на Христос виждаме колко хубави можем да станем; виждаме, че можем да станем подобни на Него.
Превърни, Господи, грозотата на лицето ми в красота. Това се пее много хубаво в един тропар от Страстната седмица. Приели сме много благодат от Бога в деня, в който се кръстихме, но след това в нас влязоха други неща — пороци, лукавство, сквернота, и ние се променихме и подивяхме. Но съм виждал възрастни хора, които изглеждаха като деца, виждал съм прекрасни старчески лица, виждал съм една баба, чиито очи блестяха, а лицето й грееше. Едно лице, до което никога не се бяха докосвали червило, грим, маски, а само вода и сапун. Ала лицето й блестеше; прекрасно е, защото тя се моли, защото се причастява с Христос, защото обича, защото в живота си е водила голяма борба, а тогава лицето на подвижника става прекрасно. И твоето лице ще бъде хубаво, когато се научиш да плачеш. Когато плачеш, но не от егоизъм и от нерви, защото тогава погрозняваш, да го знаеш. Не когато плачеш от инат и понеже не е станало на твоята. Когато обаче плачеш от любов, от болка, от покаяние, от състрадание към хорската болка, от вълнение — или заради щастието на другия, или заради скръбта му, или когато плачеш от благодарност към Христос, славословейки Го за множеството дарове, които ти е дал, тогава наистина ставаш красива. Не само жените, но и мъжете, защото и те искат да бъдат красиви. Всички искаме да сме красиви, домът ни да е красив, храмовете ни. Освети онези, които обичат благолепието на Твоя дом. Бъди благолепен, както Господ те е създал. Ако очите ти можеха да видят преживяванията на бабата, която познавах, и ти щеше да имаш хубаво лице и зиме, и лете, и през всеки сезон. Човекът, който остава на бдение, има много хубаво лице. Виждал ли си такова лице? Изморено, изтощено, но с една особена красота, защото дълго време очите са били отворени заради Христос. Колко хубаво е лицето, чиито очи остават отворени за Христос през безкрайните часове на нощта! Какво красиво е това лице! Ако обаче видиш лицето на човек, който излиза от нощно заведение, от дискотека, бар, стадион, от място, където се вършат грехове, блудства, то как ще изглежда? Ще бъде ли красиво? То няма да има красотата, която Бог ни е дарил. Харесва ми по време на св. Литургия да поглеждам понякога към хората, които се молят, към свещениците, които се молят заедно, за да приема и аз от красотата на лицата им. И техните лица тогава ми се струват много красиви. Гледам ги, за да видя как Бог преобразява човека, който се моли.
Красотата на душата и тялото ни се повлиява изключително много и от хората, с които дружим. Това се предава на другите. Когато дружиш с хубави хора, с хубави християни, с хубави характери, това се предава и на твоята душа. Тяхната очарователност се отразява върху лицето ти и ти приемаш от тяхната красота.
Сега говоря на теб, който си млад. Чуй ме! Когато си бил дете, си имал хубаво лице. Хубаво е и сега, но тогава са били невинни очите ти, сърцето ти, било е радостно човек да те гледа. Минаха години и лицето ти стана свирепо. Ти стана суров, рязък и остър в погледа и изражението си, нервен си, гневиш се, удряш врати, вдигаш врява в дома си, изпитваш неприязън към някои хора, извършил си различни грехове и бели, скарал си се с онези, които някога си обичал, разсърдил им си се, разделил си се с тях, участвал си в разни инциденти по стадионите. Всички тези неща знаеш ли какво направиха? Загрозиха те. Красотата съществува, но тя е скрита в теб, и аз искам да ти говоря за тази скрита красота. И знаеш ли какво искам да направиш? Да вземеш твоите стари снимки, твоите детски снимки, за да видиш как си изглеждал, когато си имал ангелски поглед, като си бил като ангел. Бог е сътворил едно ангелско създание с невинен поглед. Гледаше хората в очите без угризения, без вини, без срам, без да отместваш поглед, без да свеждаш гузно очи. Имаше невинност и детско изражение. Защо се изгубиха тези неща? Как стана промяната? Поетапно. Постепенно. Постепенно си загубил красотата си. Не си бил винаги такъв, бил си добър, красив, невинен, с много любов в сърцето. След това е станало нещо, нещо се е пропукало, но сега отново може да се поправи. Можеш отново да го поправиш. Знаеш ли какво е нужно? Една сълза. Една малка поправка. Да разбереш и да кажеш:
— Христе мой, какъв бях и какъв станах! Защо се повредих така?
Знаете историята за художника, който искал да нарисува Христос на Тайната вечеря. Намерил един човек, който имал много хубаво лице, и го използвал като модел. Минали години и същият художник искал да нарисува Иуда. Чудел се къде да намери модел. Накрая намерил някого със свирепо лице. Всъщност това бил същият онзи човек, който преди време позирал за образа на Христос. Той вече не изглеждал както преди, вече не приличал на Христос. Животът му се бил променил, защото се забъркал с разни компании, водел нощен живот, потънал в разврат, грехове, пороци. И всичко това му се отразило.
Затова ти казах, че това, което другият притежава, се предава и на теб. Ако дружиш с хубави хора, и ти ще станеш хубав. Ако дружиш с хора, които имат пламенна любов към Христос, ще се стопли и твоето сърце, ще се разхубавиш. А ако дружиш с хора, които са студени към Христос? И ти ще се вледениш. Влизаш в един магазин за парфюми, и когато излезеш навън, дрехите ти ухаят; влизаш на едно място, където се пуши, и когато излезеш навън и твоите дрехи миришат на цигари. Компаниите, навиците, местата, които посещаваме, хората, които са ни приятели, средата ни разхубавяват или загрозяват. Никой не е загубил невинността си от само себе си. Нещо чухме, нещо видяхме, някъде се забъркахме, нещо стана причина да се повредим като хора. Изживял съм това, на първо място със себе си, за съжаление, и с други хора, които отдавна не бях виждал, с деца, които някога идваха на изповед, но мина време и те станаха неузнаваеми, промениха се. Човек се променя и външно. Когато си далеч от Христос, се променяш и външно. Това не е само гола теория, променя се изражението ти, лицето ти, освирепяваш, гневиш се, помрачаваш се. Какво е това нещо? Докато криеше в себе си един светец, докато носеше в себе си Христос, можеше и ти да си този модел, това лице, по което художникът нарисувал Господ на Тайната вечеря. Разбери, че не си грозен, понеже си нисък или пълен, имаш дълги уши, или очите ти са с една или друга форма, или имаш малко коса, или изобщо нямаш. Не в това е твоята грозота. Хората днес умират и полудяват само и само да станат красиви, да бъдат харесвани, но всъщност те не са разбрали какво ще рече красота и затова я търсят другаде, а не в Христос. Христос ни прави красиви. Той разхубавява съпрузите. Той ще разхубави и теб, за да се харесаш на жена ти. Вложи Христос в живота си, смири се, поправи се, помоли се, изповядай се, причасти се. И когато се причастиш — ще ти кажа нещо, което не трябва да правиш много пъти, само веднъж го направи — отиди пред огледалото да видиш как изглеждаш, как блестиш, когато се причастиш. Някой се беше причастил, аз не знаех за това, но когато го видях, в лицето му имаше умиротворение, в очите му — благост и топлина, и аз го попитах:
— Я ми кажи, причасти ли се?
— Откъде разбра, отче?
— Личи си. Това е Божията благодат, която ни разхубавява, но гледай да не загубиш това хубаво нещо, което прие.
Св. Силуан казва: „Една лоша мисъл да имаш за някого и Божията благодат си тръгва от теб”. Изчезва сладостта на лицето ти. Освирепяваш. Помрачаваш се.
Не зная дали вярваш на тези неща. Днес исках да кажа нещо по повод видяното в електричката. Казах ти, че направих тези корекции във външния вид на младежите и пред мен се откриха техните хубави лица. Движим се сред хора, много от които са кандидати за светци, сред хора, които крият в себе си удивителна красота, притаена зад много кал. И тайната, на която Църквата ни учи — теб, мен, другия, жената ти, детето ти — това е да отминаваш калта, твоята и на твоя брат. Не оставай в калта, върви при диаманта, не оставай в мръсотията, следвай благоуханието, не оставай в грозните неща, които се виждат, стреми се към онази красота, която не се вижда, за да станеш красив човек, за да бъдеш ловец на красотата и да я откриваш в себе си и около себе си, в жена си, в детето си. И тогава знаеш ли какво ще стане? Ще разбереш, че имаш най-хубавата жена на света — това е твоята жена; имаш най-добрия съпруг — твоят съпруг; имаш най-добрите деца на света — твоите деца. Ти, който си дете, имаш най-хубавите родители — твоите. Знаеш ли го? Казвам го, защото понякога гледаш чуждите родители и казваш:
— Виж тази майка колко добре изглежда, а моята клета майка е скромна, няма нейния блясък.
Да, но твоята майка е най-хубава майка, защото е простодушна, защото е смирена, защото е християнка, защото се моли.
Някой ще каже: „Ти си поп, а ни говориш за красота.” Да, но не ви говоря за красотите на тоя свят, а за красотата на Бога, която, ако човек я живее, я предава, показва, отразява и около себе си. Тази красота искам да намериш; красотата, която никога не се губи; красотата, която няма да изчезне, когато остарееш.
Искаш ли да си винаги красив? Научи се да обичаш Бога, да говориш на Този, Който винаги е красив, научи се да обичаш Този, от Когото хората биват запленени, на Когото се покланят, в Когото се влюбват и Когото обикват. Светците се влюбили в Господа заради красотата на лицето Му, заради красотата на душата Му, заради красотата на словото Му, заради красотата на Неговото присъствие. Това ще рече красота в Църквата, някак така живеем красотата в Църквата, и много трябва да се потрудим, защото около нас се движат хора, които са едновременно хубави и грозни; хубави хора, които обаче трябва да положат много усилия. Потърси красотата, скрита в тях. И никога не обиждай другия, никога не го наранявай, никога не се фокусирай върху външните му черти и не прави окончателни заключения за характера и личността му. Научи се да виждаш красивото, което се крие в човека, в ближния ти, в съседа ти, в приятеля ти. Нашият Бог не създава грозни хора, създава само красиви неща. Всичко, което Бог прави, е красиво и хубаво. Нека откриваме хубавото, да му се радваме, да му се наслаждаваме.
Пожелавам ви да живеете тази красота в себе си и около себе си. Лицата ви да са спокойни, естествени, прости, смирени, навярно ще са изморени от ежедневния труд — в кухнята, във фабриката, в офиса, където и да работите. Знаете ли, при вас не е нужно да правя корекциите, които направих във външния вид на младежите в електричката. Вашите лица са много хубави, защото вие живеете смирението и жертвата на Христос.