Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Помислите не само определят живота ни, но и цялото ни битие. Много пъти помислите стават въжета, които лукавият държи, за да ни води където поиска, без да му оказваме съпротива. Носим огромна отговорност за това и трябва да го признаем. Става така, защото не заемаме правилно място в битката срещу помислите, което не е нищо друго освен молитвеното правило и особено молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“.
Чуваме нещо и виждаме, че другият се държи нормално, но помисълът ни веднага започва своите „игри“. Особено когато става въпрос за свещениците и Църквата, но и въобще за църковните дела, в нас настъпва някакъв хаос, който много пъти стига до параноя: „Как ме изгледа отецът! Не трябваше да ми казва това. Защо ми направи забележка?“.
И докато по отношение на свещениците и Църквата всичко остава на нивото на помислите, по отношение на нашите приятели и познати можем да стигнем не само до агресия, но и до прекъсване на общението. Всичко това започва много пъти с някакво недоразумение, защото сме изтълкували думите им с лош помисъл: „Защо ми каза това? Сигурно има предвид нещо, но защо не ми го казва директно?“. Помисълът подготвя почвата, а след това започва да ни обработва: „Ще отида да му го кажа. Зная защо ми го каза и защо ме изгледа по този начин.“
За съжаление, правим заключения, които отново за съжаление, са погрешни, защото просто няма как да знаем сърцето и живота на другия. Така много пъти заемаме мястото на Христос и ставаме антихристи. От друга страна, и ние позволяваме да се родят лоши помисли в братята ни, защото много пъти отвън сме кукла (κούκλα), а отвътре чума (πανούκλα) и това е видно. Вместо да разкриваме в живота своето автентично „битие“, показваме една витрина, която е разбита и няма чистите и автентични елементи на добродетелите. Показваме една смес от лъжеблагочестие, религиозно всезнание, себеоправдание, чувство за превъзходство, тщеславие, сотирологична гордост („Ще се спася, защото вървя правилно и съм наред!”).
Нека разгледаме и религиозния аспект. Нещата са много прости. Нека правим това, което казваше и светият старец Паисий — „умът да стане работилница за добри помисли“. Нека не се задълбочаваме в онова, което ни е казал братът, и ако все пак то ни яде отвътре, нека го изясним с него, без умът ни да става арена на демоните.
Да се чувстваме най-лоши от всички. Да мислим за себе си, както е мислил апостолът на езичниците св. Павел: „Верни и за всяко приемане достойни са думите, че Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз“ (1 Тим. 1:15). Да не позволяваме в нас да се раждат лоши помисли и ако изскочи някой, да го изтребваме с молитвата. Когато работим над смирението така, както са работили светиите, никога няма да попадаме в недоразумения, няма да изкривяваме нещата, няма да правим интриги, защото просто ще смятаме другите за святи, а себе си за последни от всички. Това е опитът на покаянието, който открива пред нас пътя за царството небесно.
Нека не правим прибързани заключения и не издаваме осъдителни присъди. Да имаме отворени обятия, да проявяваме нашето реално „битие“, защото другият ще приеме именно това, а не нещо изкуствено. Да бъдем категорични, но винаги пълни с благост и отстъпчивост, да даваме пространство на другия и да чакаме. И в това очакване нека се молим и да слезем няколко стъпала по-надолу. Това няма да ни навреди. Малко усилие, с дълбока молитва и Господ ще ни просветли!
