Автор: Юлия Ередия
Преди около месец и половина, когато наченах да пиша туй есе, пролетта бе в разгара си, а началното изречение на есето – доста по-различно от сегашното. Не че не отразяваше чувствата ми по отношение на този сезон, а просто бе твърде бледо и не толкоз изразително, щото да предизвика същите чувства у четящия или слушащия тези редове. А моето желание е възторгът, който творението предизвиква у мен, да предам на останалите. Вярно е, че моят любим сезон е лятото. Жегата не ме притеснява и винаги съм казвала, че е по-лесно да се разхладиш, отколкото да се стоплиш. В течение на много години, едва-едва изтрайвах есента, зимата и пролетта, за да се наситя на лятото, както подобава. И пропуснах много. Сега от висотата на половинвековния си житейски опит мога да твърдя, че всеки един сезон има своя красота, каквато останалите нямат. Природата е различна, чувствата, които се пораждат в нас понякога са различни, но едно е общото – възклицава сърцето ни от радост и благодарност, от възхищение и преклонение. Дишаш с пълни гърди въздуха на снежните върхове и натежалите от сняг борови клони през зимата, предаваш се на свежия полъх на вятъра през пролетта, който носи ухание на пробудена за нов живот земя, наслаждаваш се на морския бриз, разхлаждащ лицето и душата ти с приятни летни спомени, докато под нозете ти припарва пясъка, вдишваш въздуха след порива на есенния дъжд, дето мокри остатъка от жега и ти носи насладата на изобилната реколта.
Все още е пролет. Дали поради тази причина прищевките на природата редуват дъжд и студ със слънце и жега?! Или всъщност капризите на времето са просто едно отражение на навика ни да вършим неправилните неща, и да постоянстваме в правилните с устойчивостта на времето през май, особено този май, тазгодишния. Сандали на бос крак и летни дрехи, на следващия ден връхна дреха, панталон и ботуши. От зима, скокваш право в лято и обратно. Времето се промени………защото ние се променихме. Станахме още по-лоши. Не лоши, което предполага, че сме били добри, не по-, а още по-…. Опа, забравих, че бях обещала да споделя хубавите чувства, които пролетта извиква у мен. Връщам се на тях. И така….. Не знам как да продължа. Тук би трябвало да се намеси опитът ми в писането на есета (едно време им викахме съчинения, което наименование на мен ми се нрави повече). Та, значи опитът си каза думата и аз продължавам от така …….нататък. А нататък е един цитат от едно мое старо съчинение, писано в далечната 1976 година, когато моя милост бе 14-годишно девойче, а туй изречено на разбираем съвременен „български език” е тийнейджър. Та разхождахме се аз и татко из една прекрасна местност в северна България, в покрайнините на село Самоводене, Великотърновско. Беше ранна пролет, началото на април. Времето бе чудно хубаво, беше се раззеленило всичко наоколо с онова младозелено в тревата и дърветата, което те кани да пееш и да се радваш. Наситеното синьо на небесата, нежното зелено на тревата, напъпилите клонки на дърветата, които плачат, както казваше тате. „Дърветата плачат…..сълзите им говорят за раждането на нов живот”. Никога не съм предполагала, че това простичко изречение от детското ми съчинение съдържа една вечна истина, която открих много по-късно, а именно: раждането на нов живот е съпроводено със страдание и сълзи. Но както се казва в Писанието „ …. Които са сели със сълзи, ще жънат с радост. Който с плач е носил семе, с радост ще се върне, носейки своите снопи.” (Пс. 125:5) и „….жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света” (Йоан. 16:21). Пролетта е времето на новия живот. Времето на младостта, чиито мечти са стремителни като поривите на пролетен поток, който носи на крилете си полъха на юга. Дали още обичам лятото?! Да, разбира се. Но вече мога да оценя това, което ми се дава свише и искам да изживея всеки миг, всеки ден, всеки сезон с насладата от красотата, която Бог ми дава във всеки миг, всеки ден, всеки сезон.
