НОВАТА ЗАПОВЕД ЗА ЛЮБОВТА: КАК ДА ЗАОБИЧАШ ТОЗИ, КОГОТО НЕ ОБИЧАШ?

4583 0

 

Автор: Прот. Александър Шмеман

Превод:Биляна Гълъбова

Източник: www.pravmir.ru

Така сме свикнали със словосъчетанието „християнска любов”, толкова пъти сме слушали проповеди за нея и призиви към нея, че ни е трудно да постигнем вечната новина, необичайността на това, което се съдържа в тези думи.
За тази новина говори и Сам Господ в Своята прощална беседа с учениците: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго” (Иоан. 13:34, тук и по-нататък подчертаването в цитатите принадлежи на автора). Но нали за любовта, за ценността и висотата на любовта светът знаеше и преди Христа, нима точно във Ветхия Завет не намираме тези две заповеди – за любовта към Бога (Втор. 6:5) и любовта към ближния (Лев. 19:18), за които Господ казва, че върху тях се утвърждават законът и пророците (Мат. 22:40)?

И в какво тогава се изразява новината на тази заповед, при това новина не само в момента на произнасянето на тези думи от Спасителя, а и за всички времена, за всички хора, новина, която никога не престава да бъде новина?

За да отговорим на този въпрос, е достатъчно да си припомним един от основните признаци на християнската любов, както е указан в Евангелието: „обичайте враговете си”.

Дали помним, че тези думи съдържат в себе си не друго, а именно нечуваното изискване да обичаме тези, които просто не обичаме? За което и те не престават да ни провокират, плашат и най-вече- да ни съдят.

И точно защото тази заповед е нечувано нова, ние често я подменяме с нашите лукави човешки тълкувания на нея – говорим за търпение, за уважение към чуждото мнение, за незлопаметност и прошка.

Но колкото и да са велики сами по себе си тези добродетели, дори и тяхната съвкупност все още не е любов. И затова постоянно подменяме тази нова заповед със старата – любов към тези, които ние така или иначе вече обичаме по човешки, любов към роднините, към приятелите, към единомишлениците.

При това, често забравяме, че за тази само природна, човешка любов в Евангелието е казано: „Който обича баща или майка повече от Мене, ; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37) и „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, , той не може да бъде Мой ученик (Лк. 14:26).

А щом приближаването до Христос означава изпълнение на заповедите Му, то очевидно християнската любов е не само просто усилване, разпространение и „увенчаване” на природната любов, а тя се отличава коренно от нея и дори й се противопоставя. Тя е действително нова любов, подобна на която на този свят няма. Но как е възможно изпълнението на тази заповед? Как да заобичаш тези, които не обичаш – не само враговете в прекия смисъл на думата, но и тези, които са ни чужди, далечни, хора, които „нямат отношение към нас”, всички онези, с които ежедневно ни сблъсква животът?

Можем да отговорим само с едно. Да, тази заповед би била чудовищна и невъзможна, ако християнството представляваше само заповедта за любовта. Но християнството не е само заповед, а и Откровение и дар на любовта. И именно затова ни е заповядана любовта, защото тя ни е дарувана още преди заповедта.

Само „Бог е любов”. Само Бог обича с тази любов, за която се говори в Евангелието. Човек не може да обича така, защото тази любов е Сам Бог, Неговата божествена природа. И само в Боговъплъщението, в съединението на Бога и човека, т.е. в Иисуса Христа, Сина Божий и Син човешки, тази Любов на Самия Бог, по-точно да се каже – Самият Бог Любов, е явѐн и даруван на хората.

В това е новината на християнската любов, че в Новия Завет човекът е призван да обича с Божествената Любов, станала Богочовешка любов, Христова любов. Не в заповедта е новината на християнската любов, а в това, че стана възможно изпълнението на тази заповед.

В съединението с Христа в църквата, чрез тайнствата на кръщението и причастието с Неговите Тяло и Кръв, получаваме като дар Неговата Любов, причастяваме се с Неговата любов и тя живее и обича в нас. „Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий” (Рим. 5:5), а Сам Христос ни е заповядал да пребиваваме в Него и в Неговата любов: „Пребъдете в Мене, и Аз във вас.; защото без Мене не можете да вършите нищо. пребъдете в Моята любов.” (Иоан. 15:4-5,9).

Да пребъдем в Христа означава да бъдем в църквата, която е Христовият живот, съобщена и дарувана на хората и която затова живее чрез любовта Христова, пребивава в Неговата любов.

Христовата любов е началото, съдържанието и целта на живота на църквата. Тя е по своята същност единственият, обхващащ всички останали, признак на църквата: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”. (Иоан. 13:35)

В любовта се корени светостта на църквата, защото тя „се изля в сърцата ни чрез Светия Дух”. В любовта е апостолството на църквата, защото тя винаги и навсякъде представлява този единен апостолски съюз – „съюз, скрепен с любовта”.

И „да говоря всички езици човешки и дори ангелски, Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува.” (1Кор. 13:1-3). И затова любовта, чрез всички тези признаци на църквата – святост, единство и апостолство, показва действителност и значимост.

Но църквата е съюз на любовта не само в този смисъл, че в нея всички се обичат един другиго, а преди всичко в това, че чрез тази любов на всички един към друг тя явява на света Христа и Неговата любов, свидетелства за Него, обича света и го спасява с Христовата любов.

Тя обича в Христа – това означава, че в църквата Сам Христос обича света и в него „всекиго от онези малките братя”. В църквата всеки тайнствено получава силата да обича всички „с любовта Иисус Христова” (Филип. 1:8) и да бъде носител на тази любов в света.

Този дар на любовта се преподава в литургията, която е тайнството на любовта. Трябва да разберем, че в църквата на литургия отиваме заради любовта, заради тази нова Богочовешка любов на Христа, която ни се дарува, когато сме събрани в Неговото име. В църквата отиваме, за да може Божествената любов отново и отново „да се излее в сърцата ни”, да „се облечем в любовта” (Кол. 3:14) отново и отново, да можем винаги, съставлявайки Тялото Христово, да пребъдваме вечно в любовта Христова и да я явяваме на света. Чрез литургическото събрание се изпълва църквата, осъществява се нашето приобщение към Христа, към Неговия живот, към Неговата любов и така съставляваме „всички ние – едно тяло”.

Но ние сме слаби и грешни, можем само да пожелаем тази любов, да се подготвим за приемането й. В древността скараните са били длъжни да се помирят и опростят, преди да приемат участие в литургията. Всичко човешко трябва да се изпълни, за да може Бог да се възцари в душата.

Нека се запитаме, обаче: дали вървим към литургията заради тази Христова любов, дали вървим към нея гладни и жадни не за утеха и помощ, а за огън, който изгаря всичките ни слабости, всичката ни ограниченост и нищета и ни озарява с тази нова любов? Или се боим, че тази любов съвсем ще отслаби нашата ненавист към враговете, всичките наши „принципни” осъждания, разминавания и разделения?

Не искаме ли твърде често мир с тези, с които вече сме в мир, любов към тези, които вече обичаме, самоутвърждаване и самооправдание? Ако е така, то ние не получаваме този дар, който позволява действително да обновим и вечно да обновяваме нашия живот, не успяваме да излезем отвъд собствените си предели и нямаме реално участие в църквата.

Да не забравяме, че възгласът „да възлюбим един другиго” е началното действие на литургията на верните, на евхаристийното свещенодействие. Защото Литургията е тайнството на Новия Завет, на Царството на любовта и мира. И само получили тази любов, можем да възпоменаваме Христа, да бъдем причастници на плътта и кръвта, да очакваме Царството Божие и живот в бъдещия век.

„Стремете се към любовта” – казва апостолът (1Кор. 14:1). А как да я достигнем, ако не в тайнството, в което Сам Господ ни съединява в Своята любов?

Публикувано в: «Канадски Православен календар за 1955 г.», Торонто.