Автор: отец Александрос Михалопулос
Източник: разказ от книгата “Раят е тук”
Превод: Мартин Ганев
Пролетна утрин
с априлското слънце,
светлината моделира форми върху земята,
чрез клоните лъчите рисуват върху полята.
Листата полегнали се протягат,
на приятния уют се наслаждават
от слънчевата топлина.
Толкова всекидневна картина,
но и толкова фина,
някакво усещане за мир от Рая… премина!
Но може ли Той да бъде толкова близо?
Можеш ли да го докоснеш, тук?
Една пролетна утрин… Под едно априлско слънце…
Тя подпираше мислите си на земята, както баба ѝ се опираше на бастунчето. Като недоловими молитви. Тя почувства, че сега Раят наистина докосва душата ѝ, защото усещаше баба си толкова близо.
А тя нямаше как да не се намира в Рая.
Цялата сутрин душата ѝ беше изпълнена с този уют, подобно на листенце, което се топли на слънцето, в парка и в двора на малката Църквичка, където много често ходеше със своята баба. Тя отново погали своето листенце. Баба ѝ често я наричаше цветенце, дори когато беше пораснала.
Когато се върна вкъщи, тя седна на своето столче, където баба ѝ беше свикнала да се моли. Множество сладки спомени изпълниха пространството и нейното сърце.
Баба ѝ беше последният неин близък. Всички останали си бяха тръгнали от живота. Мъката от загубата бе отстъпила, подобно на утринните капки роса, които се изпаряват под парещите лъчи на слънцето. За пореден път тя наистина почувства, че Раят е много близо, благодарение на красивото чувство от “живото” присъствие на нейната баба. Това усещане днес беше много силно. Но всъщност кога Раят е далече? Вероятно само когато ние го отдалечаваме.
Несъзнателно тя затвори очите си и започна да се моли спонтанно, като се потапяше в онзи “детски” уют, който чувстваше някога до своята баба. Тя потъваше в една топлина, която не беше чувствала от години. Така докато се наслаждаваше на сладката топлина на едно вътрешно слънце, се почувства като едно листенце от своя клон. Всъщност това сега не беше само едно чувство, а сякаш тя не беше на столчето на баба си, но на един дебел клон, който нахлуваше в стаята през прозореца. Един грамаден клон, който сякаш излизаше от някакво огромно и старо, вековно дърво…
Тя остана със затворени очи дълго време. Харесваше ѝ чувството, че стои върху един толкова голям клон, защото това я караше да се чувства като част от един невидим свят, един много красив свят. Това я караше да се чувства и като част от света на нейната баба. Като член на Рая.
А раят не е някакво скучно място, както си мислят повечето хора, но едно превъзходно състояние на хармония, където всяко нещо притежава своя ценност и собствена красота. Всичко и всички съжителстват в мир и взаимоуважение.
Когато тя отвори очите си, видя, че в действителност седи върху един голям клон на някакво огромно дърво, което минава през прозорците и влиза в къщата, при което нейното сърце се изпълни с изненада, но и с ликуване. С един малък скок тя слезе на пода в нейния дом, мина коридора и излезе навън. Тогава видя света такъв, какъвто никога не беше го виждала: свят красив сред дърветата на Рая.
“Но действителност ли е това, което виждам?”, запита се тя с учудване! Не можеше да повярва, че се намира на същите места, по които минаваше всеки ден. Там, където боклукът и безобразието властваха по пътищата. А сега огромни, прекрасни и безсмъртни дървета, изпълваха цялото пространство навсякъде. Те не бяха видими за очите на хората. Не бяха обаче и несъществуващи. Само тя ли ги виждаше в момента? Не знаеше…
Раят в действителност не е далече. Раят е, бе и ще бъде винаги тук. Винаги настоящ. Той никога не си е тръгвал, просто нашата неспособност да му се радваме и неверието, което проявяваме към съществуването му, го правят невидим за нашите очи.
Но сега, сред тази сладост и вътрешно доверие, което нейното сърце проявяваше, тя можеше да види всичко това. Тя чувстваше света както нейната баба. Винаги се отнасяше спрямо него във всеки момент с доброжелателно блаженство. И ако понякога се ядосваше на нещо или някого, тя незабавно гонеше всяка лоша мисъл, като я подменяше с добра. Тя не искаше да зацапа красивия образ за света, който носеше в себе си, колкото и той да не се отъждествяваше с действителността… на хората!
“Но светът и всичко останало са сътворени от Бога, следователно всичко е красиво. Без значение, че хората го управляват по неправилен начин. Това е действителността на хората, което не променя същността на нещата. Нека не забравяме онова място в книга Битие, където след непослушанието Бог казва на Адам “тръни и бодли ще ти ражда земята”. Тоест тръните и бодлите се раждат, където любовта и уважението отсъстват. Преди това те не са съществували”.
Някак си така, скромно, бе чула от баба си да защитава позиция си за живота, когато един ден, неин чичо се опита да я върне към суровата действителност(!). От тогава той никога повече не проговори на тази тема. Вероятно и никой друг.
Тук нейните мисли замряха и тя се върна към онова, срещу което беше изправена с широко отворени очи. Тогава тя видя дърветата да минават през балкони и прозорци със своите здрави и гъвкави клони те влизаха в апартаментите. Сякаш стените бяха прозрачни и тя можеше да надникне във вътрешността им. Можеше да забележи, че в някои от апартаментите клоните бяха наранени. Издънките бяха пълни с тръни, които ги обгръщаха. Но в някои други клоните цъфтяха. Те бяха изпълнени с радост, с пъстри цветя, подобни, на които тя не бе виждала. В повечето апартаменти клоните само преминаваха пространството. Те не бяха нито цъфнали, нито наранени.
Всичко това може да “види” само този, който “иска”…
Ах, как ли можеше да се отблагодари на своята баба за този подарък? Как би могла да се отблагодари и на Бога за тази радост? Как би могла да запази цялото това благословение?
Тя се завърна в стаята си и продължи своята молитва. А клонът, който преминаваше през нейния апартамент, цъфтеше и се изпълваше с небесни ангели и птици от Рая.
