„Блажени плачещите, защото те ще се утешат”
(Мат. 5:4)
Братя и сестри,
Трудно е да говорим за светия плач. Ние знаем, че се смята за срамно възрастните хора да плачат, независимо от причината. Да, наистина е срамно да се плаче, но само за преходни неща: за кариера, имущество, привилегии, обществено положение, за здравето или други подобни неща. Но плачът, за който говори Христа във второто Си блаженство, засяга нашите отношения с Вечния Бог и принадлежи на друго равнище на битието.
С такъв плач са плакали апостолите и нашите отци, приели небесното благословение. Сам Христос е хвърлил този Огън върху земята на нашите сърца (вж. Лук. 12:49, 22:44).
Този плач се поражда от докосването ни от Божия Дух.
Наивен е оня, който си мисли, че може да върви по пътя след Христос без сълзи. Човек, който нито веднъж в живота си не е усетил приближаването на този Огън близо до себе си, няма да разбере за какво става дума тук. Първите слова на евангелската проповед: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17) ни призовават към коренна промяна на целия ни живот. Тази промяна може да се осъществи единствено чрез сливането на нашето огнено желание с действието на небесния Огън, който ще смекчи сърцето ни.
Духовният плач по своята същност е съвсем различен от душевния. Той е свързан с непрестанното помнене на Бога в болезнена скръб от разрива с Него. Страстният, душевният плач убива тялото, смазва жизнеността му, докато духовният плач очиства човека от смъртоносните страсти и така целия го оживотворява. Горещият плач очиства ума от страстните образи. Чрез него в душата слиза свише духовно мъжество и човек превъзмогва тревогите и страховете си. Колкото по-дълбоко ни завладява покайният плач, толкова по-пълно се освобождаваме от множеството уж естествени нужди, както и от разрушителни страсти като гордостта и гнева. Тогава вътре в нас се вселява непознатата допреди радост от свободата.
„Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (вж. Иоан 4:24). Думите на Христос: „с дух и с истина” може да се разбират в двоен смисъл – в Духа на Истината, Който изхожда от Отца (вж. Иоан 15:26), и в духа и истината, присъщи на каещия се човек (вж. 1 Иоан. 1:8-10). Светият Дух слиза върху човека и той, като образ Божи, сам става истинен под въздействието на божествената Истина.
Братя и сестри,
Придобиването на тази Любов е крайната цел на християнския подвиг, но за да я постигне, човек трябва да извърви дълъг и труден път.
Така на нас ни е открита Тайната на Божията Любов: пълнотата на понизяването предхожда пълнотата на съвършенството.
Нищо друго, освен святата любов, не ще отключи сълзите в сърцето на християнина.
Там, където няма любов, няма и сълзи. Когато ни завладее духът на смирението, тогава потичат сълзи от дълбините на сърцето. За този плач Христос казва: „блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:4).
Нека и ние сега да се вслушаме в думите на старозаветния пророк Иоил – „Обърнете се към Мене от все сърце с пост, плач и ридание, казва Господ” (Иоил 2:12).
Така на всеки един човек, който се стреми към божествената вечност, предстои да върви именно по този път: „със силен вопъл и със сълзи”, за да се спаси от властващата над нас смърт – от греха.
