Автор: Анна Смирнова
Беседва: Дария Менделеева
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
Младата майка рядко успява да излезе на детската площадка с детето, без да получи един куп съвети. Как да храни, как да възпитава, как да повива, как да успокоява, защо плаче, защо не плаче, слинг или количка – безкраен списък. По въпроса защо толкова обичат да ни дават съвети, разсъждава психологът Анна Смирнова.
‒ Откъде идва желанието да даваме съвети?
‒ За нас е много важно да се чувстваме компетентни. Ти си изминал определен път в живота и си получил разбиране и мнение за него, и нямаш търпение да го споделиш.
‒ За нас е по-важно реално да споделим своя опит, или именно това да чувстваме, че сме експерти, компетентни, важни?
‒ И едното, и другото. Аз имам опит, аз вече съм важен. А някоя баба, може би е изслушала десет предавания по радиото и е прочела статията в списание „6 стотни”. И тя е гуру, чувства се експерт, събрала е много информация, а няма на кого да я предаде.
‒ Но тези добри съвети, като правило, не са поискани. Откъде идва желанието непременно да споделиш опит, каква е неговата природа?
‒ То произлиза от недобрата представа за това къде изобщо започва и къде свършва отговорността на човека. В свое време лично мен силно ме изкарваха от нерви всички момичета, които пушеха, возейки количка. Ето, точно това пряко влизаше в обсега на моята отговорност, всичко в мен се преобръщаше, защото трябваше да им кажа нещо.
‒ Но въпреки това се въздържахте?
‒ Да, тогава не ми достигаше увереност. Трябваше да натрупам мъдростта на годините, за да разбера, че раждат различни жени, че различни жени, все едно, имат право да раждат. Е, ние невинаги правим единствено полезното за детето. Понякога ще правим и вредното, защото сме живи хора.
Сега, естествено, добре разбирам, че аз не отговарям за чуждата жена. Но аз съм психолог, преминавам лична психотерапия и работя над темата за какво отговарям, а за какво – не.
‒ Може би толкова лесно се дават съвети поради това, че съветникът не носи никаква отговорност за тяхното изпълнение?
‒ Възможно е. Когато съветваш като специалист, преди да кажеш нещо, десет пъти мислиш и се стараеш да вземеш под внимание всички нюанси. Но главният проблем е в това, че от позицията на външен наблюдател ние виждаме само някаква част от проблема и ни се струва, че трябва само да се предприемат няколко стъпки, и него вече го няма. Но когато човек се намира вътре в ситуацията, при него има много повече променливи фактори, които трябва да отчита.
Ние се удивляваме на детето: защо не може да сложи учебниците в чантата си на едно ниво, защо след училище всичко в чантата е смесено с огризки и бисквити и е смачкано? От нашата камбанария на възрастни ни изглежда, че това не е сложно.
Но при детето ситуацията е различна. В класа са двайсет и пет души, които всички му отвличат вниманието: някой говори, някой прави самолетче, започнало е междучасието, някой е избягал някъде, учителят дава задача, аз трябва да запиша, трябва да контролирам химикалката си, искам и да си побъбря с Маша, да успея да поиграя на малко пони… Най-общо казано, има много свой живот, който родителят, седейки у дома и гледайки в тази ужасна чанта, не може да оцени.
Има още милион неща, които стават в главата на детето, точно в това време, когато то трябва да прибере всички тези учебници и тетрадки: „Добре, аз съм ги сложил в чантата. А къде да сложа моята домашна ябълка, ако още не съм я доял? Сладката също не искам да изхвърлям, мога да я доям после”. Или: „Урокът ми е започнал, учителката няма да ме пусне до кошчето, ще ми се скара. Или може би няма, но аз се страхувам, че ще го направи. Или децата ще ми се смеят”.
‒ Много от нас се сблъскват със ситуация, когато идваш при някого, оплакваш се, а вместо съчувствие получаваш съвети.
‒ И тук пак има неразбиране кое е мое и кое не е мое, къде започват моите граници и къде завършват. И още няма разбиране какво именно иска от мен събеседникът.
Наистина, ние много лошо разбираме как да подкрепим другия. В близките отношения веднага започваме да се тревожим и да решаваме проблема.
Вие навярно сте забелязали: когато са ви разказали за проблема, излели са го върху вас – вие вървите и мислите как да го решите. Как да се измъкнете от него, за да престане да се върти в главата ви. Има редица ситуации, особено с близки хора, когато зацикляме и ни е трудно да се откажем от това.
Когато споделяме с близките своите тежки състояния, у тях се надига тревога. Те се включват в нашите преживявания, иска им се да ни помогнат. И тук трябва да кажем, че именно това ви е необходимо в този момент. Понякога можем да кажем: „Аз нямам нужда от твоите съвети, просто исках да споделя. За мен е важно да ме изслушаш и да проявиш съчувствие”.
Има и още един важен момент – отказът да признаем, че другият ще се справи сам. Ние като че чувстваме, че задължително трябва да се намесим. Ако говорим за близките, то съветниците обикновено се ръководят от няколко фактора – тук има и тревога, и желание да помогнеш. Колкото по-близки са отношенията, толкова по-силна ще бъде тревогата.
След като сме изслушали някаква ситуация, ние включваме своя опит и започваме да мислим какво да направим. Разбира се, като правило, ние сме некомпетентни по въпросите на другия, често не ни достига вяра в това, че той, другият, съвсем спокойно ще се справи. В действителност нищо не е необходимо да правим – в този момент е необходимо просто да постоим до него. За хората е важно да прекарат един с друг.
‒ Защо непоисканите съвети така ни изкарват от релси?
‒ Такива съвети са послание към това, че „ти не знаеш „как”, а аз като твое гуру сега ще ти разкажа”. Те поставят под съмнение моята позиция на възрастен, това, че притежавам ресурси сам да реша тази задача.
Най-сложното е, че ние попадаме в усещането на малкото дете, на което посочват неговата неуспешност, неговото незнание как реагира в една или друга ситуация, на неговата некомпетентност по въпроса.
И тук е важно да се учим да се срещаме със своята ценност, да разчитаме на себе си, на своето мнение, на своя опит – той, колкото и да е малък, все пак съществува. И да се опираш на чуждия опит, когато искаш това, допитваш се до него и си способен да го филтрираш. Ние притежаваме важната функция да анализираме информацията, опорите на своя опит, която в този момент някак се губи, поставя се под съмнение. Трябва да се отдалечаваме от това, да се връщаме към себе си и да казваме: „Не, аз стоя здраво на краката си, не съм си изгубила ума”.
‒ А ако съветва някой специален човек, например роднините на мъжа?
‒ А каква е разликата? Просто тук интервенцията е по-силна, защото в очите на роднините на мъжа за мен е особено важно да изглеждам добре. Не дай си Боже, неговата майка да ме смята за лоша снаха – това е много важна оценка за нас.
Нашите майки ни обичат и ни приемат, въпреки че мама може по различен начин да каже това. Но с тях ние се чувстваме някак много по-безопасно, по-привично, а свекървата и роднините на мъжа са важни оценители на това подходяща ли съм за техния син, или не. Тук сме много уязвими, затова и реакцията е остра – ти попадаш в своята уязвимост.
‒ Възможна ли е ситуацията: „Аз разбирам, че съм права, но ще постъпя така, както ме съветват, защото за мен е по-важно да запазя нормалните отношения”?
‒ Има въпроси, по които няма смисъл да отстояваме своята позиция. Вие сте дошли в кухнята да си направите чай и изведнъж започвате да спорите как се готвят тиквички. Това ли е, с което бихте искали да се занимавате?
Има много такива въпроси. Просто поради младостта, когато още не притежаваме вътрешна увереност и вътрешни опори, ние сме уязвими. Поради това младата снаха ще реагира по-болезнено на забележките на свекървата. Реалността е, че на нея й е трудно да понася тези забележки. По-добре би било да беше премълчала – така би запазила отношенията, но нали свекървата също има задача – да запазва отношенията, а не всеки път да й показва как да прави чай, как да вари макарони…
‒ Става така, че в тази ситуация хората спорят за макароните, а имат предвид нещо съвсем друго – „ти не ме цениш” или „в този дом стопанката съм аз”?
‒ Да, разбира се, зад това може да стои някаква твоя уязвимост. Нали за свекървата това също е определено предизвикателство: дошла е млада снаха, всичко прави посвоему; това е предизвикателство към нейната компетентност.
Изобщо, ако говорим за въпросите на общия живот, възникват много подробности. Можеш да дойдеш в кабинета на психолога и с години да изследваш защо се караш със свекърва си, позовавайки се на детските травми. А можеш просто да се замислиш защо съм се спряла на тази тема, опитвайки се да оспоря нещо, което далеч не е толкова важно.
Анна Смирнова е възпитаничка на факултета по психология към Московския Държавен Университет. Специалист е по възрастова психология, детски психолог, психотерапевт, игротерапевт.
