МИРОТВОРЦИТЕ СА БОЖИИ ДЕЦА

547 0

Автор: архим. Варнава Янку

Превод: Константин Константинов

Господ облажава чистите по сърце, защото те са способни да видят Бога, а след това облажава миротворците, които ще се нарекат синове Божии, т.е. ще бъдат почетени с Божието осиновение. Чистотата на сърцето е предпоставка за Божието откровение в живота ни. Мирът ни се дарува като резултат от участието ни в Божиите дарове и ни води до сприятеляване с Бога, със себе си и с братята ни.

„Защото те ще се нарекат синове Божии.” Господ ни поставя в нова перспектива на живота. Наша цел вече не е да станем добри и нравствени хора, нито да култивираме нашия дух с философско умозрение.  Наша цел е придобиването на Божия мир като събитие на Божието осиновение: „А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!“ (Гал. 4:6). Предлага ни се като всекидневно дело и състояние на живот помиряването на цялата ни психосоматична ипостас и едновременно стремежът към мирни междуличностни отношения с ближните ни. „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Рим. 12:18), ни увещава св. ап. Павел.

Много отци на Църквата са възпели добродетелта на мира, но най-изразително от всички това прави св. Григорий Богослов. За да изтъкне дълбоката нужда на душата от придобиването на Божия мир, той избира диалог с него, сякаш говори  със специален приятел : „Мире, приятелю, сладко нещо и име! Мире, приятелю, моя мисъл и украшение!  Мире, приятелю, благото, което се възхвалява от всички, но се пази от малцина! Копнея за теб с цялата ми сила и специално те целувам. Когато си с мен, се старая да те задържа при мен; когато отсъстваш, те търся с много плач и сълзи“ (Слово 22).

Свети Григорий Нисийски възхвалява дара на мира с ярък език: „Мирът е корона на добродетелите! Весели не само този, който го има, но и онези, които се намират около него. Както благоуханните аромати насищат въздуха със своето изключително ухание, така да изобилства в нас дарът на мира. Тогава ароматът, който излъчва нашият начин на живот, ще изцелява душевните недъзи на братята ни. Миротворецът е Божие дете, след като става подражател на Онзи, Който „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:45). Подражава на Божието човеколюбие. Благотвори всеки човек. Заличава омразата и завистта. Разкрива лицемерието. Загася злопаметието. На тяхно място дава плодовете на Духа: любов, радост, мир.“

„Миротворец, продължава свети Григорий, е онзи, който чрез Божията благодат умирява преди всичко войната между плътта и духа си. Премахва в Христа двуполюсността на човешкото същество и постига помирението на тялото и духа. „Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред,  като с плътта Си унищожи враждата, а с учението — закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек“ (Ефес. 2:14-15). Единението с простия и благ Бог свързва двете в едно и човекът става прост и естествен, цял и завършен. Става син Божий!“

Когато в човека се всели Божият дух, духът на покаянието, на пълното обръщане към Бога, тогава той истински се умирява. И този мир автоматично се предава, автоматично дава плод. В „Боголюбивата история” се споменава един впечатляващ случай от живота на преп. Саламан, който показва блаженото състояние, до което може да стигне човек, когато  култивира покаянието, смирението и любовта към Бога.  „Този подвижник живеел в една затворена колиба без врата и прозорци, давали му малко хляб и вода през един отвор. Тъй като бил чудотворец, всички околни села спорели помежду си кое да го вземе в неговата периферия, за да се радва на неговите благословии. Една вечер хора от едно близко село отишли тайно, вдигнали го и го взели с тях. Преподобният живеел в толкова дълбок мир и толкова бил погълнат от събеседването си с Бога, че дума не изрекъл! Когато хората от другото село научили за отвличането му, отишли тайно и го занесли обратно в тяхното село. Преподобният отново дума не изрекъл.“

Отношението на преподобния показва един човек, напълно потопен в съзерцанието на Бога, което поражда съвършения мир. Живеел  в дълбока несмутимост и безстрастие. Смятал външните събития за вторични и несъществени. Гледал ефимерните неща в перспективата на вечността. Доверил целия си живот на Бога. Вярвал, че каквото и да му се случва, било за спасението на душата му и на ближните му. Оставал мирен, докато претендирали за него и го разнасяли без неговото мнение. Той съкрушил в себе си всяка човешка съпротива  срещу Божията воля. Станал автентичен ученик на Христос.

Христос, „кротък и смирен по сърце“ (Мат. 1:29), говорил на всички спокойно и дружелюбно. Когато поучавал, „целият народ Му беше привързан и Го слушаше“ (Лук. 19:48). Но дори  когато Го наричали заблуден и обсебен от бяс, не хвърлял мълнии, не съкрушавал Своите хулители, не наказвал техния безсрамен и непризнателен език. Отблъсквал спокойно техните обвинения: „в Мене бяс няма; но почитам Отца Си, а вие Ме безчестите. Ала Аз не търся Моята слава: има Друг, Който я търси и съди“ (Иоан. 8:49-50). И когато в Гетсиманската градина слугата на архиерея Го похулил и Му ударил плесница, отговорил „ако говорих зле, докажи злото; ако ли — добре, защо Ме биеш?“ (Иоан. 18:23). Господ на Ангелите се защитил и дал обяснения на един слуга! Всичко понесъл и претърпял несмутимо, за да стане  пример: „словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, за да знаете, как трябва да отговаряте всекиму“ (Кол. 4:6). Тези думи на нашия Господ звучат постоянно в ушите ни като божествено песнопение, способно да успокои всеки смут на нашата душа и на душата на братята ни.

Светците на Църквата, които станали подражатели на миротвореца Христос, укротявали диви зверове. Тъй като се помирили с Бога, придобили  мира и простотата на първия Адам, на който се подчинявало цялото творение. Близо до един светец-миротворец се вразумява и умирява дори и най-свирепият и непокорен човек. В Синаксарите има много примери, в които дори разбойници се обърнали поради спокойствието, любовта и крайното смирение на светците.

Великият руски старец свети Серафим Саровски завещал на целия свят сигурен белег за духовния път: „Придобий в себе си мир и мнозина около теб ще се утешат!“. Светецът ни уверява, че само смиреният човек, който е намерил в себе си спокойствието и мира, може да умиротвори онези, които го доближават. Защото прилича на слънцето, което излъчва наоколо топлина, радост и покой. Без нашия вътрешен простор как ще направим място за другия да се движи уютно и да почувства радост и спокойствие в себе си?

От примера на преп. Серафим разбираме, че не е нужно човек да е добър педагог, да се задълбочава в много книги и да прави много проповеди, за да привлича, утешава и  умирява хората със своето знание. Нито е нужно да се подвизава да става образец за нравствен човек, епицентър на човешко удивление и похвали, смятайки добродетелта за  негово постижение. Както ни поучава притчата за митаря и фарисея, висшето знание и яловата нравственост развиват високомерието. Превръщат се в коравосърдечие и враждебност срещу другите хора. Разяждат единството на църковното тяло и предизвикват разделения и разцепления.

Когато живеем сред смущението на страстите и на самохвалството, дори да притежаваме всички богатства на земята, дори да господстваме над целия свят,  не е възможно да вкусим  покоя и вътрешния мир. Защото мирът е плод, от една страна, на пълното ни доверие към бащинската любов на Бога, а от друга страна, на отказа от нашата самодостатъчност. Когато придобием опитно съзнание за нашето човешко следгреховно безсилие, мирът ще дойде в сърцата ни като плод от смиреното ни предаване в Божиите ръце. Само когато поверим живота си на Божия промисъл, ще можем да кажем: „Да бъде Твоята воля! Твой съм!“.

Св. Силуан Атонски ни обяснява по прост начин как във всекидневния живот се придобива Божия мир в сърцата ни. „Ако отсечеш волята си пред Бога и човеците, винаги ще си мирен в душата. Ако претърпиш някакъв  провал, помисли, че Господ вижда сърцето ти и съгласно волята Си ще доведе нещата до добър край и за теб, и за другите. Така душата ти винаги ще бъде в мир. Ала ако се оплакваш, никога няма да имаш мир, дори и да постиш и да се молиш много“.

„Каква е придобивката от поста, молитвата и бдението“, се пита  свети Григорий Нисийски, „когато отсъстват мирът, радостта и любовта и всички останали плодове на Духа? Любителят на горните неща полага усилия за смиреномъдрието, претърпява с радост всяка болка и пази Божиите заповеди с цел да привлече Духа. Защото знае, че негови са само болките, докато цветовете и плодовете са енергии на Светия Дух. Този, който вярва в своите усилия, е самохвалко. Страстта на гордостта като червей ще разруши душата му и ще разруши всички негови плодове“ („За живота на християните”).

Не съществува по-голямо оскърбление и по-ужасен грях срещу Бога от това да се чувстваме самодостатъчни пред Него и да имаме убеждение, че сме способни да се спасим сами без Него. Защото същността на духовния живот е тази: кръстното отричане от нашата сила и егоистична воля и доброволно предаване на Бога. Да не издигаме егото си, а да сме свободни да се подчиним смирено на Божията воля. Само тогава ще започне постепенно в нас да се изменя десницата на Всевишния (срв. Пс. 76:11), която ще ни даде несмутим мир и неотменима радост.

Дарът на мира „свише“ като плод на упражняване в смирението, любовта и молитвата се вижда характерно в една история от Старечника. „Двама подвижници живеели  много години заедно, без никога да се скарат. Един ден единият казал на другия: „Нека и ние направим една кавга, както всички хора“. „Не зная как става караницата“, отвърнал другият. Първият казал: „Ето, ще поставя по средата този глинен съд. Аз ще ти кажа, че е мой, а ти ще отговориш, че е твой, и така ще започнем да се караме“. Първият поставил съда между тях и казал: „Мой е!“. Другият казал: „Не, мой е“.  Първият казал: „След като е твой, вземи го и  върви със здраве!“. И блажените авви се разделили, без да успеят да се скарат“.

Ние сме неспособни да утихнем и да се насладим на Божия мир, понеже сме станали сложни, оплетени и объркани. Загубихме нашата автентичност, загубихме простотата на сърцето си. Потопени сме в помисли, в страсти и във вътрешни конфликти. Смута, който имаме в нас, обикновено го предаваме  около нас: у дома, на работа, на нашето обкръжение. Със сигурност има много причини, които могат да оправдаят смута ни. Живеем в един свят, който търчи с безумен ритъм. Задавени сме в проблеми, имаме толкова грижи, понасяме неправди, никой не се интересува от нас… Живеем в страстите: злобата, завистта, ревността, подозрението, злопаметието ядат нашата вътрешност. Но нека бъдем искрени.  Всекидневните вътрешни проблеми просто са нашето алиби; позоваваме се на тях просто за да оправдаем дълбокото ни вътрешно смущение, което поддържа нашето битие.

„Вътрешният мир, казва Кондоглу, носи и външния. Но и да предположим, че има външен мир в света, той ще е недостатъчен, ще е изкуствен, ако не се загнезди това свято птиче (гълъбицата) на мира в сърцата ни и в ума ни.  Майката на истинския мир е любовта, състраданието към нашите нещастни братя, смирението, безкористието, отхвърлянето на всякаква суетност. Ала ние сме егоисти, алчни, зли, завистливи, празнославни, горди, лукави, многогрижни и многогрижният не може да е кротък и мирен. Ние не искаме мира Христов. Нашият живот са смутът, безпокойството, греховната тревога.  Как да живеем без страстите си?  Цялото това непрекъснато движение на света излиза от страстите ни. Ако изчезне нашата греховна активност, светът ще унива, ще умре. Какво да го правим Христовия мир? Но друг начин да се умирим няма, ако не го обикнем и не закопнеем за него. Ако не обикнем преди това Самия Христос, „Началника на мира“, и Неговото Евангелие, Евангелието на мира“ („Благословено Прибежище”).

Св. Николай Кавасила в „Тълкуванието на божествената Литургия” коментира: „Когато свещеникът се моли „за мира свише“, няма предвид само мира между нас, когато нямаме злопаметие един към друг, но и мира към самите себе си, когато  „имаме дръзновение пред Бога,“ (1 Иоан. 3:21), когато сърцето ни не ни изобличава за нещо. Защото, когато умът се намира в  смут и вълнение, не може да събеседва с Бога. И както мирът обединява многото в един нов човек, така и смутът разделя единия на много. Как тогава ще може да се обедини разединеният човек  с единия и  несъставен Бог?“.

Съзнанието за нашата греховност, съкрушението и покаянието за нашите провали и падения откриват пътя за избавянето от страстите и намирането на спокойствието на душата. Преодоляването на следгреховното мислене на вехтия човек изисква много труд, борба и всекидневна аскеза със съзнание и разсъдителност. За придобиването на вътрешен мир несъмнено не е достатъчна нашата интелигентност, нито нашите човешки способности;  това е дело на Божията благодат. Но за коя благодат говорим, когато не търсим и не сме причастни на благодатта, когато, вместо да  насочим цялата си духовна сила към търсенето на Бога, я изразходваме в усилието да издигнем нашето его?

Много пъти се създават конфликти дори и в църковните кръгове. Проявяваме съперничество и враждебност, като всеки поддържа фанатично своите богословски възгледи. Не сме открити да приемем различната позиция на другия, отвъд нашето непоколебимо „верую“. Нямаме чувствителността да разберем, че нашата основна грижа трябва да е изграждането на мира и на единството на Тялото на Църквата. Всичко, което ни води до противопоставяне с другите и не съгражда църковната общност, не ни оправдава: нито богословските ни възгледи, нито аскетическият ни дух, нито висшите ни добродетели, колкото и истинно да изглежда всичко това.

Ако имахме „ум Христов“, щяхме да сме вкусили колко голямо благословение е да сме съединени с другия.

Каква свобода е да не правиш разлика между първи и втори, между висш и низш! Щяхме да сме разбрали, че не съществува нищо по-превъзходно  от това да сме обикнати с другия. Защото нашият брат е нашият  живот! Смиреният човек не се сравнява, нито помни дали има повече харизми и добродетели от другия. Почита всеки човек и му се кланя като  образ на Бога. Нужно е да разберем, че сме в незавидно положение, когато не оценяваме и не зачитаме личността и на най-малкия ни брат.

Сътворени „по образ и подобие Божие“, наш първообраз е  Света Троица, по мярата на образа, защото според отците няма никакво сходство между тварното и нетварното. Бог е общение между три личности, които се взаимопроникват в любов.  Следователно автентичността на духовния живот се вижда от висотата на нашите отношения, когато отговарят на  образеца, който имаме в Света Троица, когато служат на тайната на единството и на любящото ни взаимопроникване. Която и духовна харизма да придобием, ако не ни свързва с ближния и не съгражда отношението, общността и единството, тя не е плод на Светия Дух. Доказателство за придобиването на Божия мир е поддържането на взаимността и на любящото единство с другия. Няма добродетел, която да не изгражда отношенията ни и да няма за цел свързването ни с другите. Мирът е алфата и омегата на духовния живот.

Малките дечица пазят в себе си неподправени чистотата, непорочността и чувствителността. Ако ги попитаме какво е това, което им причинява най-голямото неспокойствие, притеснение и скръб, ще ни отговорят: „Караниците на родителите ни, техните ропот и разделения“. Ние, „големите“, сме се изкривили до такава степен, че  вече не ни безпокои нито нашето отделяне от  другите, нито нашата изолация, два тежки симптома на нашия грях  и егоцентричност. Но детето, понеже още е слабо, невинно и незлобно, чувства в себе си много силно нуждата от връзка и зависимост от родителите си. Тяхното свързване е акт с фундаментално значение.

Животът ни, от първия момент на зачатието ни в утробата, започва като връзка с майката. Но и след раждането ни, особено през първите детски години, продължаваме да зависим пряко от своята майка. За да живеем и да се развием, имаме нужда не само от кърмене, но най-вече от любов и цялата необходима грижа. Бог е вложил в човека нуждата от връзка, единство и мирно съжителство още от самото начало. Затова чувстваме особена еуфория, когато се намираме в хармонична връзка и дълбок мир с другите. Наша екзистенциална нужда е опазването  на единството и на мира с ближните ни.