КОЕ Е НАЙ-ЛОШОТО В ХРИСТИЯНСТВОТО, ЧАСТ ВТОРА

Интервюто взе: Олга Лунина
Превод: Татяна Филева
Източник: : www.pravmir.ru

ВИЖ ЧАСТ ПЪРВА
Предлагаме на вашето внимание втората част от беседата на протойерей Алексей Умински с енориашите от храм „Света Троица” в гр. Електроугли. Темата на срещата е „Съвременният човек и Църквата”. Кое е най-отвратителното в Църквата? Защо Църквата трябва да бъде не комбинат за духовни услуги, а пазителка на любовта?

Дългият път на преобразяването

Вижте, има два образа, които Църквата пази, като два образа на преобразяването, и от тях се създава църковната символика – това са хлябът и виното. Хлябът е образ на преобразяването. От зърното, от един малък, твърд, едноличен индивид – зърното – се получава хляб. За да стане това зърно на хляб, трябва да има много такива зърна; всички те трябва да бъдат смлени, да се превърнат в прах, след това да им се сложи вода и да се замеси тесто, понякога трябва да се добави закваска, за да възкисне. Едва след всичко това зърното се превръща в хляб и той се пече. Вижте какъв дълъг-дълъг път на преобразяване преминава зрънцето, за да стане хляб. И след това този хляб се принася на Евхаристията.

Също и гроздето, то живее същия живот на преобразяване: тъпчат го, мачкат го, това грозде също кипи, то също преминава много дълъг път на преобразяване. Човекът в Църквата е като зърното и гроздето. Той, ако дойде тук не за да купува и да отнася, а за да бъде с Бога – то с него неизбежно ще започне този удивителен процес на преобразяване. Както разбирате, ако кажат на зърното, че ще го стрият на прах, а на гроздето – че ще го стъпчат, това едва ли ще се хареса на някого, едва ли ще се възприеме като действие на любов, нали така? Нещо повече, именно това е действие на любовта. Когато човек идва в храма по друг начин, той съвсем не се чувства така, както в друго общество. Той изведнъж чувства, че не е какъвто трябва да бъде.

И тук възниква желание: аз искам да бъда друг. Тогава за човека няма друг път, освен да се съгласи да правят с него това, което правят със зърното или гроздето. Иначе ти трябва да си тръгнеш оттук, а после цял живот да оправдаваш своето тръгване с това, че Църквата не е както трябва, че хората и свещениците не са това, което трябва да бъдат. Ти изведнъж си разбрал какъв си в действителност, и си се уплашил да продължиш по-нататък.

Ако ти се се уплашиш да вървиш по-нататък, тогава Църквата съвсем ще те смели, съвсем ще те стрие, ще изстиска от тебе целия ти сок. Неприятни думи, но нали всеки разбира, че ако това не се случи с тебе, ти никога няма да се родиш за любовта, никога няма да отвориш себе си и никога няма да станеш тази рана, чрез която да проникне в тебе Бог.

Църквата съществува само заради това да се срещнат човекът и Бог, та човекът, който съвсем не прилича на Бога, с нищо не прилича на Него, изведнъж да стане много, много подобен на Него. Тук става това чудо, то става именно поради това, че човек не се страхува да принесе целия себе си на Бога.

Нали един от най-дълбоките проблеми на нас, християните, се състои в това, че ние през цялото време идваме, за да вземем нещо. Църквата съществува за нас като място, където ние през цялото време вземаме нещо. Подай, Господи! Подай, Господи! И дори ни се струва, че когато идваме на богослужение, в нас възниква такава чудна мисъл, че идваме да служим на Бога. Ние сме дошли на литургия, за да служим на Бога, идва отецът, за да служи служба. Идваме и ние, заставаме в редици и започваме да служим на Бога тук, в храма. Каква е тази странна служба – ние сме дошли да Му служим, а сами казваме: „Подай, Господи!” Ние сме дошли да направим нещо или дори сме направили нещо. Станали сме по-рано сутринта, не сме яли и пили, дошли сме на изповед, дошли сме на литургия – колко много сме направили за Бога, колко яко сме Му послужили, разбирате ли? Колко трябва да се радва Той, че ние Му служим всички заедно, хорът пее, кадилниците звънят – навярно всичко това се харесва на Бога!

Ние не се и замисляме за това, че е точно обратното! Ние винаги идваме тук, в храма, и се срещаме с това, че Бог започва да ни служи. Ето истинското богослужение, същото, което някога се е извършило на Тайната Вечеря, когато Господ събрал Своите ученици, съблякъл връхната Си дреха, препасал се с убрус, взел умивалник, налял вода в него и започнал да мие нозете на Своите ученици. Ето, това е Богослужението! Това Богослужение стои в основата на християнското богослужение, когато Христос умива нозете на Своите ученици! Често тази икона стои над царските двери вместо Евхаристията – умиването на нозете, Тайната Вечеря, Велики Четвъртък, установяването на Божествената литургия, денят на раждането на тайнствата на Църквата. Христос извършва Своето служение, Бог служи на човека!

И ето, човек изведнъж започва да разбира: аз отивам в храма, а Бог ми служи. Аз, една мъничка мравчица, сега ще дойда в храма, а Бог ще ме очисти целия, ще ме умие целия, ще ме нахрани целия, ще ме напои целия – със Самия Себе Си! И всичко Свое ще отдаде на мене. Всичко, което Той има, е готов да отдаде на мене. Спомняте ли си как Христос се моли на Своя Бог Отец на същата тази Тайна Вечеря? Той казва: „Отче, всичко Мое е Твое, и всичко Твое – Мое!” Всички тези думи на Тайната Вечеря се отнасят и за човека, който идва в храма. Той идва в храма, и тук Господ му дава всичко Свое, целия Себе Си в тайнството на Евхаристията. Нали това не е някакво късче, някаква малка част, нещо много малко или много голямо, а Сам Христос в Светите Тайни отдава целия Себе Си на всеки от нас!

Нали Той отдава целия Себе Си в тайнството на изповедта, нали Той прощава нашите грехове? Ние мислим, че трябва да изповядаме всичко по списък. През цялото време играем някакви игри с Него: ще прости ли, или няма да прости, забравил ли съм, не съм ли забравил, всичко ли съм написал? А Господ по списък ли прощава всичко, или по милост? В счетоводната книга ли внася нашите грехове, или покрива всичко със Своята Любов? Тук ти разбираш, че не съществува никакво небесно счетоводство, че всички тези листчета с грехове – това е нашето недоверие, маловерие, невнимание и неразбиране на това, което става в тайнството изповед.

Но ние идваме по друг начин. Той ни казва: „Всичко Мое е твое”, а човекът идва и казва: „Знаете ли, не е така. Бих искал само малко здраве, успехи в работата и щастие в личния живот, не ми е необходимо всичко!” Добре би било да се уговорим така, ето, аз ще попостя, ще почета правило, какво още е необходимо? Трябва също така всичко! Църквата учи човека да не се страхува да отдава себе си на Бога, да не се страхува да приеме Бога. Човекът и Бог се срещат истински именно в този момент, когато човекът се оказва способен, и може би още не се оказва способен, но изведнъж в душата му възниква това желание да каже на Бога: „Господи, нека всичко мое бъде Твое!”

Колко страшно е да се каже това! Човекът го казва, а после мисли: „Ах, как така ще бъда с Бога?!” „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек” – казва Петър в Евангелието от миналата седмица. Целият Бог е близо до него, а той е толкова грешен, че да живее с Бога е много страшно. Оказва се, че хората, които истински могат да живеят в Църквата, им е много страшно да живеят. За тях е страшно да живеят, защото тези хора се опитват да се научат да се доверяват на Бога. Да се научим да се доверяваме на Бога е много страшно, защото ние сме свикнали да ходим по Земята, да пазим парите си в спестовната каса, свикнали сме да имаме някакви опори в своя живот, и Бог ни е нещо като „бонус” към тях. Ние имаме всичко земно, а сега сме станали още малко по-духовни! Тогава се получава така, че ние имаме не живот, а просто прелест! Ние стоим здраво на краката си, имаме сигурно бъдеще, имаме някакви неща, които правилно сме направили и пресметнали. Още би било добре да разберем, че Бог не ни е забравил. Ето, ние сме построили всичко земно, и нека Бог пази всичко това. Трудно ни е да си представим разпнатия Христос, Който пази нашите спестовни книжки. Много би ни се искало да е така, но това не съществува за хората, които търсят Бога. Така за човека е много трудно и страшно да живее в Църквата, защото:

А) В Църквата той вижда себе си такъв, какъвто е в действителност – а това е неприятна гледка;

Б) В Църквата той е напълно оголен за любовта, той е уязвим. Защото ако става уязвим за Бога, става уязвим за всички останали хора. Това значи, че е лесно да го измамиш, лесно е да го въртиш на пръста си, той няма право да се защитава по същите начини, по които хората са свикнали да се защитават: „Ти си глупак!” – „Не, ти си глупак!” – вече не можеш да кажеш така, не можеш така да се защитаваш.

Много други неща човек вече не може да направи, той става беззащитен, а когато казва на Бога: „Всичко мое е Твое”, той изобщо става ненадежден. Оказва се, че животът на човека в Църквата – това е много ненадежден живот, защото да живееш така всъщност значи да живееш според Евангелието. Църквата – това е живот според Евангелието. Ние четем Евангелието, често го четем всеки ден, от първата до последната глава. Четем и виждаме, че 16-та глава на Евангелието от Марк завършва с това как възкръсналият Христос казва на Своите ученици: „И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди”.

Нека сега да опитаме да приложим тези думи към себе си. Някога опитвали ли сме се да мислим, че това се казва не само за 12-те апостоли, а изобщо за всички християни? Оказва се, че ако ние повярваме в Христос, ще притежаваме такива знания. Вдигнете ръка, кой от вас сега може без страх да изпие цианкалий? Никой ли? Но това е казано за нас! Всичко което е казано в Евангелието, е казано за нас. За това как възкръсва Четиридневният Лазар, за бесноватия, който върви след Христос, за блудницата, която умива нозете със сълзи – всичко това е за всеки от нас, не за някакви забележителни хора, които са живели преди 2000 годиин… За тях, разбира се, но и за нас, защото ние сега живеем, а Иисус Христос, както беше казано в днешното Апостолско четиво, „е същият вчера, и днес и вовеки”.

Когато човек започне да съпоставя себе си с Евангелието, когато започне да съпоставя себе си с този свят, той става много неуверен, защото е ясно, че човек, който чете Евангелието и го прилага към себе си, разбира, че е невъзможно да се живее така. Нито един човек няма да каже, че той може да направи това, че е способен поне в нещо да изпълни Евангелието. Така и апостолите попитали Христос, когато Той казал на богатия юноша, който сякаш живеел църковен живот, изпълнявал заповедите, спазвал постите, а след това настъпил момент, когато трябвало да последва Христос. Просто да остави всичко и да върви след Христос. „Всичко Мое е твое” – му казва Христос, и в отговор искал да чуе: „И всичко мое е Твое”. А той се почесал зад врата, богатството му било голямо – и не тръгнал. Апостолите разбрали, че така никой няма да тръгне след Христос: „А кой тогава може да се спаси?” – питат те Христос. Той казва: „Това е невъзможно за човеците! Но невъзможното за човеците е възможно за Бога!”. Ако човек по своето вътрешно разбиране пожелае да се спаси, той трябва да признае, че това за него също е невъзможно. Ето как нашата Църква е странна, в нея няма на какво да се опреш, освен на Христос. В тази Църква няма никого, на когото бихме могли да се опрем, освен на Него, защото само у Него има всичко. А ние през цялото време идваме за нещо друго.

Да следваме Христос – това всъщност се оказва не наше най-голямо желание, не най-голям наш въпрос, а ние имаме нужда да укрепим нашите земни позиции. Всичко е забележително, но главното е Христос! Ако в Църквата човек не среща Христос, такава Църква не е необходима на никого. Тя действително се оказва ненужна, безполезна, дом за търговия, за продажба на някакви услуги – за какво е необходима тя? Църквата, която освещава вода, Църквата, която чете акатисти – всичко това е възможно да се прави и без нея. Но на Земята няма нито едно друго място, където човекът и Бог могат да бъдат така открити един за друго, че човекът, който върви към Бога, изведнъж започва да прилича на Него. Изведнъж с него става нещо, както с това зрънце или грозде, че човек незабележимо за себе си се преобразява! Бидейки съвършено неуверен, чувствайки дискомфорт, вътрешна тревога, защото много хора смятат, че човек, който отива в Църквата, има нужда да се опре на нещо, че хората, които нямат на какво да се опрат – отиват в Църквата.

В действителност е точно обратното: именно в Църквата човек губи увереността, именно в Църквата човек губи своята гордост, че може да победи всичко на света, че може да купи всичко, да управлява всичко. Изведнъж той се оказва способен на любов, изведнъж в човека се прокрадва способността да прощава, да се моли за оскърбителите, изведнъж той започва да обича този, когото е невъзможно да обичаш в живота. Ето, изведнъж тези неща постепенно се събуждат, и човек започва да разбира колко малко е всичко това в него, колко оскъдно е то, как всичко това не достига, но именно това е необходимо! Изведнъж той разбира, че само заради това, реално погледнато, има смисъл да се живее на тази не особено добра земя. Няма нищо хубаво и добро в живота, освен Христовата любов. А ако го има, то започва да бъде ценно само защото го има Христос, защото Христос ти дава възможност да обичаш, да прощаваш, дава ти възможност дори да извадиш някого от ада, ако ти истински си с Христос. Ако Сам Христос в Своето тридневно погребение е стигнал до ада и там е опустошил този ад, тогава и онези, които съвсем близко са се прилепили до Христос, също могат да стигнат до ада и да измъкнат някого оттам. Ние знаем за това, това не са приказки, това е реалността на нашия живот в Христос.

Тогава става разбираемо кое прави човека така открит за Него. Разбира се, това е Евхаристията, разбира се, това е Причастието, жаждата да бъдеш с Христос. Това също трябва да се разбере добре, защото когато пристъпваме към Чашата, човек много често мисли: „Ето, това е добро, благочестиво дело, аз сега ще се изповядам, ще се очистя от греховете, сега ще се причастя, Божията благодат ще бъде с мен и ще ми бъде добре. Тази благодат ще ме изцели, ще ме укрепи, с тази благодат ще се върна у дома, и ще ми бъде по-леко да живея с тази благодат!” Това е още една лукава грешка. Как е възможно да живееш по-леко с Христос? Как е възможно да живееш по-леко, ако в тази Чаша е Разпятието? Ние се причастяваме с Кръв, а не с малинов сироп, ние се причастяваме с разпнатата Плът, а не с френски сладкиш, за да ни бъде хубаво и приятно. Ние слушаме тези думи на всяка литургия, това е Кръстът, който ни дава Христос. Преди всичко човекът, който отива да се причасти, отива да се причасти с Христовия Кръст и Възкресение. Защото няма да получиш по друг начин тази радост, освен чрез Кръста.

Ето това забравяне за Кръста, дори нежеланието да мислим за Него, прави Причастието за всички нас едно лично, строго индивидуално дело. Хората, които са дошли в храма, ми пречат, защото аз съм дошъл да се причастя, аз стоя съсредоточен, благоговеен, а всички ми пречат. Децата ми пречат, жените ми пречат – всички ми пречат! Бутат се, блъскат се, а аз отивам да се причастя – и всички ми пречат! Защото съм дошъл за своето, пак за да го взема и да го отнеса. А нали Христос по друг начин дава Причастие, Той иска да ни съедини един с друг! Свещеникът се моли за това на литургията, той казва такива думи: „А всички нас, които се причастяваме от единия Хляб и едната Чаша, съедини един с друг в едното общение със Светия Дух”. Представяте ли си какви велики слова казва свещеникът за всеки от нас? Ние искаме да се разбягаме на различни страни, както зърната се разпръсват в различни посоки. Свещеникът със своята молитва събира всички нас, за да бъдем единни, както хлябът е един от различни зърна, така и ние да бъдем единни в Христа. Именно това е Църквата! Когато всички ние сме различни, неприличащи един на друг, когато всички ние не се обичаме особено помежду си, пречим един на друг – изведнъж в Христос ставаме единен организъм, тяло Христово. Изведнъж чрез това ние започваме постепенно да се обичаме един друг, постепенно да търпим, постепенно да прощаваме.
Следва продължение…