“И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. “
(Лук.15:20-24)
Братя и сестри,
Днес Св. Църква открива още една подготовителна седмица към великото поприще на светата Четиридесетница. Тази неделя Църквата нарича неделя на блудния син.
Мнозина познаваме тази притча и може би знаем значението на думата блуден. Но нека отново да помислим върху нея, и защо е наречен така синът.
Думата „блуд”, с която се обозначава грехът на плътската нечистота, грехът, разрушаващ целомъдрието на човека, в славянския език означава „заблуждение”; оттук и „блуждая”, т. е. лутам се, заблуждавам се. „Блуд” и „заблуждение” – това са думи от един корен. В резултат на заблуда, на загуба на житейски ориентири, на разрушаването на системата от нравствени ценности човек започва да се отнася пренебрежително към своето тяло и, встъпвайки в нечисти отношения с другите, нанася на своето тяло вреда.
Вреда на човешкото тяло нанася не само физическата болест – вреда на човешкото тяло нанася докосването до него на тъмната сила. А чрез блудта именно тъмната и зла сила се докосва до човека, защото човешкото тяло е призвано да бъде храм, вместилище на Светия Дух (вж. 1 Кор. 6:19).
И колко удивително точно и силно е казано за всичко това в посланието на апостол Павел до Коринтяни, което чухме днес! Човек наврежда на себе си с блудната страст и, в края на краищата, става неспособен да влезе в Царството Божие, затова и апостолът казва: „блудници … няма да наследят Царството Божие” (1 Кор. 6:9-10).
Но днешната притча ни помага да разберем тези думи на апостол Павел. Няма такъв грях, освен хулата към Светия Дух, който Бог не би простил (вж. Мат. 12:31), ако човек искрено се разкайва за този грях.
А какво значи разкаяние? Разкаянието означава осъзнаване на своята неправда, на своето заблуждение.
Така постъпва и малкият син от притчата. Но да видим кога настъпва неговото покаяние? В един момент той „идва в себе си”. „Идва в себе си” би могло да означава, че се покайва. Да дойдеш в себе си обаче все още не е покаяние. Означава, че човек се сепва и казва: Почакай, кой бях и кой съм сега?! Това, което наричаме покаяние, е нещо друго. Покаяние означава да разбереш, че си наранил някого, че си извършил зло съзнателно и доброволно. Покаяние не е да кажеш, бях богат, а сега съм беден. Това е една констатация, едно признание на очевидното. Да обърнем внимание на този момент, защото е много важен. Синът няма покаяние, той просто взема решение да се върне при баща си и да каже: „Татко, съгреших пред небето и пред тебе, и не съм достоен да бъда твой син”. За нас остава въпрос, на който Евангелието не отговаря, – дали той върши това, защото действително го чувства, или защото иска да възстанови отношенията с баща си. Евангелието не ни казва, дали той наистина чувства това. Често пъти ние искаме да направим нещо, знаем, че трябва да го направим, но не го чувстваме. Ако беше умножил състоянието си и беше станал богат, би ли помислил някога да се върне при баща си и да признае, че е съгрешил пред него? Надали. Състоянието на сина е смесица от честолюбие и небрежност, но не е покаяние. И защо? Защото той все още не знае колко го обича баща му.
Покаянието започва, след като разберем колко ни обича Бог.
В това смутено състояние, възможно и борейки се със себе си, синът се връща в бащиния дом. Тук виждаме чудото на бащата. Щом го вижда, той се затичва срещу него, предваря го и не го оставя да каже нищо. Тяхната среща е чудо, защото в нея не откриваме типичните черти на човешкото поведение. Не виждаме бащата да излиза притеснен, сдържан – той би имал правото да се държи така, да изчака обяснението на сина си, най-малкото, за да предпази сина си от повтарянето на същата грешка. Вместо да направи това обаче, той просто го прегръща. Не иска нищо, не чува нищо, не очаква никакво обещание, а вместо това заповядва да му върнат първите одежди и пръстена, който носел, и да заколят угоеното теле, защото спечелихме това дете. Бащата от притчата не казва нищо – той просто изчезва в своята любов.
Братя и сестри,
Ние си припомняме притчата за блудния син в преддверието на Великия пост – особено време в живота на всеки човек.
Много е важно, човек, извървял пътеката на греха, да се окаже способен да принесе покаяние. Първата крачка на този път е отказът от всякакво оправдание на самия себе си. Макар, може би, външните обстоятелства и вътрешните чувства да предразполагат човека към извършване на греха, той не трябва да оправдава греха при никакви обстоятелства. Даже ако той не може да скъса с този грях, ако той не може внезапно да измени своя живот, той трябва да помни, че грехът е грях. Грехът разрушава, мистически разрушава душата и тялото на човека.
И нека за всеки от нас притчата за блудния син да стане голям източник на надежда за това, че Бог ще ни прости, ще ни изцели от греховете – и настоящи, и минали, ще ни помогне да намерим мир и житейска радост в общение с Него в дома на Отца. Амин.
