Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна
Има личности, които с поведението си пораждат противоречиви впечатления и често поставят в недоумение хората около себе си. Общественото мнение варира силно от „за“ и „против“ при самото споменаване на имената им и се чуват от всички страни всевъзможни оценки, трупат се коментари и се изричат най-невероятни неща. Тези личности са по-широко скроени от обичайното и често хвърлят в смут и недоумение заобикалящите ги. Дори и след смъртта им, те отново биват коментирани и опитите да бъдат оценени еднозначно се разпадат при изречените твърде различни впечатления. Особено ако те заемат високи обществени постове или са от „силните на деня“ за конкретен период от време.
Такава личност беше и Варненският и Великопреславски митрополит Кирил. Немалко хора го ненавиждаха и отричаха, но и много го харесваха и ценяха, въпреки всеки и всичко. Само една година преди неочакваната му кончина преживях нещо, което се запечата дълбоко в паметта ми.
В разгара на лятото по случай един от големите празници в християнския календар бяхме с много свещеници на тържествена Света литургия в катедралния храм в град Варна. Когато след богослужението си прибирахме одеждите, дядо Кирил се приближи до мене и ми каза: „Отче, нека да отидем в болницата „Света Марина“, за да посетим отец Илиян от манастира „Светите апостоли Петър и Павел“, защото е получил инфаркт и е настанен в интензивното отделение“. Аз веднага се съгласих и след около половин част потеглихме от храма с кола с владиката и неговия дякон. Пристигнахме в сградата на болницата и купихме от магазинчето килограм банани, сок и минерална вода. Влязохме в интензивното отделение и видяхме отец Илиян, положен по гръб в едно специализирано болнично легло, трудно подвижен и с явни травматични увреждания по лицето и тялото. Отецът беше йеромонах в малка и чудновата обител в епархията, разположена над село Ивански в една горичка над един от склоновете. Беше в съслужение с няколко твърде възрастни монахини и работеше усилено в двора, храма и областта около него.
Отец Илиян много се смути, след като ни видя да влизаме в стаята, защото не бяхме го предупредили, че ще дойдем. Дядо Кирил взе една малка табуретка и седна до главата му, като гледаше към небето. Ние с дякона застанахме от другия край на леглото. Владиката явно се беше разчувствал, лицето му бе станало розово и с треперещ глас попита: „Защо бе, отче, защо не се пазиш достатъчно? Нали виждаше колко е топло това лято, а ти знаеш, че имаш проблеми със сърцето и не се пазиш? Защо бе, кажи ми защо?“. Отец Илиян простена прочувствено: „Ами аз… не очаквах…“. Очите на дядо Кирил се напълниха със сълзи и той тихо продума: „Ех, отче, отче“. Болният съвсем се притесни и каза: „Дядо, не биваше да идваш. То… нямаше нужда“. А дядо Кирил мило му отговори: „Аз те ръкоположих и съм ти владика. Ти си от моите духовни чеда. Разбрах, помолих се и след службата веднага дойдох с тези момчета“. След кратко неловко мълчание пак го попита: „Ти сега как си?“. А монахът отговори: „Не съм много добре, но лекарите казаха, че най-страшното е минало, така че ще полежа малко и ще ме изпишат“. Владиката го хвана за ръката, която висеше отпусната встрани от леглото, и каза: „Аз ще се моля за тебе. Казах в катедралата на чредния свещеник да те споменава заедно със събратята всеки ден на Светата литургия“. После въздъхна тежко и две сълзи се търкулиха по кръглото му лице и то стана съвсем розово – заприлича на лице на наскърбено дете, което искрено страда за някой любим човек. После пак продължи: „Ти сега, както си така, казвай кратките молитви „Святий Боже“ и „Богородице Дево“. Това стига. Не можеш да четеш и да ставаш, но това стига. Господ гледа отгоре“. После го попита друго: „Кажи ми твоите роднини знаят ли, че си тука?“. Отец Илиян отговори: „Не. Нямах време да им кажа… Само майка ми е жива. Но кога да ѝ кажа. Много бързо стана лошото с мен и аз сега едва си движа ръцете и краката“. Владиката му отвърна: „Не ѝ казвай нищо, за да не я тревожиш. По-добре да не знае жената. Майка ти е…“. Изчака малко и наставнически продължи: „Моля те, като те изпишат и си вече здрав, ми се обади и ела в митрополията. Ще пием едно кафе, ще поговорим и ще ти дам пари за из път да си отидеш спокойно във вашия край. Ще си починеш две седмици там в къщата на майка си, хем да я зарадваш, че те вижда след толкова време… Като дойдеш, аз пък ще се обадя на дядо Натанаил, че се връщаш в неговата епархия, а той ще съобщи на събратята в Сандански да ти помогнат“. Отец Илиян беше роден и израснал там и с благословението на Неврокопския владика беше приет във Варненската епархия.
После постояхме още около 15 минути и за да не го уморим, се наканихме да тръгваме. Дядо Кирил се разтрепери, разчувства се, сложи ръка на челото му и като се помоли глухо и неразбираемо, прегърна го, след което ние бавно излязохме от стаята.
Много пъти съм си задавал въпроса за задгробната участ на душата на владиката. Дали е на добро, или на недобро място и какво Христос е отредил за него?! И сега все още си мисля, че оценките за него бяха в двете крайности – или ярко „за“, или силно „против“. Сипеха се аргументи и от двете страни, защото той беше многопластова личност, с ярко изразено амплоа, силен характер и категорични позиции по важни въпроси. Едновременно с това той водеше своите силни вътрешни борби, потушаваше своите малки пожари. Често беше сприхав и нервен, но бързо му минаваше, защото по душа беше много добър човек. Беше изключително милостив, състрадателен и често се умиляваше като малко дете. С това той изнанедваше много хора, които мислеха за него със заучени шаблони и възприети фрази от други хора. Онези, които често бяха с него, познаваха тази негова черта на характера и много пъти злоупотребяваха с нея. Дядо Кирил редовно плачеше за грешките и пропуските на своите подчинени, но не след дълго му минаваше и всичко, абсолютно всичко прощаваше.
По такъв повод Спасителят казва: „Милост искам, а не жертва!“ /Мат. 12, 1-8/. Небесният владика изрича това за всички свои истински последователи, а дядо Кирил като Негов земен наместник и действащ владика с цялата си духовна власт много често проявяваше милост и човещина в рамките на духовните си правомощия. Пъшкаше, ядосваше се, после плачеше, но задължително прощаваше.
Нека да си спомним как Синът Божи в едно от блаженствата обещава: „Блажени милостивите, защото ще бъдат помилвани!“ /Мат. 5:7/. И това обещание е пряко, действено и винаги актуално! За дядо Кирил не само Споменът за многото дарования на дядо Кирил, за богатата му социална дейност, за доброто му сърце, проявите на искрено и милостивият му характер дълго ще бъдат живи. Искрено вярвам в това!
