Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Св. ап. Павел говори за един проблем на Църквата от ранните християнски времена. Какъв бил той? Проблемът бил ударът срещу единството, създаването на групички сред християните, в които всеки поддържа отделен духовен водач, който дори счита за „господар” на духовния живот.
Виждаме този проблем в Посланието към Коринтяни, където св. ап. Павел казва, че център е Христос, че не сме се кръстили в името на никой човек, а само в името на Христос. Той казва, че всъщност всички сме членове на едно и също тяло – това е Църквата, членовете на тялото Христово – и така имаме това духовно единство, което и на дело сме призвани да преживеем.
Единството е дар на Светия Дух. Не е човешко постижение. Човешката аскеза служи да опазим този дар на единството. Не съществува Църква без единство, както и не съществува индивидуално спасение. Изолираният християнин не е спасен, не е истински човек. Реалният християнин живее това общение с Христос и с всеки човек. Християнинът е истински социалният човек.
Нашите страсти идват и атакуват това единство. Една страст, която отците описват, е култът към личността; агонията да заменим личността на Бога, личността на Христос, с някой човек, който героизираме и изтъкваме като значим, за да се почувстваме и ние значими.
Този култ към човешката личност е удар срещу Самия Бог. Всеки един човек придобива ипостас „в Христос” и всяка нагласа, всяко желание, всяка емоция, всяка идеология, която ни изолира от тялото на Христос, която ни отделя от тялото на Христос, представлява духовно подхлъзване и заблуда.
Какво друго обаче предизвиква това? Кой е критерият, който поражда култът към личността? Това е първенствуването; искаме да сме първи или нашият човек да има първенство. Това търсене е извън личността и духа на Христос.
Когато отсъства опитното преживяване, когато сме се отклонили екзистенциално, тогава търсим опори: мъдрости, мнения, идеологии, важни неща да се впечатлим, да се удовлетворят нашият ум и въображение. Това покрива реалната липса, отсъствието на Христос. Когато отсъства жизненото преживяване на Христовото присъствие, се развиват други „естествени” сили на човека, каквито са заблудата и отклонението.
Това своенравие на личното мнение, на личното виждане и първенствуването смущават равновесието и единството в тялото Христово.
Когато загубим нашата ориентация, когато загубим молитвата, която е съдържанието на нашия живот, която е начинът, по който получаваме опит от Бога, тогава се развиват други естествени сили, сурогати на тази връзка, и тогава човекът чувства тревожно желание или да изтъква себе си или да изтъква някой друг. Всъщност всичко това е загуба на нашата ориентация – на Самия Бог.
Друг елемент, който поразява това единство, е антисоциалността, която имаме ние, християните, независимо дали се проявява под формата на секуларизация, т.е. като една екзистенциална бъбривост, за да покриваме нашите душевни празноти, или е едно пиетистично „неземно” поведение, когато смятаме, че всякакво наше участие в човешките неща ще накърни нашата добродетел.
Духовният човек има вътрешно равновесие. Кое е равновесието? Знае мярката; знае да почита с истинско благородство всеки човек. Знае неговата мярка; знае кога да мълчи и кога да говори; знае кога да доближава и кога да се отдалечава. Когато доближава другия, неговото доближаване е израз на социалност; когато се отдалечава, това не е омраза към хората, а също социалност, след като явява един друг живот.
Ако Бог даде някога и живеем с тази Неговата истина, не мислете, че всички хора ще са доволни. Мнозина ще се скандализират, ще ни осмиват и ще ни смятат за антисоциални, защото те самите не знаят, че истинската социалност е нещо различно. Тя е активирането на сърцето ни по любящ начин към всеки човек, независимо дали сме близо или далеч от него.
Това състояние ни води до свободата да сме зависими само от Бога, да не зависим от никой човек, но и да не се създаваме някаква зависимост, т.е. други да зависят от нас.
Всичко това покрива други съмнителни нужди, които не създават психологически проблем в нас, но причиняват духовен проблем, а именно, че в живота ни липсва правилната ориентация, която е любовта към Бога.
Как обаче ще се организираме? Как ще поставим нещата в ред? Как ще знаем доколко да живеем нашите отношения с хората и доколко да се отдалечаваме? Как ще уважаваме хората, които ни дават покой и как няма да сме зависими от тях? Как ще имаме свобода в нашия живот?
Това не е анализиране на собственото ни аз, за да разберем нашите дела, да изследваме какво ни се случва. Не е едно човешко начинание „да балансирам” себе си, а едно духовно състояние: да направя едно вътрешно преобръщане, да зарежа всичко и да се обърна към Бога.
Духовното състояние, което идва от усещането и вкусването на Бога, поставя от само себе си нещата в ред. Колкото и да насилвам себе си да се отнеса с уважение към някой, ако в мене не приема, че в Христос всеки човек е вечен и драгоценен, колкото и да се опитвам, няма да мога да го уважавам и няма да му отдам ценността, която заслужава.
Но ако видя личната ценност, която Самият Бог ми дава, ще разбера моето сродство с всеки човек, ценността, която всеки човек има, и тогава дълбоко в мен ще мога да го почитам и да го обичам. Тогава, имайки съзнание за ценността на всяка човешка личност, ще знам как да го почитам, ще зная моите граници, ще зная как да го освободя, ще зная как да го утеша, ще зная как да му отдавам лична ценност и уважение, ще зная как да му отдавам личната отговорност.
Това е една естествена функция на човека, който се е „охристовил”. Това е една естествена функция на човека, който живее в молитва. Това е една естествена функция на човека, който има за център Христос. Тогава той знае да говори, знае да мълчи, знае да слуша. Тоест знае да излъчва светлина, радост и утеха към хората.
Чувстваме безнадеждност. Но в нас съществува една тънка и крепка надежда, че е възможно Бог да стане видим в нашия живот, да ни изясни всичко в един момент и да постави нещата в ред, не просто за да сме в ред, а за да живеем „в общение”.