„Даром получихте, даром давайте.“ (Мат.10:5-8)
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!
На днешния ден, Светата Православна Църква отбелязва паметта на Светите Безсребърници Козма и Дамян в Рим, заедно с Възвръщане мощите на Св. Йоан Рилски Чудотворец от Търново в Светата Рилска обител, дето пребивават и до днес. Две събития, разделени от близо 800 години във времето, но за нас почитани в един ден. Защо Светите чудотворци и лечители Козма и Дамян са Безсребърници, не взимали пари за лечението на множеството страдащи? Защо Св. Йоан Рилски Чудотворец се отдалечава във Великата Рилска Пустиня и не приема дори царското злато, пратено му с почитание и „за благословение“ от самият Цар Петър – по думите на житиеписеца Св. Патр. Евтимий? Защо сам Иисус отхвърля Иудиното предложение да бъде продадено мирото и парите да бъдат раздадени за милостиня? Когато Господ праща апостолите и им дава власт над нечистите духове, сила да лекуват, да творят чудеса, напътства ги да проповядват и да вършат чудеса, защо им казва да не носят два ката дрехи, да не носят ни обувки, ни тояга, ни злато, сребро или мед в пояса си? „Даром получихте, даром давайте“ (Мат. 10:8), казва Господ.
Безбройни са примерите и в Евангелието и в Деянията Апостолски, и в техните послания, а и в живота на всеки от нас – работникът трябва да заслужи своята прехрана, всяко привързване към материалното – храна, дрехи, заплата, имоти, всяко търсене на тъй прехвалената „сигурност“ – като доходи, като най-подходящия спътник в живота, всяко дело, насочено към видимото и осезаемото, си остава там. И дори да сияе, помръква, даже да се въздигне, ще рухне, ако увлича, отвлича – от най-важното – от Божието Царство. Непрестанно и неуморно нашият Господ на дело и с думи повтаря този урок – не си въздигайте идоли от сребро и злато, не се кланяйте на сила и власт, не търсете признание, не си събирайте съкровища тук, дето крадец може да ги окраде и ръжда да ги разяде. А на небесата, там си събирайте съкровища, дето са вечни и непомръкващи сияйните лица на светиите, дето ангелите, херувимите и серафимите предстоят пред Господа и животът е вечен и всичко е истинско и нетленно. Това е „сигурност“, не спестяванията в банки, не къщи или коли, не мъже или жени, приятели и роднини. Няма сигурност в нищо, което виждаме с очите и, докосваме с ръцете си или можем да разберем с умовете си. Сигурността е само в невидимото, непознаваемото, недостижимото – в Бога, а вярата и любовта са разбирането и сетивата за Него. Така разбираме, че всяка наслада на този свят е преходна, всяко удовлетворение – временно, всяко съкровище на тази земя – недостатъчно. Телата ни отслабват с годините, вкусът не усещаме както преди, съзнанието ни започва да бяга… Но да се отчайваме ли? Да се откажем? Да възроптаем срещуБога? Никога! Да не бъде! Защото Той ни просвещава, приласкава, търпеливо ни води към спасение и прави чудо след чудо, за да можем отново да възкръснем от пепелта на греха за нов живот и да вървим по пътя си към Царството Небесно. Така, с напомнянето в ежедневната си сутрешна молитва, разбираме, че спасението ни ще е по благодат, а не откупено с дела, пари или каквото и да е друго. Така отново изживяваме, че най-скъпоценното съкровище е невидимото за очите, а написано на страниците на сърцата ни, изчертано с острието на болката и запечатано с огъня на любовта – Неговия Завет, който следваме, всеки ден, с всеки дъх, който поемаме, всяка дума, която казваме. А това е толкова скъпоценнен дар, непостижим, личен, неотчуждим и непрехвърлим, че никога и никак не можем да сме достойни за него или да успеем със собствени сили и средства да го придобием. Защото за спасението няма цена, няма аналог, няма сравнение. Непостижимо е. Затова е дар. Затова само можем смирено да благодарим…и да даряваме това, което имаме на нуждаещите се, защото когато полетим с Бога, нищо не трябва да ни тежи, когато се стремим към небето, земята не бива да ни спре, когато се прибираме у дома, нищо от света не трябва да може да ни привлече.
Затова, възлюбени в Христа Бога братя и сестри, дарени с безценните си сърца, с чудотворните си ръце и извисени души! Щастливците, които сме чули Благата Вест, повярвалите в Христа, изповядващи и прославящи в едно Отец, Син и Свети Дух, ние, озарените с благодатта да имаме всичко, нужно за спасението ни – и радости, и трудности, всичко даром получили, нека даром даваме. Защото ако работим за пари, нима сме ги заслужили? Та кой прави така, че ръцете и нозете ни да се движат? Не е ли нашият Господ Бог?
Затова, братя и сестри в Христа, нека даваме, с леко сърце и с любов, както скоро събрахме помощи за пострадалите от наводненията в Североизточна България, нека споделяме трапезата си, времето си, парите си с онези в нужда, защото въщност нищо не е наше, даром ни е дадено и даром трябва да го даваме. За да се умножава доброто в света. И да даваме с благодарност, ако го приемат, защото това са делата на вярата, а въщност този, който дава, трябва да благодари, защото онзи, който взема, всъщност дарява радост, любов и споделена вяра. Амин.
