Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Чувстваме се онеправдани и по този начин, без да осъзнаваме, декларираме, че център на живота ни е нашето аз. Искаме другите постоянно да потвърждават стремежа ни към добродетелност. Особено в лоното на Църквата се забелязва явлението хората да живеят доволни от своята лична религиозност, обявявайки себе си за „добродетелни и добри”. А когато някой не признае тяхната „добродетел”, тогава се „вгорчават”, чувстват се онеправдани, скърбят, сърцето им бива смазано от „несправедливите” хора.
За съжаление, това се наблюдава най-вече сред нас, клириците. Някои от нас, за съжаление, мислят, че Църквата им дължи почести и слава. Мислим, че правим „услуга” на Църквата, като ù служим. Обратното става, братя мои. Ние дължим всичко на Църквата. И казвам това, защото някои от нас — особено безбрачните клирици — понеже са извършили някое друго енорийско дело, имат университетски дипломи или са написали няколко книги, смятат, че Църквата трябва да ги направи епископи. Тоест подхождат към епископския сан като към награда, а не като към висша дякония, която един клирик е призван да извършва — с дух на смирение и жертва. И това показва, че сърцето им не иска Христос (Χριστός), а златото (χρυσό), не иска кръст, а слава, не копнее за дякония, а за удобство, не търси смирение, а власт.
Същото може да стане и с по-обикновения вярващ, който нямайки в себе си необходимото църковно съзнание, а една себелюбива религиозност, претендира за първото място в храмовете, в църковните настоятелства, на аналоя и т.н. С други думи иска да го играе „фактор”.
Ако даваме нещо на Църквата, мисля, че то трябва да става от благодарност за дара, който вече сме приели от нея, тоест от Христос, защото най-висшият дар е това да сме нейни членове, членове на Тялото Христово. Но това по-скоро не ни е достатъчно, и поради тази причина започваме да търсим „църковно-институционални звания”.
Ако Църквата чрез Св. Синод те почете, това е хубаво. Ако чрез местния епископ те удостои с награда, също е хубаво. Но едно е да помагаш на Църквата от любов към Христос, а друго, да правиш нещо за нея, търсейки отплата, за да удовлетвориш своята егоцентричност.
Много пъти правим следното. Ако не мине номерът с нашето дарение, тогава започваме със заговорите, клеветите и интригите, за да наложим волята си, за да изтъкнем себе си, за да бъдем почетени и признати. И всичко това под мотото на „нашата грижа за Църквата”.
Независимо дали си мирянин или клирик, ти си член на Църквата. Член си на Тялото Христово. Това не ти ли е достатъчно?
Тежко и горко, ако бъбрекът искаше награда от другите членове на тялото, понеже работи добре. Тежко и горко, ако окото искаше от стомаха да му казва постоянно „Браво!” и да му оказва чест.
За съжаление, макар и от дълги години в Църквата, мнозина от нас не искат да разберат, че тя не е наша собственост, нито е мястото, където ще бъдем прославяни и оправдавани, а мястото, където ще бъдем разпнати, заличени, където ще заличим себе си заради другите.
Този червей на възнаграждението е свойствен за нашия егоизъм. Един егоизъм, който стига дотам да прави от Христос и Неговата Църква наши длъжници.
