от Христо Димитров
Неосъзнатостта за това, колко всъщност е голям храмът Божий, не като сграда, а като изживяване, ни кара смело да влизаме в него. Като задължение от нас, а не като израз на свободната ни воля. Като нещо, което трябва да сторим, а не като благодарност.
Самият Божи храм, като постройка във физическия свят, не е голям – влизат хора и той ги обгръща с уюта си. Сред тези хора сме и ние, аз – който пиша тези редове, и ти – който ги четеш. Очите ни виждат иконите – тук и там. Изминаваме няколкото крачки до тях и някак механично, без всъщност да си даваме реална сметка за действията си, им се покланяме /като роботче с точно премерено навита пружинка/; целуваме студеното им, мъртво стъкло, прекръстваме се и едва ли не с маршова стъпка се отправяме към следващата, където всичко се повтаря. Свършва службата, излизаме от храма… и съзнателно или не – в него оставяме онова от нас, което сме били по време на службата – смирени в молитвата си; тихи в словата си; склонили глава в себе си, а не разглеждащи стенописите около тавана с някак разсеяно-отегчителен поглед,… но това – истинското, каквото е редно да бъде, някак си е останало незабелязано… Навлизаме в дълбините на света, той ни залива и поглъща… и ние му се предаваме!
Непоклатим факт е, че светът иска от нас /все едно е живо същество/ да отнеме времето ни. Ако може – да сме ангажирани двадесет и пет часа в денонощието и в нас да не остане време за онзи, истинския трепет, онова бленуване по деня, когато с нестихваща, бушуваща страх да влезем през притворът в основата на храма,… за да се помолим и „От Господа да просим.” – по примера на Литургията. Да се изпълним с онова общо чувство, което сплотява толкова много хора, за да станат те като един. Да сме ние там и с една обща молитва да се помолим на Спасителя! За да можем да възпитаме в нас чувството, което всъщност е неизмеримо, необхватно за човешкия ограничен ум с неговата безкрайна фантазия. Емоцията, която всъщност ни смазва, когато се опитаме да усетим защо ни е тягостно вътре, в нас – в онази част от собствения ни храм, където пазим вярата от… трагедията и безбожността – подобно на Содом и Гомор, която е заляла света. В онази част от собствения ни храм, където се намира – и от където ни нашепва съвестта. Която всъщност е гласът Божий, който ни напътства без-по-греш-но и ни по-каз-ва доброто за нашия живот.
Усещаме, но не разбираме. Кое? Тежестта на стъпките ни /дори по време на път към църковния храм/, после – ръцете ни, държащи свеща, докато фитилчето на пламъка не я оживотвори. Това е нашето жертвоприношение към жертвеника на живия Бог – същият Онзи, Който казва: „Преди Мене нямаше бог, и подир Мене не ще има.” (Ис.43:10). За Който в Псалом 101 се твърди: „В начало Ти (Господи) си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат, а Ти ще пребъдеш; всички те като дреха ще овехтеят, и като наметало Ти ще ги промениш, — и ще се изменят; но Ти си все Същият, и Твоите години няма да се свършат.” (Пс.101:26-28). И като свещичката, която държим с нейното живо пламъче, е редно да сме и ние – тя да ни бъде като огледало и да осъзнаем, че без молитвата към Спасителя наш Иисус Христос няма как да пламнем, за да се разгорим за истините, които ни предлага православната Христова вяра.
Ние не си даваме сметка за онова смазващо ни до без дъх чувство, което ни обзема от край до край, по примера на думите Господни, които четем в Книгата на пророк Иеремия: „Не изпълням ли Аз небе и земя? казва Господ.” (Иерем.23:24); как всъщност краката ни трябва да тежат като олово и с неимоверни усилия едва да можем да ги местим, а не с лекотата, с която го правим. Безрасъдната смелост, която прелива от погледа ни, който с дързост е впит безмилостно в иконите, в светия олтар, че дори в самата величествена със своята безмълвност постройка на Божия храм, строен кой знае кога…
Сърцето в гърдите ни тупти, но това става чисто механично, без съзнателно действие от наша страна. Подсъзнателно разбираме това и го взимаме за пример, който да следваме, за да го превърнем в една ненужна суетна показност пред света. А в Писанието е казано: „Ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.” (Мат.6:6).
Защото, ако осъзнаем нашите действия – влизането ни да се помолим в храма Господен, словата там, и всичко останало – и по-точно това, че всичко извършваме без дълбокото нравствено чувство, без дори да се опитаме да положим усилия в плитчините на крайбрежните води на безкрайната Божия любов, тогава бихме почувствали страх не на шега. Бихме зърнали с периферното си зрение безнадеждното чувство, че всичко що правим, е против Божиите заповеди, против ближните и против нас самите. Няма го търпението, ни смирението, а ни обгръща едно противоречие – съгласни сме с всичко, що пише в Библията /теория/, но обратно е, което излиза от нас като действия /практика/. И се получава като резултат това, що казва Св. Ап. Павла в посланието си до Римляни: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша.” (Рим.7:19).
Това дори не е страшно. Дори не можем да го наречем безнадеждно /тъй щото пък надеждата носим малко от малко в себе си/. То е много отвъд всичко това, което силно ограниченият ни човешки речник може да опише. Единственият резултат от всичко това е, че сами отдръпваме от себе си животворящите благодатни дарове, които са резултат от благодатта на Св. Дух.
Без осъзнаването на всичко това ние просто съществуваме и сме като часовник с навита пружинка: тиктакаме, тиктакаме… Не си даваме абсолютно никаква сметка, че е само въпрос на време кога тази пружинка ще се развие докрай, в резултат на което ще престанем да тиктакаме. За да пробляснат като светлина сред мрака на разума ни думите от 103-я псалом: „Скриваш лицето Си — объркват се, отнимаш духа им — умират и в пръстта си се връщат;” (Пс.103:29). Няма го диханието за живот, което ни е дадено още от времето на Адам и Ева и което ни е превърнало в жива душа – „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.” (Бит.2:7).
Толкова сме закоравели от живота, по течението на който се носим без цел и посока, че страха Божи не ни е онзи фактор, който ще ни накара умело да се огъваме и да се изправим отново, за да станем още по-устойчиви пред изпитанията, пред изкушенията. Да можем безпрекословно да разчитаме на безкрайната Божия любов /а за нейното съществуване разбираме от Светото Евангелие на Иоан: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий.” (Иоан.3:16-18)/ и да знаем /както от малки научаваме, че по законите на математиката две плюс две е равно на четири/, че това що вършим да е за слава Божия, бидейки Христови!
Не осъзнаваме, че се изисква от нас много повече от едното просто пристъпване от крак на крак, когато чуем по време на Св. Литургия: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете.”. Не трепваме дори, когато прочетем от Православния молитвеник: „Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на живия Бог, дошел в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз…” – молитвата по време на Св. Тайнство Причастие!
Дори не разбираме, че по този начин сами себе си осъждаме.
Епитрахилът на свещеника затова е епитрахил, за да се превърне в един покров за нас, когато ни покрие главата, докато сме на колене пред Господ – разделя ни с непробиваема стена от света, за да останем извън времето и пространството насаме с Бог, където да бъдем наистина самите себе си – което ще рече – без суетен страх от обществото и неговата честа осъдителна присмехулност спрямо постъпките ни.
Но дори тогава, когато сме насаме с Онзи, Който всичко знае за нас, ние не сме чисти и искрени. Притеснява ни дори присъствието на свещеника – а той е посредника между нашите прегрешения и Този, Който ще ни даде прошката за всичките ни грехове!
Използваме епитрахила, който ни е покрил едновременно и за скривалище от света, но тъжното е, че и за да се покрием, да сме с преграда пред милосърдието Господне.
„Защото Трима са, Които свидетелствуват на небето: Отец, Слово и Светий Дух; и Тия Тримата са Едно. И три са, които свидетелствуват на земята: духът, водата и кръвта; и трите за едно свидетелствуват.” (1 Иоан.5:7-8).
„Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето — Ти си там; сляза ли в преизподнята — и там си Ти.” (Пс.138.7-8).
„И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме.” (Евр.4:13).
Ако се замислим,… ако се погледнем отстрани докато сме там, в изповедалнята, с личната ни и неприкосновена среща с Иисус Христос – ще потръпнем… вътрешно ще бъдем растърсени от истината в тези цитати от Св. Писание. И именно сега, когато се намираме изцяло обгърнати от Св. Тайнство Покаяние, не бива нищичко да крием от Бога – защото думите, изказани в тези няколко извадки от Библията, са с толкова могъща сила… и едновременно с това ни докосват ефирно леко. И още. Като – не ако – погледнем онази книга, побрала в себе си книгите на Ветхия и Новия Завет, ще видим, че за нашето спасение Бог нищо не е скрил. Както на човека Бог дава толкова, колкото човекът може да носи и нито грам повече, така е и за нас сега. А това е един много мощен пример. Така бива да сме и ние – нищичко от това, що се е утаило в душата ни да не пропуснем в изповедта ни. Която изповед е продължителна… и пълна с изцеление!
Бог много добре знае. Но ни е дарувал безкрайно ценен дар – свободната ни воля, която е пътеводител за всички наши действия. И именно защото имаме свободата да избираме, сме длъжни да се задължим – пред себе си и Бог. Само когато възпитаме това задължение в доброволен навик, ще можем да се освободим от оковите на притеснението тогава, когато сме там – в изповедалнята, под епитрахила на свещеника, застанали на колене – с нашите прегрешения – пред Бог.
Цялата тази одухотвореност, в която се намираме и едновременно с нея сме извън света, ни служи за пример за подражание. След като си дадем сметка за случващото се, нека си вземем парченце от него и отнесем това парченце с нас /както всеки божи ден носим кръста си – и в буквален, и в преносен смисъл/ – там, където отиваме: у дома, на работа, някъде… А не да го изоставим, като нещо, което нехайно сме изпуснали из джоба си още преди да сме напуснали Божия храм, преди да сме излезли от него.
А Божият храм – в един по-голям и обширен смисъл на думата – ни покрива с булото си /като един вид по-голям епитрахил/. И под неговия купол /там, високо горе, където в неспирен вихър се натрупват песнопенията/ да осъзнаем, че всъщност сме дребни и нищожни! Колкото е далече небето от земята, така и ние сме толкова по-надолу. Винаги има нещо, което е по-голямо от всичките ни грехове, взети заедно.
И това е Божията милост, която като хала разсейва всички наши страхове, болки, терзания и униния; и това е Божията благодат, която поддържа огъня на надеждата ни не само в тлеещи въглени, но в разгорял се до чудовищни размери огън – един пожар, в който да изгорят и се превърнат на пепел всички наши страсти и грехове, за да остане накрая от нас тази чистота, която неосквернено и с естествен страх Божи ни покаже, ни даде да разберем, че колкото и пластове светстка мръсотия се опитат да ни покрият, толкова те не ще устоят в своя безуспешен опит с напразните си усилия, защото… защото това всъщност е Божията Любов, за която е казано: „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.” (1 Кор.13:13).
