“Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!”
(Марк. 9:24)
Братя и сестри,
В днешното Евангелско четиво чухме тези думи, които изрекъл един смутен, разколебан баща. Той е слушал много за Христос, за чудесата и множеството изцерения, които е вършил, и е дошъл при Него със своята болка – чедо, обхванато от зъл дух. Но сянката на съмнението била обхванала душата на бащата.
Христос видял празната вяра в душата на бащата, видял съмнението, което прозирало в очите му, и поискал от него да усили вярата си, да я изповяда пред всички, за да засвидетелства Божията сила. “Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия”.
Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, изпитанията ни са тези, които ни помагат да надмогнем маловерието си. Когато ни сполетят беди, болести, страдания, отчаяние, болки, като че ли тогава разбираме нашата слабост и усещаме нуждата от Бога. Тогава ни остава само тази утеха – в изпитанието ние сме най-близо до Бога.
Пълното ״оголване” на човека, свалянето на всякакви лъжливи кумири и надежди поставят началото на Божието действие в живота ни.
Бащата, който доведе при Христа болния си син, също беше опитал всякакви средства за лечението му, без да получи помощ. Да си спомним Йов, който ״видя” Бога, когато призна пълната си безпомощност.
Така светът, в който живеем, ни примамва само с външните неща. Te изглеждат впечатляващи и силни, а всъщност се оказват слаби и недостатъчни в изпитанията да ни помогнат.
Ние не можем да дадем нищо на Бога освен вярата си в Него. Колкото по-силна е тя, толкова по-голяма е и нашата сила чрез нея. Бащата на болното момче беше дошъл при Христа, изчерпал всички материални средства за лечението на сина си. По човешки той се съмняваше, че без неговото участие може да получи някаква помощ. Ние винаги искаме да покажем, че правим нещо, за да припишем и на себе си част от победата, ако не цялата победа.
Господ иска нещо друго – да признаем, че в края на краищата няма по-високо и по-силно нещо от благата My воля. ״Нямам нищо!” е признанието, което предшества истинското ни приближаване до Бога.
Много често неуспехите и естественото униние във вярата, което ги следва, идват от обстоятелството, че към вярата искаме да прибавим и още нещо – то е наши заслуги, наше участие. Нищо такова не намираме в изпълнения c победи живот на Божиите приятели – светците.
Бог не иска да отидем при Hero c богатство, a c бедността си. Осъзнаването на немощта ни е наистина най-доброто начало за преодоляване на неверието. При Благовещението св. Богородица се питаше ״Как ще бъде това?” Тя разбираше, че е безсилна. И в това разбиране намери сила чрез вяра във всемогъщата Божия воля.
Ако приемем – Бог да действа в живота ни – въпреки нашите съмнения и разочарования, със сигурност ще преживеем оня обрат, който имаха много подобни на апостол Тома.
Има достатъчно случаи в живота на хора, преживели и изповядали човешката безпомощност и едва тогава преживели Божията сила. За да я имаме, нужно е да тръгнем оттам – от признанието на собствената ни безпомощност и духовна немощ.
От прозрението на Йов: ״Гол излязох от утробата на майка си и гол ще се върна в земята“. Да кажем пред Бога: ״Господи, аз нямам нищо!” е начало на победата над маловерието ни.
Братя и сестри,
Сега е св. Четиридесетница. Пред нас е Пасхата Господня – преход от безсилие към сила, от отдалечаване към съпричастност с Бога. Днешното евангелско четиво е божествено свидетелство за всички нас, които постим и се молим, че духът на злобата може да бъде изгонен от душата на човека, ако следваме достойно пътя, ако непрестанно преобразяваме себе си, докато накрая всичко не стане Христос.
Защото да вложим Христос в живота си е най-голямото нещо, да се чувстваме изкупени, спокойни и опростени в св. Тайнства на Църквата, да приемаме пресвятото Кръв и Тяло на Господа и да не се страхуваме от ада и смъртта. Амин!
