„Когато настана ден Петдесетница,
те всички в единомислие бяха заедно”
(Деян.2:1)
Братя и сестри,
Историята се повтаря, и днешния ден е доказателството за това – и ние всички –като един – сме събрани под купола на храма. Както е било тогава – по времето на деянията на Св. Апостоли, така и сега е – събираме се: заедно да се помолим, да изпросим милостта на Господ, да Му благодарим.
Вярваме ли в Него, не само ще проговорим с езиците на ближните си /пък били и те от различни краища на света/, но и със сърце ще ги разбираме, що думат. Защото такава е благодатта на Св. Дух. Но туй ще стане, ако сме заедно – „в единомислие”, както е според Деянията на Св. Апостоли.
И тогава няма да се чудим какво дири от нас ближния ни, а ще имаме съвсем ясна представа какво и как да свършим – за него, за нея, с него и с нея. За да сме заедно едни с други…
Ако в гората пада дърво и наоколо няма кой да го чуе, то въпреки това вдига шум. Тогава… защо се не изслушваме взаимно, а се обвиняваме преди туй? „Осъжда ли нашият Закон човека, ако първом го не чуят и узнаят, какво върши?” (Иоан.7:51), казва Никодим, „който бе ходил нощя при Него и беше един от тях” (Иоан.7:50).
Ако някой ни наклевети за нещо, без значение какво е, нашата реакция не е ли чисто защитна? Казваме си: „Тъй ли било?! Ми аз тоя човек повече няма да го погледна!” А е тъй, защото не познаваме Закона, нравствения закон, а него всеки ден си го носим тук, в сърцето… И това е жалко, тъжно, сравнимо с нарушаване Закона, даден ни от нашият Спасител: „възлюби ближния си като себе си.” (Мат.22:39). А колко е просто – отиваме в открит разговор, очи в очи и изясняваме недоразумението, пресичайки в зародиш опустошението, което то влачи след себе си.
В открит разговор – където отново сме заедно, в едно.
Стига да повярваме със сърцето си в Бог. И тогава, колкото и различни да сме, както и да се държим – а именно: бездушно и студено; нашите дразги; зложелателството, което властва в душата ни и я вледенява; и въобще лошото отношение, което изпитваме един към друг… то ще остане на заден план и постепенно избледняващо… както лъчите на зората пробиват мъглата, обвила в обятията си земята, защото това е, което ни обединява – Христос, истинския Бог наш, и вярата ни в Него. Той не ще от нас да сме с лоши мисли към ближните си – хората около нас. Напротив! Ако се оставим да ни води благодатта на Св. дух, тогава над всеки ще се явят „езици, като че огнени, както се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят.” (Деян.2:3-4) Всички се изпъвлат с Дух Светий – няма пропуснат човек, защото всички едно са били тогава. Сега всички тук – отново едно сме.
А ние – всеки един от нас – вярваме „Защото Трима са, Които свидетелствуват на небето: Отец, Слово и Светий Дух; и Тия Тримата са Едно.„ (1 Иоан.5:7). Както те едно са, така и ние сме едно. Както Бог е един по същесто и троичен по лица, така и ние – имаме различни лица, различни сме като характери, но сме в единомислие – като православни християни, изповядващи един символ на вяра: „Вярвам в Един Бог Отец, Вседържител…“
Братя и сестри,
Злото изпървом преминава из вътрешния ни свят, за да го разруши, да го разграби и раздроби на парчета, за да се отчуждим едни от други, защото „Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода.” (Иоан.7:38). А когато сме заедно – в единомислие – тогава нищо не ще може да ни отдалели: както едно от други, така и от Бога нашего Иисуса Христа. Амин.
