Автор: епископ Александър Милеант
Източник: fatheralexander.org
Превод: Павел Стефанов
Гордостта — тази най-ужасна от всички духовни болести — е предшествана от цял набор от подобни болести. Сред тях са егоизъм, суета, надменност, самонадеяност, лицемерие, самохвалство… Всички те са резултат от едно основно духовно заболяване — егоцентричност.
В процеса на развитието си гордостта винаги е предшествана от тщеславието. Разликата между тщеславието и гордостта е същата като между юношата и възрастния мъж. Светите отци наричат гордостта „безумна“, защото този, който боледува от нея, говори и върши много безумни неща, като същевременно е напълно убеден в своята праведност и мъдрост. Гордостта също може да се сравни с халюцинациите и слепотата.
Смъртоностността на тази ужасна болест се засвидетелства от нейния предшественик и баща — дявола, който от ангел на светлината се превърнал в страшен змей (Бит. 3:1, Откр. 12:3-9).
Гордостта се заражда от самоувереност, свързана с прекомерно оценяване на всичко, което е „мое“ и отхвърляне на всичко, което „не е мое“. Тя е източник на лъжи и лицемерие, на незачитане на другите, на съперничество, гняв, жестокост и множество престъпления. Гордостта е отказ да се получи Божията помощ, въпреки че гордият има най-голяма нужда от Спасителя, тъй като болестта му не може да се излекува без особената Божия намеса.
Когато гордостта завладее душата на религиозния човек, той става изключително дързък в стремежа си да действа като съдия на вярата и Църквата. „Не вярвам в това и не признавам онова; намирам това за излишно и онова — за ненужно, а това е странно или смешно…“ Друга проява на такава гордост е желанието да се обвиняват и поучават другите. В същото време това да слуша другите му се струва скучно и ненужно.
Чувайки за светците, самодоволният горделивец казва: „Защо да им се моля? Те са хора като всички останали. Достатъчно е да се моля само на Бога“. Той забравя, че Господ Иисус Христос много пъти е помагал на хората по молба на техните близки и приятели (Иоан. 4:46-53, Мат. 15:21-28, Марк. 2:2-12, Мат. 8:5-13, 1 Иоан. 5:14). По този начин Той ни насърчава да се обичаме и да се грижим един за друг. Светиите са нашите „по-старши братя“, които ходатайстват пред Бога за нас (Откр. 5:8).
Гордостта на религиозния човек е очевидна и тогава, когато той не осъзнава своите грехове и бива завладян от фарисейско самочувствие. Интересно е да се отбележи, че такава гордост може да приеме най-разнообразни и противоречиви форми, като например:
— Типът „фарисей” — познавач на църковното право, ревнител за традицията, борец за чистота на вярата;
— Типът „реформатор“ — новатор, враг на „суеверието“;
— Лъжестарец (лъжепророк);
— Самонадеян проповедник;
— Типът „подвижник” — човек, който мисли високо за своята „святост“, или самопровъзгласил се старец;
— Агресивен тип или самопровъзгласил се „пророк“.
Св. Йоан Касиян Римлянин прави следното обобщение за фаталните последици от гордостта: „Няма друга страст, която да унищожава добродетелта и да лишава човек от благодат както гордостта. Тази страст, като някаква инфекция, поразява целия човек със смъртоносна отрова и се опитва да вкара в гибел дори онези, които са на върха на добродетелта. Другите страсти имат своите граници и всяка от тях се бори предимно с една от добродетелите. Така например чревоугодието се противопоставя на въздържанието, похотта — на целомъдрието, гневът — на кротостта. Така че, ако някой е победен от една от страстите, това не означава, че той е загубил другите добродетели. Но тази страст (гордостта), когато придобие контрол над душата, лишава човека от щита на смирението и тогава целият „град на душата“ е разрушен до основи. След като омърси и смеси с пръст високите стени на светостта, гордостта лишава душата от всяка свобода. И колкото повече гордостта превзема душата, толкова повече я подчинява на робското иго, лишавайки я от цялата красота на добродетелта по най-жесток начин.”
Как тогава човек може да се изправи срещу гордостта и да я избегне, след като тя е толкова склонна да си проправя път в сърцето? Отговорът се съдържа в самия въпрос — чрез смирение и послушание. Послушание към ближните, към роднините, към очевидната истина. Послушание към Божия Закон, към Църквата, към нейните канони, нейните заповеди, нейните Тайнства.
За наше щастие, не ни липсват ежедневни обстоятелства, които да ни показват колко ограничена и нищожна е нашата природа. Следователно нямаме реални основания да се гордеем. Един малък вирус в нашия организъм е достатъчен, за да предизвика фатално заболяване. Ако превъзхождаме някои хора с дарбите си, нека твърдо помним, че винаги има и такива, които от своя страна ни превъзхождат. И да се смиряваме.
