Архимандрит Андрей (Конанос)
Превод: Биляна Гълъбова
Първоизточник: : www.pravoslavie.ru
Продължение на статията: ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД, ЧАСТ 2. ТАЙНИТЕ НА БОГА.
Има бедни хора, прости души, които бедността е научила да си помагат взаимно, да бъдат смирени и да обичат своето семейство. Те нямат възможност да направят нищо, лицата им са мокри от сълзи, но на тях е запечатана и сладостта, родена от тези сълзи. Виждал съм много бедни хора, на които човек наистина може да завиди. Виждал съм улични просяци, излъчващи святост и добродетел. Наистина! И ти даваш нещо на такъв беден човек – нека и той почувства неочаквана радост в живота, да се почувства добре от твоята любов и да каже: „Ах, ах, какъв подарък получих днес!”
Ние имаме своя страница в интернет, където можеш да надникнеш и да намериш там архива на всички радиопрограми. Тя се нарича „Страница на твоя духовник”. И ето, там до неотдавна се записваше задачата за седмицата за всички, които се изповядват при нас. Например: през тази седмица два дни да не се гледа телевизия, през следващата някой ден да не се влиза в интернет. „Това е много трудно – каза ми едно момиче. – Аз мислех, че ще бъде лесно, но почувствах такава потребност да погледна в интернет, че уговарях себе си да не правя това, толкова ми се искаше!” Тук не говорим за онези, които са свързани с интернет-пространството по работа и трябва да използват интернет по силата на своята професионална дейност. Ние говорим за онези, които се отбиват тук за развлечение: да прегледат новините, съобщенията, да си прекарат времето. За тях тази задача се оказа трудна. Или и друго упражнение – няколко дни да не се пият газирани напитки и да не се яде захар и сладко.
На този бедняк, когото срещнеш пръв, без да разсъждаваш какъв е и кой е, дай 10 евро…
Да се упражнява в дисциплина и въздържание не е лесно за всеки. Веднъж написах следното: в четвъртък тази седмица на този бедняк, когото пръв срещнеш, излизайки от дома си, без да разсъждаваш кой е и какъв е, и т. н., дай 10 евро. Без опасения и вълнения. Без размисли. Дори и да се окаже крадец. И дори ако някой специално да го е поставил да събира милостиня. Не си измисляй всички тези оправдания и предлози, които обикновено си съчиняваме, за да не дадем милостиня на никого. Просто го направи. И от самосебе си се разбира, че самият аз ще направя същото. „И нека никой от вас – казвам аз – да не мисли този ден да се затвори у дома. Ще излезем на улицата, ще намерим някой бедняк. При светофарите ли? На улицата? В метрото? Няма значение къде! Да видим как ще се справим с тази задача”. И ето, един човек ми написа за реакцията, с която се сблъска и която силно го развълнува.
Той разказа: „Аз не очаквах такова нещо: получих по-голяма милостиня от бедния, на когото помогнах. На първия беден, когото срещнах, подадох 10 евро. Сложих ги в ръката му и си тръгнах, без да дочакам неговата благодарност. След това, когато вече се отдалечих, след минута усещам, че някой ме докосва по гърба. Разбрах, че някой вървеше след мен. Той ме тупна по гърба и каза:
‒ Почакайте!
Обърнах се и видях същия бедняк.
‒ Вие вероятно сте се объркали и сте ми дали твърде много. Навярно по погрешка сте извадили тази хартийка от джоба си. Това, което сте ми дали, са много пари. Разбрах това едва след като си тръгнахте.
‒ Не, аз ти дадох точно толкова.
‒ Но може би трябва да ви върна нещо? Ако искате, ще ви върна ресто. Ще оставя по-малко за себе си – 1-2 евро.
И в очите на този бедняк, когото срещнах, имаше толкова доброта!”
Това ми разказа един от онези, които изпълниха това „упражнение в любов”. И той завърши своята история така: „Аз бях толкова трогнат, когато видях, че в света има доброта, че по пътищата има бедни, добри хора, които имат любов в сърцето си”.
Припомням си един случай от моето детство. Тук малко ще се отклоня от предишния ми разказ. Ще ти разкажа една забележителна история за просякиня, която срещнах на Омония[1]. Тя цялата беше омотана в дрипи като кълбо и, облегната на стената на къщата, просеше подаяния.
Слушай какво стана с просякинята. Една вечер минавах оттам, а тя продаваше големи кибритени кутии. Красиви кутии, големи, вътре в тях имаше много клечки. Не като обикновените, малките. И аз си казах: „Ще взема тази кутия… Със сигурност ще ми послужи не един месец”. И се спирам. А знаеш ли за какво ми бяха необходими тези клечки? Точно тогава си бях донесъл кандилце у дома. Историята, която ти разказвам, се беше случила много отдавна. Още преди моето ръкоположение. Когато бях дете. И аз си помислих, че ще купя тази кутийка с клечките и всяка вечер ще паля кандилцето с клечка от нея. Така размислях в себе си. И ето, приближавам се към просякинята, слягам някакви дребни пари в ръката й, вземам кибритената кутия и тя казва:
‒ Благодаря много.
Тя се обърна към мен и произнесе удивителни думи:
‒ Когато си палиш кандилото, споменавай ме.
Аз кимнах с глава, обърнах се назад шокиран и пак попитах:
‒ Какво казахте?
‒ Дете, когато си палиш кандилото, споменавай ме.
„Нали затова искам да купя кибрит!” – казвам си. Но тя… откъде знае това? Питам я:
‒ А как се казвате, за да ви споменавам? Какво да казвам, когато паля кандилото?
‒ Казвам се Мария.
Аз й казах:
‒ Ще ви споменавам.
Повече не я попитах за нищо. И дори не се поинтересувах: „Откъде знаеш, че с тези клечки ще си паля кандилото”. Казах й само: „Добре”.
Не зная какво стана, но в този момент почувствах, че става нещо удивително. И попитах:
‒ Гладна ли сте?
Тя ми отговори:
‒ Да, много искам да ям, но не мога да си купя храна.
‒ Защо? За тези пари, които ви дадох, можете да си купите нещо за ядене.
Тя отговори:
‒ Не е там работата. Когато влизам в съседните магазини, ме гонят от тях дори и тогава, когато имам пари. Казват ми: „Излизай от магазина, защото, идвайки тук, разваляш нашия вид. При нас влизат достойни хора, те могат да те видят. Така че нямаш работа тук в тия дрипи, и при това си мръсна и миришеш”. Затова не мога да отида да ям, и стоя тук до тъмно. И аз не зная какво ме чака, но всеки път се намира някакво решение. Какво ще стане днес, не зная.
Тогава й казах:
‒ Какво бихте искали да хапнете? Искате ли да ви донеса нещо?
‒ Бих искала пържени картофи, – отговори тя.
‒ Чуйте ме, сега ще ви донеса.
‒ Но вече е вечер. Защо стоиш заради мен до толкова късен час!
‒ Не се безпокойте, не преживявайте. Всичко е наред. А и колко време ще ми отнеме? Десет минути. Аз ще се забавя съвсем за малко.
И аз тръгнах: тук, наблизо, на терасата (която наричаха, както си спомням, „Терасата на гладните” – не зная дали и сега е останала на Омония). Това беше покрита галерия, през която минаваш, а там навсякъде имаше магазинчета и вкусните миризми от тях гъделичкаха носовете ни. Навсякъде продаваха кебапчета, дюнери, печени пилета, пържени картофки и други подобни. Редът ми наближи, и аз помолих:
‒ Две порции картофи в една кутия.
Сложиха ми две порции картофи и аз се затичах да ги донеса горещи на тази жена. Дадох й ги, а те се втурна да ми целува ръцете.
‒ Какво правите! Нищо особено не съм направил за вас! Всичко е нормално! Довиждане!
Аз бях малък, а тя прояви към мен уважение като към възрастен. Сбогувах се с нея и си тръгнах. Такава радост получих от тази жена! Огромна радост! Разбира се, лесно е да получиш радост, когато не си дал почти нищо, както аз: само няколко монети – толкова, колкото струва порция пържени картофи. Трудно е да даваш големи суми пари. Това действително се оказва трудно за нас.
Но има души, които дават и повече, и то много сериозни суми. Ние говорим за тези, които помагат много щедро: те жертват не 5 или 10 евро, а стотици и дори хиляди евро. Някои дават и стотици хиляди евро. Вероятно ти ще възразиш: „Да, но те имат пари, затова и дават”. Не е така! Не всички, които имат, дават. Много имат, но не много дават. И ако разгледаш ситуацията в по-тесен мащаб и я пренесеш в своя живот, ще видиш, че и ти самият не даваш това, което би могъл да дадеш. Нали би могъл да дадеш много повече! Ти би могъл още малко да излезеш от границите на своето „аз” и да почувстваш, че ти и твоят брат сте едно цяло. Другият (твоят ближен) – той е твоят брат. И Господ е устроил в живота така, че ти си богат, а той беден. Всичко би могло да бъде обратното. И тогава ти би бил беден. Ти не си направил нищо за това да станеш богат. Говоря така, защото някои хора са получили богатство, без да са полагали никакви усилия за това, те просто са наследили състоянието на своето семейство. Има и други: те имат много пари, защото по силата на своята професия изкарват много. Както и да е при тебе: ако можеш, окажи помощ на тези, които се нуждаят от нея.
Веднъж един човек разказа история от своя живот, много подобна на моята. Той подал пари на една бедна жена, която също просела милостиня на Омония. Този човек видял, че тя е просякиня, но не забелязал, че държала цветенца в ръцете си и раздавала на хората малки, скромно увити в станиол букетчета. Зюмбюли. Те изумително благоухаели. И той бързо подал милостиня в стремителния водовъртеж на Омония и също така бързо си тръгнал. А бедната просякиня се спуснала след него, за да го догони. Догонила го, спряла го и казала: „Вземете си цветенца”.
‒ Огледах се, за да видя кой говори с мен – разказва този човек. – Бях в самата въртележка на Омония: хората наоколо пъплят като мравки, едва не стъпват на главите един на друг, блъскат се. И представи си: в този мравуняк ти се обръщаш и виждаш бедна жена, която протяга ръка към тебе и ти подава букет благоуханни зюмбюли. В Атина. На Омония.
Това са мигове на благородство и велико смирение. Те дават сила и приятно изумяват душата сред безличното еднообразие на живота. Това е прекрасна нищета, смирена, такава, която крие в себе си достойнство и благородство и показва в действие това, което е казал Христос. Помниш ли, че Той казва: „Ти ще направиш това на Мене”?[2]
„Искаш ли да се докоснеш до Мене?” – пита Христос. – Докосни се до бедния. И така ще се докоснеш до Мене. Искаш ли да Ме приласкаеш? Приласкай бедния. И ти ще достигнеш до Мене. Ще Ме приласкаеш. Дай на бедния малко пари. Аз ще ги получа”.
Сега си припомням различни истории и ти ги разказвам. Ето, спомних си още. Веднъж се прибирах у дома с колата. Преди това един човек в църквата ми предаде голям пакет концентрирано мляко. И аз, тъй като не пия концентрирано мляко, го оставих в колата на задната седалка, за да го дам на някого при удобен случай. При светофара, към който се приближих, стоеше един бедняк и просеше милостиня. В този момент нямах дребни. Сега, когато произнесох думата „дребни”, си спомних как в подобна ситуация срещнах един бедняк и му казах:
‒ Нямам дребни.
И знаеш ли какво ми отговори той?
‒ Ние приемаме и крупни суми.
Всички вие така казвате: „Нямам дребни”. Постоянно слушам това. Добре, дай му крупна сума, ако нямаш дребни. Всички ние така се оправдаваме. Ти дай 5 евро. Аз не казвам: дай 10, днес ти смяташ това за твърде голяма милостиня.
Ето така, когато на кръстовището срещнах този беден човек, аз си помислих да му дам концентрираното мляко, което бях оставил на задната седалка. Отлична милостиня! Ще му дам това, което ми е излишно, концентрираното мляко, което аз не пия. Но това щедра милостиня ли е? Не мисля. И въпреки това аз постъпих точно така.
Казах му:
‒ Слушай, нямам пари.
А той отговаря:
‒ Аз искам да ям, искам да занеса мляко на детето си.
За щастие, светофарът не превключи няколко минути. Аз успях да взема пакета от задната седалка. Отварям прозореца, протягам ръка с пакета и казвам:
‒ Послушай, ако искаш, вземи млякото. Искаш ли?
Бях малко смутен: беше ми забавно, ако той не беше пожелал, или се беше разсърдил, или не ми беше казал нищо в отговор.
Аз повторих:
‒ Искаш ли?
Той все гледаше. След това каза в пълно изумление:
‒ Всичко това за мен ли е?
Казах:
‒ Да, вземете го, вземете го! Всичкото, всичкото!
Той искаше да остави нещо и на мен.
‒ Всичко това ли ми даваш? Ще оставя една част и на тебе!
‒ Не, вземи го всичкото.
А в себе си помислих: „Вземи всичко това, моля те, защото нямам къде да го дяна, нямам и време да търся още някого, на когото да го дам!” Човекът взе млякото. Той беше чужденец, вероятно пакистанец. Не знаеше как точно да изрази на гръцки това, което искаше да ми каже. И казваше: „Непрестанно ви благодаря. Аз непрестанно ви благодаря”. Вероятно той искаше да каже: „Аз съм ви много благодарен”. Забележително е, когато човек ти казва благодаря от цялото си сърце, дарява ти такава любов!
Раздавай! И не ми казвай, че не знаеш на кого да дадеш.
Помниш ли, че неотдавна ми разказа за това, че е умряло детето ти? Ти ме попита какво можеш да направиш за душата му. Ето, прави милостиня! Какво още можеш да направиш?! Раздавай! И не ми казвай, че не знаеш на кого да дадеш. Ти със сигурност познаваш и бедни, и нуждаещи се. Раздавай милостиня за душата на твоето дете. И в този час, когато заспиш вечер, а душата на твоето дете пребивава в друг свят, този, който е получил милостиня от тебе, ще се помоли за твоето дете и ще спомене името му. Този човек, който ще получи парите, ще споменава и тебе и ще се моли, казвайки: „Боже мой, упокой душата на това дете и утеши неговите близки”. Това е прекрасно дело – да даваш милостиня! И ако ти не знаеш на кого да я дадеш, дай я на свещеника, който служи в църквата близо до твоя дом, или на този свещеник, при когото се изповядваш. Кажи му: „Отче, вземете тези пари и ги дайте на някого, който се нуждае, когото вие познавате. За помен на душата на моето дете”. Много хора постъпват така. И това е много трогателно.
* * *
А сега да се върнем към това, с което започнахме[3].
Оплаквай се. Но направи молитва от твоята жалба. И това ще бъде много хубаво.
Научи се да не протестираш при никакви обстоятелства. Да не питаш „защо” и „как”. Животът крие множество тайни и неочаквани неща. Затова да се задават въпроси по отношение на нашия живот е съвсем естествено. И все пак, каквото и да се е случило, трябва да продължим да обичаме, да продължим да се смиряваме, да продължим да живеем. Ние живеем на тази земя, и нека да приемем това, което е, това, което ни носи нашият живот. И да се научим да бъдем оптимисти: да виждаме чашата „наполовина пълна”, а не „наполовина празна”. Да се научим да ценим даровете, които ни дава Бог, и да не бъдем неблагодарни. Да се научим да забелязваме това, което Бог вече ни е дал, и да не роптаем непрестанно заради това, което не ни достига. И когато дойде изпитание, ще бъдем готови. Ние вече размисляхме за това, говорихме за това, подготвяхме се. Но е възможно, ако изпитанието дойде и те завари неподготвен, ти отново да бъдеш стъписан. Но след това ще включиш здравия си разум и ще кажеш: „Аз съм твърде малък, за да разбера толкова велики дела. Какво да правя? Ще плача”. Плачът не е грях. Плачи! „Ще се помоля, ще преклоня колене, ще се оплача на Бога”. Оплаквай се. Това не е лошо. Прави го! „Нима това не е лошо?” Не, не е лошо. Само че направи молитва от своето оплакване. И това ще бъде много хубаво.
Псалмите на Давид са изпълнени с такива жалби-молитви. Жалбите към Бога – това е душата на Давид, огорчена, уязвена, беседваща с Бога. Тя Му казва: „Защо, Господи, не ме чуваш? Какво, изгубил ли си слух? Какъв Бог си Ти? Какво правиш? Не ми ли обръщаш внимание? Аз Те моля, а Ти не ме забелязваш”. Това не са думи на славословие. Това са думи на оплакване. От каквото и да се изумяваш в своя живот, извършвай молитва. Обръщай се към Бога. И ще видиш, че Той непременно ще ти обясни нещо от тайнството на Своята любов, Той ще ти даде да разбереш и да почувстваш нещо.
Помни, че „всичко е добре” именно така, както става. Това не означава, че не можеш и не трябва да правиш нещо, за да промениш живота си. Това, което можеш да измениш, измени го. Но ако виждаш, че не успяваш да го измениш, приеми го такова, каквото е, и животът ще бъде прекрасен. Независимо от кръста, болката и сълзите, Христос ще ти даде сила да погледнеш на нещата по друг начин – с Неговите очи. Помни: и Сам Христос не е променил света! Защото и до днес има земетресения, и войни, и злодеяния, и трудности. В този смисъл нищо не се е променило. Така е било, така и ще бъде. Тогава какво е направил Христос? Той е променил нашето виждане. Той е променил нашия поглед, научил ни е да гледаме на света иначе, да гледаме на проблемите си по друг начин. Да виждаме и смисъл, и цел, и перспективи в това, което кара други хора да се отчайват. Аз никога в живота си не бих искал още веднъж да получа такова съобщение, каквото неотдавна ми изпрати един човек: „Аз искам да умра (край)”. Никога не казвай това, нека никога да не идва това в главата ти, ако ти обичаш Христос. Защото редом с Него ти винаги ще виждаш надежда, изгряваща в душата ти.
Искам моите думи, макар и толкова оскъдни, все пак да повдигнат душата ти, да те укрепят, да извадят наяве проблемите, да те накарат да се замислиш над тях и да ти помогнат да бъдеш твърд. И когато се молиш, помоли се и за мен, който съм много немощен, помоли се за това да продължим да вървим право по пътя на нашия живот. Аз желая Бог винаги да говори с душата ти, да дари благодат на твоя живот и да направи твоето измъчено и понякога разплакано лице прекрасно.
[1] Омония – площад в центъра на Атина (от 1846 г.), шумен и многолюден, център на търговския и социалния живот, особено за имигрантските общини. – Бел. прев.
[2] Ср.: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40).
[3] Вж. части 1 и 2.








