Автор: Христодулос, Архиепископ Атински и предстоятел на Еладската православна църква в периода 1998 – 2008
Източник: списание Τόλμη, брой 3, Декември 2000
Превод: Мартин Ганев
Иисус Христос. Името, което разсича човешката история на две. За повечето хора то е причина за проблематизиране; а за вярващите обект на култ. Христос е “име, което е по-горе от всяко име” (Фил. 2, 9), и пред което е отредено силите на “всичко небесно, земно и подземно” да преклонят колене и в крайна сметка всеки човешки език да го изповяда като Богочовек и Господар на света. В годините на Неговия земен живот, а и след това, Христос бил за юдеите “скандал”, а за елините “безумство”. За човешката мисъл било трудно да възприеме един въплътен Бог, т.е. незасегнатите и цялостни свойства на Бога и човека съединени в една Личност, без изменение и отчуждение.
Христологичните разпри и ереси
Според елините всички същества се определят от тяхната същност, т.е. от някакъв сбор на свойства, които отличават дадено нещо от всяко друго. По тази логика материалното тяло е определящо за човека или животните, никога обаче за Бога. Затова, от самото начало на Християнството, гръцката мисъл се съпротивлявала на идеята за Бог, Който в същото време става човек. Тази съпротива се изявила динамично с христологичните ереси, като например при Несторианство, което учило, че Христос не е Богочовек, но само човек, а също и при Монофизитството, което учило на противното.
Църквата съхранила истината за Въплъщението на Бога на III, IV, VI и VII Вселенски събори, от нейното изменение в някакъв Христос като етически образец на съвършен човек, или в някакъв Христос като безплътен Бог. И в двата тези случая животът на човека не се променя съществено. В тях не съществува перспектива за участието и обожението на човека.
Свети Василий Велики подчертава, че голямото значение, от съществуването на Бога за нас хората, е в предоставената, от Негова страна, възможност за въздигането от падението и обожението чрез нашия Спасител Иисус Христос. А това може да бъде постигнато само от Въплъщението на Словото.
“Домостроителството на Бога и Спасителя наш е призоваване на човека от падението, от зароденото отчуждение поради непослушанието, към завръщане в придобиване на Бога”.
С други думи, рождението на Христа по плът “Бог се яви в плът” (1Тим. 3,16) има за цел нашето съвършенство в Христа, т.е. обожението.
“Кеносисът на Бога” – тайнство неразкрито
В личността на Иисуса Христа става съединението на Бога и човека. Личността ипостазира същността, като я превръща в конкретно съществуване. В личността на Христа ние виждаме “кеносиса” на Бога, т.е. едно волно изоставяне на всеки непосредствен елемент, който би разкрил Неговата божественост. Само по време на Преображение било проявено едно от явленията на Неговата божественост.
По такъв начин Христос “изпълнява волята на Отца” (Свети Атанасий), като “Унижи Себе Си, като прие вид на раб, по тяло стана подобен на нашето смирение, за да направи творението подобно на Неговия образ”.
Обобщавайки догматическото учение на Църквата, според свети Йоан Дамаскин, по време на въчовечаване, Христос е “приел плът оживотворена от мислеща и разумна душа – не чрез оплождане от семе, а творчески, чрез Светия дух. Самото Слово Божие стана ипостас на плътта”.
“Ипостасното” съединението на двете природи в Личността на Христа
Двете природи – божествената и човешката – са съединени “в ипостаста”, т.е. в Личността на Иисуса Христа. Христос не е приел просто човешка личност, но човешка природа, която започнала да съществува от момента на свръхестественото зачатие “от Дух Светий и Дева Мария”.
Това единение е станало “неслитно”, “неразделно”, “неразлъчно” и “неизменно”. Това означава, че двете природи в личността на Христа не се смесват, като всяка една запазва своите свойства в едно личност. Затова Христос има две природи и две енергии.
За всичко това се произнася автентично IV-ят Вселенски събор: “Изповядваме единия и същ Христос, Син, Господ, Единороден в две естества неслитно, неизменно (срещу Монофизитството), неразделно и неразлъчно (срещу Несторианството) познаван, така че със съединението съвсем не се отрича различието между двете естества, а напротив запазва се свойството на всяко естество и двете се съединяват в едно лице и една ипостас”
Тоест, и след съединението, двете природи са съхранили своето естествено различие. Само че човешката плът била въздигната и осъвършенствана, както казва свети Йоан Дамаскин: “Обожението на плътта (човешката природа) на Господа не е станало чрез изменение на естеството, или промяна, или преправяне, или смесване, но според домостроителното единение, т.е. по ипостаста, според която и е съединена неразделно с Божието Слово”.
Постижение на личната свобода на Христа е поставянето на предимство на божествената воля, нещо, което било отхвърлено от първия Адам. Докато при Христос важи противното, тъй като Той е искал да подчини волята на човешката природа на волята на божествената. И така, Христос е съвършен Бог, поради рождението на Неговото рождение от Отца, притежаващ всички свойства и атрибути, който Бог Отец има, с изключение на неродеността, а поради рождението Му от Дева Мария следователно е съвършен човек, притежаващ всички атрибути, който човек притежава, с изключение на греха.
Богочовекът Христос като начатък на нашето спасение
Нашата Църква говори за въплъщението на Сина Божи с най-голямо внимание, подбирайки строго думите, които използва, с цел безпогрешно да разтълкува словото на истината.
И по конкретно:
А) Говори за въчовечаването на Бога – “Ние изповядваме въчовечения Бог, а не човек, който бе обожествен” (свети Йоан Дамаскин).
Б) Въплътеният Христос не се автономизира от лицата на Светата Троица. Енергията и на трите лица е обща. “Понеже в Него (в Христа) телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол.2,9).
В) Христос е съвършен човек. Въплътеното Слово не насилва човешката природа, но тя бива предложена чрез съгласието, което Дева Мария дава като един човек от името на всички.
Чрез Своето Въплъщение Христос се вмества в човешката история. Той става историческа личност, която се ражда и живее в конкретна историческа епоха и място.
“А в петнайсетата година от царуването на Тиверия Кесаря, когато Понтий Пилат управляваше Иудея, Ирод беше четвъртовластник над Галилея, Филип, брат му, – четвъртовластник над Итурея и Трахонитската област, а Лисаний – четвъртовластник над Авилиния, при първосвещениците Анна и Каиафа” (Лук. 3, 1-2).
Този е Христос на Църквата, историческият, Богочовекът, Спасителят на света.
