ПРИЧАСТЯВАНЕТО С ТАВОРСКАТА СВЕТЛИНА*

Автор: Прот. Андрей Ткачов

Превод: Татяна Филева

Има събития, които изглеждат ненавременни, но те са свети. Така преподобният Серафим Саровски предсказал, че при пренасянето на неговите мощи ще празнуват Пасха през лятото. И действително, при донасянето на мощите на светията в Дивеево, многохилядни тълпи богомолци спонтанно запели Пасхалните песнопения. По същия начин и сега, когато навън е март, ние трябва мислено да се пренесем в август, на 19-ти по стар стил.

Сами, по двама или в шествие

вървяхте и един си спомни.

че днес постарому май шести е —

Преображение Господне.

(Борис Пастернак, „Август”)[1]

 Повод да се замислим днес за Преображение е паметта на свети Григорий Палама, чиято памет честваме във втората неделя на светата Четиридесетница. Житието на Григорий може да привлече нашия интерес с голямо разнообразие от подробности и събития. Например той бил избран на Солунската катедра по прякото застъпничество на покровителя на града – великомъченик Димитрий. „Този ще взема в своя град за архиепископ” – казал Димитрий на свети Георги, и бъдещият архиепископ бил удостоен да чуе разговора на славните великомъченици в сънно видение. Григорий бил представител на онзи вид архиереи, които се стремят повече към келията и книгите, отколкото към славата и суетата. Само от послушение и за полза на Божия народ такива хора със скръб поемат върху себе си игото на управлението на паството и отговорността за много хора. Кръстът на архиерейството бил още по-тежък с това, че епископите нерядко били низвергвани, гонени, изпращани на заточение и в затвор. На Григорий се наложило да прекара цяла година в плен на турските пирати, където той им проповядвал Евангелието и където стигнал до извода, че гърците трябва незабавно (!) да започнат обръщането на турците в християнството. Но всички тези, както и много други свещени факти от свещената биография, отстъпват на втори план, когато се запознаем с най-важното дело в живота на Григорий – учението за обожението на човека и за Таворската светлина.

Този въпрос не е бил подготвян специално – той възникнал някак от самосебе си, постепенно разкривайки истинската пропаст между различните цели на живота вътре в християнството и различните типове благочестие. Точка на прилагане на усилията и щит, в който се пречупвали всички копия, станал празникът Преображение. Какво станало на Тавор? Какво видели апостолите и защо те видели това, което видели? Противниците на Григорий казвали, че светлината, видяна от апостолите, е особена, просвещаваща светлина, но все пак сътворена, подобно на животворната за цялата природа слънчева светлина.

А Григорий, отсега изразявайки Православното учение и обличайки в думи предварително натрупания, но все още несистематизиран опит, говори за нетварната светлина на Божеството. Таворската светлина не е сътворена, казва той, и това е светлината на Самия Бог и Неговата благодат, показана дотолкова, че причастяващите с тази светлина хора да не умрат, а да се осветят. Не толкова Христос се е преобразил, казва Църквата, колкото Христос е преобразил зрението и чувствата на учениците, за да могат да видят Христос такъв, какъвто Той е. И това съзерцание е предвкусване на бъдещото Царство, за което е казано: „Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът” (Откр. 21:23). Именно затова преди Преображение е казано, че „тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие” (Лук. 9:27). Това, което видели апостолите на Тавор, не било нищо друго, освен Царството Божие в достъпен за земното естество вид. И затова там на Христос се явили Моисей – от преизподнята, и Илия – от небесата, та Законът и Пророците да се поклонят на Словото, станало плът и обожило тази плът.

По своя смисъл и значение празникът Преображение излиза далеч отвъд пределите на един от празниците, и придава смисъл и цел на целия живот. Целта е обожението. Петър казва, че „са ни дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4). Йоан казва: „Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1 Йоан. 3:2). И Петър, и Йоан били с Него на светата планина. Там бил и Яков, братът на Йоан, и той също би казал за това, ако преждевременно не беше станал жертва на Иродовата злоба.

И така, ще видим Него и ще бъдем подобни на Него, изменяйки се от самото съзерцание и хранейки се с благодатта, както Ангелите сега се хранят с нея. Както изглежда, не е възможно да омаловажим този празник и вместо смислообразуващо значение да му придадем частен, локален характер. Но западната религиозна мисъл именно така, тоест със снизхождение, се отнася и към Преображението, и към самата идея за обожението. В литургичната година у католиците празникът Преображение е едва забележим, учението на Григорий се смята за ерес, и тази пропаст във възгледите, за която говорихме в началото, с течение на времето е станала почти непреодолима. Западът тръгнал по пътя на интелектуализма. Опонентът на Григорий – Варлаам – казвал, че съзерцанието на Бога е мислено възприятие на Божеството, а съвсем не приобщаване към вечната светлина и нетварните енергии. От тази обща точка Изтокът и Западът тръгнали по съвсем различни пътища.

Западът, доверявайки се на ума и запазвайки най-ценното за разсъдъка, поставял проблеми, докато не изгубил и самата вяра и не заменил благодатта със силогизми. А ние, намирайки се много време в плен на Запада, сме попили и въплътили в себе си всички негови грешки. Да критикуваме Запада е възможно само при положение, че изкореняваме от себе си болестите на Запада. Иначе критиката би била самоубийствена. Нашите семинаристи и академисти, свещеници и архиереи с векове не са слушали и говорили за това, за което е учел Григорий. При това изрядно са чествали неговата памет във втората наделя на Великия пост, което само усилва чувството на болка. Исихазмът и умната молитва, не намирайки място в академиите и семинариите, се приютявали в скромните обители и именно там продължавал да живее апостолският опит на таворските съзерцания. Това често станало без книги, като устно предаване на собствен опит. Тоест, като истинско Предание. Ето, Йов Почаевски прекарвал много дни в молитва в каменна пещера и монасите виждали как огнени езици, които не изгарят, от време на време излизали от входа на тази естествена килия. Обичаният от всички Серафим, този, чиито мощи със своето пренасяне веднъж подарили на хората Пасха посред лято, също бил причастник на Таворската светлина. Тази благодат, като плод на дълги молитви и умно мълчание в Бога, той показал пред очите на Мотовилов, и много малко от православните не са чували за това. Преподобният Сергий стоял на Литургията като в огън, а когато служел, в Чашата влизал огън, и той се причастявал с този огън. Така най-добрите синове на нашата Църква са били изразители и изпълнители на Православното учение на дело, въпреки че малцина от тях са можели теоретично да изтълкуват това учение.

В заключение ще кажем, че границата между Изтока и Запада по въпроса за спасението е граница между интелектуализма и човешката праведност, от една страна, и истинската святост и началното изменение на падналата природа, от друга. Но нека набележим някои опасни капани.

Първо, не всички православни са причастници на Божията благодат в необходимата мяра. Изповядването на правото учение е само указание за правия път. Но по пътя трябва да вървим, а не само да го посочваме. Ето защо нямаме основание да се хвалим. Второ, западният път на размишляващия ум не е задължително да води до задънена улица. И там има ценни открития и полезни знания. Друг е въпросът, че този път има край и предели, отвъд които не ни е по силите да преминем, и именно тук идва време за други трудове и други подвизи. Простото пренебрегване на знанието, книгата, размишлението е грях. Григорий, който изразил най-възвишеното учение на Църквата, бил много образован човек. Той много добре познавал и уважавал онези науки, които не смятал за спасителни. Така в младостта си той изучавал Аристотел и на една от неговите лекции, които четял при двора, се чули възгласи: „И сам Аристотел, ако беше тук, не би пропуснал да я удостои с похвали”. Тоест, Православието се характеризира не с отричане на външните знания, а с посочването на техните граници.

Ето защо, макар и да сме много далеч от собственото си обожение и да се нуждаем първо от очистване, изправяне и научаване, все пак трябва да знаем: крайната цел на човешкия живот е благодатното преобразяване на нашето естество и приобщаването му към Божествения живот. На земята – отчасти и в зародиш, а във вечността – по друг начин, за което засега не можем и да говорим.