Автор: свещ. Димитрий Фетисов
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravmir.ru
Сред интересните и, несъмнено, важни вътрешноправославни дискусии, в които ми се е случвало да участвам лично или да наблюдавам отстрани, в последно време много ме смущава аргументът, който все по-често може да се чуе от някоя от спорещите страни. Този аргумент се отнася до участието на сферата на човешките чувства в неговия религиозен живот.
Да вземем например въпроса за честотата на причастяването в съвременната практика на църковния живот. Противниците на честото причастяване непременно издигат следната теза: човек, който се причастява често, привиква към Тайнството и престава да чувства благоговение към него, пристъпва към Чашата без необходимите благочестиви чувства и преживявания.
Същото е и с изповедта. Най-често казват примерно така: „А за какво всъщност да се изповядваме всеки път преди причастие, изброявайки всички тези всекидневни дреболии от типа на раздразнителност или празнословие? Нали така, в края на краищата, по силата на навика се изгубва най-важното – покайното чувство на съкрушение за своите грехове, което човек трябва да преживява, умивайки със сълзи на умиление своето паднало естество”.
Не толкова отдавна, преди няколко години, буквално ме „поразиха” едни мои енориаши – благочестиви съпрузи, усърдно посещаващи храма и отнасящи се много сериозно към духовния живот. Когато им се роди второ дете, те категорично отказаха да го кръстят, тъй като детето, както смятаха, още няма да може „да почувства своето кръщение”. Така малчуганът, който вече е на две години, расте без общение с Бога в установените от Него Тайнства, а нали те сами по себе си са главният дар, който основателят на Църквата – Спасителят – ни е оставил.
Какво да кажем тук? Много показателен е последният случай с отказа от кръщение на детето: в него беше доведена до абсурд тезата, издигната в контекста на спора за честотата на причастяването и изповедта, където въпросът явно се поставя неправилно и добрата по принцип мисъл за съкрушените и възвишени чувства тук става направо опасна.
Защо?
Първо, в последния случай, а понякога и в първите два, отнасящи се до изповедта и причастието, нерядко става дума за проблема за духовното сладострастие. При този недъг новоначалният християнин започва да търси чувствено (макар и много възвишено) услаждане в молитвата, подменяйки стремежа към Бога със страстно търсене на второстепенни последствия от близостта с Него – слъзно покаяние, сърдечна топлина и радост, с които Господ действително понякога обдарява в аванс неофитите.
Преподобният Никон Оптински по този повод направо казва: „По време на молитва не е полезно да се стремим към високи преживявания. Трябва само да вникваме в смисъла на произнасяните думи, да се молим внимателно и тогава, с времето, Господ ще даде и духовно озарение, и сърдечно умиление…”.
Целенасочено да търсиш „духовна топлина” в молитвата – това е същото като да се жениш за някоя девойка заради зестрата й или само заради телесната й красота. Човекът, стъпил на такъв път, много бързо губи истинските, дадени от Бога възвишени чувства. Тогава той или се смирява, разбирайки своята неопитност и греховност, и прибягва към опита на светите отци, към послушанието към своя духовник (или поне към енорийския пастир, ако няма духовник). Или започва да изпада в състояние на груба прелест – духовна самоизмама, продължавайки да разпалва своята чувственост, което нерядко придобива крайно уродливи форми. А след това такъв „пишман-аскет” просто излиза от Църквата и той, преставайки да посещава храма, цял живот си спомня: „А имаше време, когато се молех със сълзи!”
Затова някои свети отци дори подчертават, че неспособността за възвишени чувства у новоначалните е особен Божи Промисъл за нас. Преподобният Лъв Оптински и едно от писмата си пояснява по този повод: „Вие, вкусили по Божието милосърдие сладост и утешение от молитвата, сега, като не го намирате в себе си, се смущавате, унивате, смятате себе си и вашето нехайство за виновник за тази загуба. Това е точно така. Но аз виждам тук и Божия Промисъл, който Ви е отнел това утешение; ако не сме победили страстите и не сме очистили сърцето си, можем ли да запазим това богатство без вреда! И то не Ви се дава за Ваша полза, за да не паднете в прелест…”.
Съгласно православната аскетика, на чувствата, дори и най-възвишените, съвсем не бива да се доверяваме
Второ, на чувствата, дори и най-възвишените, съгласно православната аскетика, съвсем не бива да се доверяваме. Да, те могат да бъдат осветени от Бога, но при кого? При светите хора, които, достигнали състояние на обожение, са възстановили своето паднало естество. А ние, обикновените хора, трябва да помним, че всички, в по-голяма или по-малка степен, се намираме в състояние на прелест и не сме способни обективно да оценим едни или други явления в духовния свят и още по-малко – своето състояние. Нашата оценка е субективна и може да ни отведе твърде далече.
Именно поради това в православната традиция съществува институцията на послушанието и духовничеството. Именно поради това въпросът за честотата на изповедта или причастието, в крайна сметка, се намира в компетентността на духовника или дори на обикновения енорийски свещеник, ако за момента все още няма духовник. И именно поради това понякога, въпреки чувствата, трябва да принуждаваме себе си към молитва и дори към участие в Тайнствата.
Преподобният Йосиф Оптински: „Да се молим със самопринуждаване е в нашата воля, а да се молим с умиление зависи от Бога”
Преподобният Йосиф Оптински подчертава, че самопринуждаването в молитвата е неизбежен етап в духовното израстване: „Да се молим със самопринуждаване е в наша власт, а да се молим с умиление зависи от Бога. Ние трябва да се молим с молитва, каквато е по силите ни, а за самопринуждаването Бог ще даде и умиление в свое време, когато Му бъде благоугодно”.
Трето, трябва да помним, че нашето естество се възстановява постепенно, в обратна последователност на своето разрушаване. Мисля, мнозина помнят как в детството при извършването на първите осъзнати лоши постъпки съвестта нетърпимо ни е изгаряла и невинните чувства са се намирали в страдалческо смущение. При това всичко е било не защото „родителите ще ни бият”, а във връзка с това, че все още неизкривеното вместилище на чувствата – сърцето – е страдало от засега неестествения за него грях. После къде е отишло всичко това? Било е безпощадно изгорено и изцяло изкривено (у някои до такава степен, че дори видът на страданието на други хора вместо ужас и отвращение започва да предизвиква наслада – именно за такива граждани снимат филми, където отрязват главите на живи хора и кръвта бликва нагоре като фонтан).
Последният бастион, който дълго и упорито не се поддава на духовната деградация, е умът. И ако поне с ума си човек разбира, че неговият живот не съответства на Евангелието, значи, той вече може да се изповяда, и това ще бъде покаяние, макар и несъвършено. Ако с ума си християнинът с всички сили се стреми да разбере, че пред него са Тялото и Кръвта Господни, то и при мълчание (и дори изкушаващо смущение) на чувствата той може, по мое мнение, да се причастява с благословението на пастира.
А образното вместилище на чувствата – сърцето – с годините (а може би и с десетилетията) макар и отчасти, ще се възстанови с помощта на благодатните Тайнства и аскетическите упражнения, и ние действително ще можем да се молим, благоговеейки пред своя Творец не само с ума, но и с възвишени, очистени от страстите чувства. Ще можем, колкото и дръзновено да звучи – да се умилим и да се възрадваме, почувствали близостта на Бога…
