Автор: йеромонах Гавриил
Източник: blogs.ancientfaith.com
Превод: Павел Стефанов
Възлюбени братя и сестри, една от най-важните евангелски притчи, които Господ някога е изричал, е тази за прошката (Мат. 18:23-35). В основата на християнската вяра е прошката — и как само сърцата ни копнеят за нея! Защото кой от нас не се е досещал — поне в дълбините на сърцето си, — че и ние имаме такъв неизмерим дълг, както слугата в притчата от Евангелието? Кой от нас не е изпитвал — поне от време на време — същото чувство на пълно отчаяние, усещането, че е извън нашата власт да поправим многобройните грешки, които сме допуснали в живота си, да поправим всичко, което сме счупили, за да излекуваме цялата вреда, която сме причинили? Кой от нас не осъзнава, че не ни остава нищо друго освен да паднем пред Бога и да Го молим за милост?
Ако това е така, тогава тази евангелска притча трябва да ни вдъхне неизмерима вяра и надежда в безграничното състрадание на нашия Бог. Защото макар „десетте хиляди таланта“ да бяха наистина огромна сума и слугата да молеше само за отсрочка, за да я изплати, господарят все пак предпочете, вместо да му даде отсрочка, да опрости целия му неизмерим дълг. И така, ние също трябва да имаме твърда вяра и непоколебима надежда, че няма тежък грях, нито множество грехове, които Господ да не може или да не желае да прости изцяло и незабавно. Дори огромното множество грехове на всички човеци, живели на земята, от нашите прародители Адам и Ева до нашия собствен „лукав и прелюбодеен род“ (вж. Матей 16:4), нашият Всемилостив Спасител доброволно понесе и прости. И Той прощава на всеки един от нас поотделно и лично, когато паднем пред Него в тайнството Кръщение — и отново, и отново, след безбройните ни грехове и отстъпления, когато паднем пред Него в тайнството Покаяние. Наистина тази евангелска притча трябва да даде на всички нас непоклатима вяра и безгранична надежда.
Но също така трябва да внуши на всички нас и страх Божий. Защото макар Божията милост и прошка да ни се предлагат свободно и неограничено, те не ни се дават автоматично и безвъзвратно. От нас зависи дали ще решим да ги приемем. Защото както се дава даром, така също и се приема свободно, а Божията любов е такава, че Той не принуждава никого от нас против волята му. И затова трябва да се страхуваме да не би, след като ни е предложен такъв велик и неизказан дар, ние безчувствено да изберем да го пропилеем или да плюем върху него и така да се лишим от вечните небесни богатства заради привързаността си към нашите страсти и към безполезните неща от този свят.
И както ни предупреждава тази притча, най-сигурният начин да пропилеем и да плюем върху великите Божии дарове е да бъдем безмилостни към хората около нас. Скъпи братя и сестри, абсолютно и категорично е невъзможно да таим в себе си обида и гняв срещу някого, да отказваме да простим на всички хора за всичко (без значение колко много са ни онеправдали) и в същото време да бъдем истински християни. Защото да бъдеш християнин, означава да бъдеш „малък Христос“, тоест да бъдеш обиталище на Светия Дух. И няма нищо толкова несъвместимо със Светия Дух, няма нищо толкова неподходящо да бъде Негов храм, както немилостивото сърце.
Следователно няма по-мощен начин да откажете великия дар на Божията прошка от това да откажете същия този дар на другите. Няма по-сигурен начин да унищожим какъвто и да е напредък в духовния ни живот от това да таим злопаметство в сърцата си. Няма по-пряк път към ада от това да осъждаме хората около нас, по каквато и да е причина и за каквото и да било. Наистина тази притча трябва да изпълни всички нас с голям страх.
Но в същото време този пряк път към ада ни разкрива и прекия път към рая. Защото, както немилосърдието прави всяка добродетел и всеки духовен дар напълно безполезни, така и милосърдието напълно премахва всички наши многобройни страсти, грехове и падения. И така, ако се окажем победени от слабостите си, робуващи на страстите си, неспособни да отхвърлим „греха, който толкова лесно ни омотава“ (Евр. 12:1), накратко — ако се страхуваме да бъдем призовани да дадем отговор за десетте хиляди таланта, които дължим —тогава нека поне се стремим от цялото си сърце да прощаваме на другите далеч по-малките им дългове спрямо нас. Ако направим това — макар и по един несъвършен начин, като през цялото време се молим на Бога да смекчи нашите закоравели сърца — тогава можем да имаме абсолютна увереност, че небесният Цар ще бъде верен на великото обещание, което ни е дал заедно с голямата Си заповед:
Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете; давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Лук. 6:35-38).
Толкова сигурен е този пряк път към Небето, че от него могат да се възползват дори и онези, които живеят ежедневно по начин, напълно недостоен за високия ангелски чин на монашеството, както свидетелстват древните свети отци:
Един монах, небрежен в духовните неща, се разболял тежко и се приближил до смъртния час. Игуменът и всички братя се събрали около него, за да го укрепят в последните му мигове. За своя изненада обаче те забелязали, че братът очаква смъртта с дълбок душевен мир и покой. Игуменът го попитал: „Дете мое, всички знаем, че не си бил особено усърден в задълженията си. Как така си тръгваш от този свят с дръзновение?”. „Вярно е, авва — промълвил умиращият, — че не бях добър монах. В живота си обаче спазих едно нещо с точност: никога никого не осъдих. Поради това възнамерявам да кажа на Христос, когато се явя пред Него: „Ти каза, Господи, да не съдим, за да не бъдем съдени“, и вярвам, че Той няма да ме съди строго. „Върви с мир по пътя към вечния живот, дете мое — му казал с учудване игуменът. — Ти успя без труд да се спасиш.“
Възлюбени братя и сестри, макар Бог да ни дава толкова много, Той иска от нас съвсем малко. Всичко, което Той иска, е да си прощаваме от сърце един на друг. Да проявяваме малко милост един към друг. Ако се стараем да изпълним поне това, тогава дори и най-тежките ни грехове и мерзки пороци няма да успеят да ни преградят портите на рая. Но ако не направим това, тогава каквито и добродетели да сме придобили, колкото и да сме праведни, няма да можем да избягаме от челюстите на ада.
Защо? Защо е толкова важно християнинът да притежава милосърдно сърце? За да разберем това, нека се вслушаме в думите, с които св. Исаак Сирин описва това сърце:
„Какво е милостивото сърце? Сърце, което пламти за цялото творение, за човечеството, за птиците, за животните и за всичко съществуващо. При спомена за тях от очите на милостивия човек се леят обилни сълзи. Чрез силната и огнена милост, която обзема сърцето на такъв човек, и от това голямо състрадание, сърцето му се смирява и той не може да гледа страданието или дори съвсем леката скръб на която и да е от тварите. Поради това такъв човек отправя непрестанна молитва със сълзи дори за неразумните животни, за враговете на истината и за онези, които му вредят, за да бъдат защитени и да получат милост, поради голямото състрадание, което гори безмерно в сърцето му, уподобило се на Бога.”
Ето нашия възможно най-ясен и прост отговор: само с милосърдие човешкото сърце може да постигне подобие на Бога. И както ни учи светата Църква чрез устата на св. Атанасий, спасението се състои именно в това „да станем по благодат това, което Бог е по природа”.
Ако станем милостиви, ще се уподобим на Бога. Ала ако отхвърлим милосърдието, ще отхвърлим Самия Бог. И затова, преди да отиде на Своите доброволни и животворни страдания, нашият Господ ни даде само една заповед: Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си (Иоан. 13:34-35).
Тази единствена заповед разкрива пред нас пътя към рая и пътя към ада. Затова нека се обичаме един друг. Нека си прощаваме един на друг. Нека проявяваме малко милост един към друг. И като правим това, всеки ден по малко ще се уподобяваме на Бога.
