Автор: Александър Ткаченко
Източник: www.pravoslavie.ru
Превод: Татяна Филева
Понякога противоположностите се срещат на много странни места. Неотдавна ми се случи на един от православните интернет-форуми да се запозная с интересна гледна точка, която, мисля, ще цитирам дословно:
„Светиите, най-общо казано, единодушно са смятали, че единствената възможна за християнина самооценка е да се смята за по-лош от всяко творение. Нито един от тях не е употребявал израза „чувство за собствено достойнство”, „увереност в себе си” и други подобни”.
Тази теза ми се стори интересна поради това, че подобни разсъждания слушам не за пръв, не за втори и дори не за десети път. Ето, такъв самоунищожителен патос с удивително постоянство се приписва на християнството от много различни хора, преследващи различни цели.
Понякога това са просто прекалено ревностни християни, възприели посвоему някои моменти от църковното предание. Нерядко се случва така, че с точно същите изрази за християнството се опитват да разсъждават хора, отнасящи се с открита враждебност към Църквата. По някакъв парадоксален начин тази пораженческа реторика обединява диаметрално противоположни възгледи по една и съща тема – християнското учение за човека.
Враговете и приятелите на Църквата говорят за него едно и също със съвсем различни намерения. Само това, по мое мнение, би било достатъчно, за да се отнесем към такова твърдение най-малкото с предпазливост.
Мисля, че принципът „да смяташ себе си за по-лош от всяко творение” съвсем не е самооценка на светиите. По-точно е да се каже, че това е само един от аспектите на такава самооценка – отношението на светиите към собствените им грехове, към всичко недобро, което са виждали в своята душа. Но освен греховете те са виждали в себе си и Божия образ в цялото величие на неговата красота и съвършенство, виждали са в собственото си естество неръкотворната икона на Христос, сътворил ги по Свой образ. Самооценката на светиите, ако се съди по техните писания и наставления, се е състояла минимум от тези два възгледа за себе си. Когато днес човек по някакви причини избира само единия от тях, изцяло игнорирайки другия, това говори преди всичко за неговите лични предпочитания, и съвсем не за християнското разбиране за човека.
А ако си спомним думите, които светиите са казвали за своето човешко достойнство в положителен смисъл, то всички тези сегашни психологично-хуманистични изрази, като „чувство за собствено достойнство” и „уважение към себе си” ще изглеждат твърде, твърде скромни, да не кажем жалки.
Така светителят Григорий Богослов пише на своя ученик: „Ако мислиш ниско за себе си, то аз ще ти кажа кой си! Ти си сътворен бог”. Нито повече, нито по-малко. А сега да помислим: може ли сътвореният бог, или, както светите отци наричат човека „бог по благодат”, да се отнася към себе си без уважение.
Може ли той, познавайки учението на Църквата за това, че е сътворен по Божи образ, да не чувства висотата на своето призвание? Може ли да пренебрегва своето достойнство, ако Самият Творец на света го е сметнал за достоен за спасение, при това на такава скъпа цена?
Мисля, че отговорът на всички тези въпроси е очевиден. Просто трябва да разбираме, че у човека присъства дадено от Бога естество, което, по думите на Господа, е „твърде добро”. Но присъства и действието на греха, привнесено в това естество от дявола и свободната воля на първите хора. И едното, и другото присъстват в нас днес. И греха в себе си, разбира се, трябва да осъждаме. Но ако при това престанем да уважаваме Божия образ в себе си, тогава ще капитулираме. Забравяйки за своето високо призвание, ние просто признаваме, че дяволът и злото окончателно са ни победили, че по-нататъшната борба е безсмислена и че Бог се е отвърнал от нас. Но съвсем не така са ни учили да се отнасяме към себе си светите отци, които са казали: „Бог стана човек, за да стане човекът бог”.
