Автор: Прот. Артемий Владимиров
Превод: Татяна Филева
Източник: www.prijateljboziji.com
Един от въпросите на християнския живот, вълнувал умовете и сърцата както на древните, така и на съвременните християни, е какво е отношението между Божията благодат, която слиза в сърцата ни от Бога, и свободната воля на човека?
В дълбока древност спор по този въпрос е водел прославеният богослов на Западната и Източната християнска Църква, блаженият Августин, с подвижника Пелагий, когото Църквата впоследствие осъдила като еретик. Пелагий неправилно учел, че в делото на спасението всичко зависи от волята на човека, от нашето желание да се спасим, от нашите деятелни подвизи за придобиването на Божията благодат. Блаженият Августин превъзходно говорел за значението на Божията благодат, но при това донякъде омаловажавал нашата свободна воля, нашите действени усилия. И въпреки че е причислен към светиите, блаженият Августин не е разсъждавал съвсем правилно по този сложен въпрос, изискващ както просветеност на ума от Светия Дух, така и прецизна терминология.
Една пословица казва: „Няма добро без пот”[1]. Бог ни е призовал от небитие в битие, но не ни спасява без участието на самите нас. Поради това, ако човек сам не желае да се подвизава, ако не иска „да си помръдне и малкия пръст” в делото на покаянието и очистването на душата, тогава той рискува да остане без нищо. Господ е направил всичко, което е необходимо за нашето спасение. Бог е станал Човек, Богочовекът Христос се е издигнал на Кръста и, проливайки Своята драгоценна Кръв, за да очисти нашата паднала природа, е възкръснал, възнесъл се е и е изпратил Светия Дух. Светият Дух, впрочем, не слиза върху ленивия, нехаен човек, върху човека, който не иска нито да се моли, нито да се кае, а вместо това само с ума си пасивно се съгласява с истините на вярата. Дори и в случай, че такава душа не е лишена от вяра, тя с месеци и години само мисли, размисля, разсъждава и се впуска в дълги спорове, но не полага активни усилия, за да се изтръгне от тинята, да се покае, да придобие сила и да получи Божията помощ.
Който бърза, късно стига[2]
От друга страна, съществува и пословицата: „Който бърза, късно стига”. Наистина, срещаме и друг тип хора, които се трудят пряко силите си и които, по силата на навика, придобит от времето, когато са били извън Църквата, мислят, че могат да се спасят сами. В делото на своето спасение те приписват твърде много на самите себе си, мислейки, че единствено с усилието на собствената си воля могат да се очистят от греха, да победят страстите, успешно да влязат в борба със сатаната и да го поразят. Тази вътрешна самонадеяност и гордост понякога довеждат до безумната активност на някои хора, които смятат, че в духовния живот, както и в земния, с усилие на волята могат да се изкачат на върха и да постигнат целите, които сами са си поставили. Такива хора приличат на планинаря, който се надява, че без никакви помощни средства, а само със своята сила, ръце и крака ще може да покори непристъпни върхове. За тях е в сила следната пословица: „Който хвърчи високо, ниско пада”. И наистина, голямо е падението на онзи, който по човешка ревност и без необходимата надежда на Бога, се надява на самия себе си, а не на Бог, Който помага на смирените. Такива хора се допуска дълго да робуват на една и съща страст. Такъв човек много пъти се кае, но и много пъти се връща в своята собствена тиня: и по никакъв начин не може да се изтръгне от лепкавата, обсебваща прегръдка на греха, и то именно защото не се е смирил. А ако пък не се надява на себе си, към него се прокрадват помисли на славолюбие или, вследствие на същата тази гордост, той осъжда ближните, поради което му се допуска пак да падне.
Следователно, в делото на нашето спасение трябва да избягваме тези две крайности. Като първо, трябва да избягваме бездействието, което е било присъщо и на Юда Искариотски. Спомняме си колко го е обичал Господ и как го е призовавал към покаяние. Той, впрочем, не е обръщал внимание на Божиите предупреждения и безвъзвратно погинал. Също така трябва да избягваме и действието, предизвикано от духа на гордостта, вярвайки в самите себе си и без надежда в Божията помощ, защото единствено чрез тази помощ човек може да се изправи.
Да мислим за доброто
Златната среда или „царският път” се придобива там и в онова, за което се отнася пословицата: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ”. Всички знаем тази пословица. Впрочем рядко се случва да бъдат в съгласие с нея нашите мисли, нашите чувства, нашите активни усилия да очистим сърцето си от греха! Когато в дълбините на душата си заедно със светите отци проникнем в Свещеното Писание, ще получим следното обяснение, свързано с този царски път. По какъв начин на човека е дадено да действа според Божията воля, да действа с помощта и подкрепата на Господнята благодат? Именно, само едно такова действие бива успешно и плодотворно и се отличава с нравственото усещане за освобождаването на духа от греха. Вниквайки в думите на апостол Павел, светите отци казват, че и самата наша способност да мислим за доброто и да желаем доброто, идва от Бога, защото Господ и по този начин открива действието на Своята благодат в нас, благодат, която впрочем не упражнява насилие над нашата природа. Според Библията действието на благодатта е подобно на едва забележим дъх, който ни подбужда да се стремим към доброто.
Как се зачева злото, как се ражда грехът в нас? Грехът действа съвсем незабележимо и лукаво. Лукавият дух, изкушаващ душата да извърши зло, предупреждава нейния ум за нещо, което (у отците-подвижници) се нарича „нападение” или „прилог”. Това нападение предполага едва забележим помисъл или форма на грях, която мислено се очертава в нашата съвест, като някаква картина, която идва във фокуса на нашето внимание. Прилогът не ни лишава от свобода и не упражнява насилие над нас, а само привлича вниманието към себе си, но не така, че човек да се съгласи с него и против своята воля. Впрочем ако невнимателният християнин приеме този призив от страна на греха, тогава грехът влиза в сила, омотава съвестта, услажда сърцето, насилва волята. Тогава човек става подобен на риба, която се е хванала на въдицата и, противно на своята воля, бива увлечен да извърши безнравствената постъпка на дело. Господнята благодат призовава човека в дълбините на неговото сърце, в дълбините на неговата съвест. Човек трябва да бъде много, много внимателен към самия себе си, за да не отхвърли този призив и да не се уподоби на онзи гост, когото царят бил поканил на царската трапеза, а той не обърнал никакво внимание на поканата. Ето защо хората, склонни към празнословие и суета, или тези, които винаги и във всичко търсят развлечения и всякакви дразнители на слуха, зрението, осезанието или вкуса, много тежко ще се пробудят от съня, в който са потънали. Обратно, когато станем малко по-внимателни към самите себе си, веднага ще започнем по-добре да се ориентираме в тайните на собствения, вътрешен нравствен живот.
Между другото случва се, когато се намираме между хората, да почувстваме вътрешен подтик безкористно да извършим някакво добро дело. В този час нашето сърце сякаш се отваря и ние чувстваме безкористна жажда на помогнем на ближния, да му дадем нещо и да му помогнем, често даже и за своя сметка. И още, християните много често се случва да не се вслушват внимателно в това движение на сърцето, в това подбуждащо движение на Божията благодат.
Приспаната съвест
Ние сякаш по навик не обръщаме внимание на тези призиви на Господа, които веднъж, два или три пъти ще се опитват да пробудят нашата съвест, а след това ще я оставят мъртва и приспана – дотогава, докато последиците от беззаконния живот – които ще ни доведат до най-големи скърби и неволи – не ни накарат да вървим по тесния път на спасението. Това понякога се нарича изпреварващо действие на благодатта. То в началото действа на нашето сърце, и в наша власт е да приемем, или да отхвърлим този призив. По тази причина дори и най-порочния човек съвестта осъжда всеки път, когато се захване с някое зло дело, и го осъжда до последния му дъх, колкото и той да я заглушава с неразкаян живот. Съвестта или ще ни осъди, или ще ни възнагради, и това е защото атмосферата, в която пребивава съвестта, и въздухът, който диша – е именно онази свобода, която ни е предоставил Господ. Следователно, това е атмосферата, изпълнена с действието на благодатта, която ни призовава, но не ни насилва да вършим добри дела.
Впрочем, не би трябвало да мислим, че благодатта, която идва и среща благосклонен прием от наша страна, която ни окрилява и ни дава да почувстваме сладостта на вътрешната нравствена свобода, винаги ще ни носи на своите криле – далече сме от тази мисъл! Бог изпитва всеки човек – и Той ще го утеши със Своята близост, ще осени душата му със спокойствие, ще го озари със светлина, ще го възнагради и за най-малкото добро дело.
Между другото, след това идват мигове, когато ни се струва, че Господ сякаш се скрива и отново оставя човека на неговите слаби сили, за да види дали той ще се утвърди в пътя на доброто, или, когато чуе гласа на страстта, като някое забравливо, неблагодарно дете, ще се отвърне от своя небесен Родител и доброволно ще премине към тъмнината. Всеки от знае, че след някое незаслужено утешение, след посещението на Божията благодат, ние отново сме принудени да се борим с греха. Понякога страстта ни посещава и изисква своето, и то далеч по-упорито и настойчиво от преди, когато, очевидно, Бог ни е давал достатъчно сили да й се противопоставяме.
Ако пък християнинът, който непрестанно се кае заради своето неверие и отпадане от Бога, постепенно се покаже достоен за Божията благодат, ако във всичко внимава за нея, ако използва всяко нейно посещение и ако, като послушно дете, протяга ръце към нея, тогава неговата душа още по-ясно, по-постоянно и осезаемо ще чувства действието на Божията благодат в себе си и постепенно ще влезе в Христовия покой.
[1] В оригинала: „Без муке нема науке”. – Бел. прев.
[2] В оригинала: „Што је брзо, то је и кусо”. – Бел. прев.
