Автор: архим. Варнава (Янку)
Източник: www.pravoslavie.ru
Превод: Биляна Гълъбова
Нашата църква почита и явява съществуването на светостта. Светецът- това е исторически факт, дар и плод на Светия Дух. Светецът е този, който , обхванат от благодатта на Пресветия Бог, доброволно повдига своя кръст.
В нашата църква светецът не се счита за безгрешен или нравствено съвършен. Светецът е този, който е придобил връзка с Бога, възлюбил е Бога, прилепил се е към Него и за когото Бог е станал центърът на живота му.
Църквата съществува не за да утешава човека в ежедневните му проблеми. Църквата също така не е мястото, където да потвърждаваме добродетелите си. Тя съществува не за да удовлетворява нашето желание да се покажем на света или да получим обществено признание. Нейното предназначение е да бъде място за живот, място за свобода, място за любов, място за връзка с Бог, а чрез Бога- с всеки човек.
Светостта е предизвикателство и призив към всеки от нас
Ние сме се появили в този живот не само за да създадем семейство и след това да умрем, без да сме наясно за какво става въпрос. Тайната на живота, която ни е дарувал Бог, е възможността да станем святи, призванието към святост, т.е. призванието да се съединим с Бога. Това е призив към нас да се замислим за какво живеем. Това е призив към нас да разберем, че животът е най-великият дар на Божията любов. Следователно, основната задача е в това да откликнем на самия факт на биологическото си съществуване и да намерим в действителност истинския живот, който представлява Сам Бог.
По този начин трябва да преустроим себе си, да преустроим изцяло и докрай живота си, не само вътре в църквата, но и извън нея- в семейството, в работата, в ежедневието: как го организираме, с каква цел, с каква перспектива, каква е неговата същност, неговият смисъл, неговият център. Ето това е най-важното, което трябва да си изясним за нас самите.
Защото, ако посещаваме църквата само механично, за да изпълним формално някакви правила, за да умилостивим Бога така, че Той да ни помага по-добре в ежедневните ни планове, то ние се залъгваме. Не това е предназначението на църквата.
В църквата м0га да придобия радост- радост, която никой не може да ми отнеме. Църквата съществува, за да бъде преодоляна и победена смъртта, за да достигнем в мястото на вечността, което още сега можем да наблюдаваме „смътно като през огледало“ (1Кор. 13:12). Така в нея намираме утешението, че смъртта е победена. В такава перспектива всичко случващо се на земната плоскост отива на втори план. Случват ни се и скърби- те ни помагат на пътя към вечността. Защото зад всяка скръб се крие страх от смъртта, страх от ефимерното и временното битие, който всеки път предразполага към покаяние.
Затова ни е нужно да установим такъв вид отношения с Бога, за да станем причастници на Христовото Възкресение. Трябва да разберем, че смъртта няма власт и затова не бива да ни тревожат никакви скърби и нещастия, освен едно: отделянето от Христа.
Как да установим отношения с Бога? Как да не бъдем разделени от Него? Преди всичко е нужно да приемем живота си насериозно. Животът ни да бъде съсредоточен не върху ефимерното, в което няма нито цел, нито смисъл. Трябва да търсим истината, да търсим Христос, да Го заобичаме.
Любовта към Христос е също и търсенето Му. Любовта към Христос е жаждата за Христа, дори и когато не Го познаваме, очакването Му, когато Го няма в живота ни, желанието Той да стане главният в нашия живот. Ето това е любовта към Христа.
Нека не се заблуждаваме: действената ни любов към Христос, сърдечният ни стремеж към Него, е твърде малък. Обаче, да очакваме истината и да се надяваме на Христос е признак за любовта ни към Него. Затова, нека да организираме живота си така, че той да бъде насочен към очакването на Христа.
Също така, е добре да разберем, че надеждата в Христа е привилегия на всички хора. Не само на праведните, но и на грешните. Още повече, че степента на греховност не се измерва с външни критерии, които са просто симптоми, а се измерва със силата на нашия стремеж към истината, към Христос. Когато няма силен стремеж към Христа, тогава непременно идват и се възцаряват симпомите- греховете.
Когато има стремеж към Христос, тогава човек започва да организира живота си така, че да не измени на надеждата си за връзка с Него. Затова и степента на нашата греховност се определя също и от това доколко не се надяваме и не разчитаме на истината и на Христа.
Право да се стреми към Христос има дори и последният грешник. Докато човек е жив, сърцето винаги се надява.
Вторият критерий е разположението на сърцето. Правото да се стреми към Христос има и най-последният грешник. Докато човек е жив, сърцето винаги се надява. А третият и най-важен критерий е избягването на отчаянието. Състоянието на отчаяние не е за нас. За нас е горящото сърце, желаещо Христа.
Някой може да каже: „ но аз имам семейство, женен съм“. Трябва и чрез брака да намерим възможност да почувстваме, да срещнем и да открием Христа, т.е. да живеем в името Христово, а не за своето „достойнство“ или за своята „праведност“. Да бъдем великодушни, снизходителни, меки, да се вслушваме в любимия човек и в децата си, да не живеем, разточавайки времето, но да премерваме всяко наше действие и дума, за да не нараним другия човек. И всичко това- в името на Христа.
За това не се иска много време или продължителни молитви, а се иска само душевно разположение. В душата може да се появят и допълнителни сили в зависимост от това дали се надяваме на Него или на себе си.
Стремежът към Христа не трябва да се подменя с безсмислената ежедневна суета, която накрая се превръща в страст. Разбира се, ние постоянно сме заети със семейни дела и ежедневни грижи. При всички положения ще продължим да се занимаваме с това, но така, че с нас да съприсъства Христос. Ежедневните грижи не трябва да се конкурират с Христос, а да ни дават възможност да се доближаваме към Христос, в зависимост от нашето сърце. Много е глупаво да казваме: „имам си толкова грижи, че нямам време дори да помисля за Христос“.
Никоя сфера от нашия живот не можем да отделим от Христос, дори и най-веществената, материалната. Господ е осветил всичко и затова подобава да търсим присъствието Му във всичко. Не трябва да се отчайваме, а да се надяваме на Него, да служим на единството, мира и любовта, първо в семейството, сред близките ни, а после, когато придобием опит- и сред другите хора.
Това е борба за цял живот, доколкото тя предполага молитва, смирение и отстъпчивост. Отстъпчивостта, в която не присъстват молитвата и смирението Христови, носи чувство за несправедливост, душевни травми, което от своя страна довежда човека до множество психически проблеми.
Така, че непременно трябва да се молим. Защото първият признак за нашето осветскостяване е това, че ние, църковните хора, само проповядваме и се занимаваме със социална дейност, без да се упражняваме в молитва; разсъждаваме за смисъла на живота философски, идейно-политически, като мирски хора.
Без молитвата, всичко останало е напразен труд. Също както и молитвата без дела на любовта е изгубено време. Не ни достига не пространство, а време за тишина, време за кратка, но истинска ревностна молитва, която да оживотвори всичко, за което говорихме по-горе, а най-вече- нашето сърце по отношение на Христос и на ближния ни.
Βαρνάβα (Γιάγκου), π. Πόθος Χριστού // Βαρνάβα (Γιάγκου), π. Αμαρτωλών Εκκλησία. Αθήνα: Αρχονταρίκι, 2015.
