Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
„Ние никога не живеем в настоящето. Предвкусвайки бъдещето, се опитваме да го ускорим, сякаш премного се бавим, или пък призоваваме миналото и се опитваме да го задържим, сякаш отлита твърде бързо. Толкова сме неразумни, че все блуждаем във времето, което не ни принадлежи!“
Блез Паскал, „Мисли“
Човекът и времето е един от тревожните въпроси в историята на духа. Тайна, загадка и задача не само за просветените, но и за съвсем простосмъртните, които са потопени в стихиите на битието. От нейното правилно разрешаване зависят твърде важни и определящи насоки за преосмислянето на битието. Още древните са ни оставили като завет едно особено изречение: „Carpe diem“(Използвай деня). И с него те искат да насочат вниманието на всеки човек към настоящия, конкретния ден, тук и сега, в който той да използва целия си потенциал. Всички религии и култове говорят по различен начин, че времето изтича и ние трябва да се вградим в него по най-добрия начин. Но да го направим мъдро, внимателно и отговорно.
Спасителят Христос изрича ясно и точно: „Не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му“(Мат. 6:34). Синът Божи, Който със светлината на Своето учение пронизва миналото, настоящето и бъдещето, най-добре е проумял какво е най-полезно и спасително за нас, синовете човешки. На практика на нас нищо не ни принадлежи, освен настоящия миг. Не бъдещият, далечният, а сегашният, в който сме поставени от нашия Отец. Нашата задача е да го осветим, да го изпълним със смисъл, такъв, какъвто е угоден на Бога. Ние сме длъжни да го одухотворим и да предадем един по-висш смисъл на всичко около нас, първо на най-малкото, а после на най-голямото. И с това да заслужим да бъдем Негови!
Затова и вярващите изповядваме т.нар. „сгъстено време“, затворено в трепета на мига, и се опитваме да живеем само и единствено в него и концентрирани, да служим на Спасителя. Защото нашият живот трябва да се превърне в служение на Бога и на ближните.
Един от най-важните апологети на светото Православие, св. Йоан Златоуст изрича в едно свое произведение още в зората на християнството: „Изгубеното време е грях!“. И с патос и ревност изобличава съвременниците си, че отдават времето си на зрелища, разврат и разкош и разпиляват това, което Бог им е дал като чудо на живота. Той силно бичува ширещите се разпуснатост, суета и безгрижие, изпълнени с желание за удоволствия и задоволяване на най-низшите им страсти без намиране на смисъл в настоящия ден. Светите отци от различни времена и периоди на светото Православие с наставленията си приканват православните да затворят своя кръгозор само и единствено в настоящия ден и да го изпълнят с духовност, смисъл и добротворство и така да живеят като истински ученици, които не се вглеждат много в Царството на кесаря, а търсят Царството Божие.
Но уви, в много отношения човекът си остава непроменим. Почти винаги разпилян в лутащия се ритъм на деня и съсредоточен не в истинското и вечното, а във временното и преходното. Един неспокоен дух, обзет от чувството на тревожност и безпокойство, без център и вътрешен мир. Във висша степен това се отнася за съвременния човек, който е твърде комплексиран и търси рецептата за своето окаяно състояние в заблудата на лекомислието и нехайството. Също като вълна, размятана от вятъра, той се хвърля във всички посоки и остава… неудовлетворен.
За невярващите това е допустимо и разбираемо, но за силно вярващия е недопустимо и осъдително. Затова и опитните духовни изповедници препоръчват на своите чеда да застават на колене преди вечерните си молитви и внимателно да анализират какво са сторили през изтеклия ден като отрязък от своя живот. Това е равносметка за изживяното и целта на това духовно упражнение е всеки да се огледа в огледалото на Христос и да оцени себе си по един критичен начин, като се смирява пред пречистото учение на Спасителя.
В миналото мнозина истински вярващи царе, крале и велможи са се изповядвали по този начин пред изповедника си след приключване на важни обществени и държавни задачи и са имали малка изповедалня в покоите си. Затова и ние трябва да се страхуваме от внезапна смърт и от това душата ни да отиде при Бога, обременена с товара на греховете и угризенията на съвестта. В светото богослужение това е намерило отражение в прошението „Добър и достоен отговор пред Страшния Христов съд от Господа просим!“.
Всеки разумен вярващ, който наистина води осъзнат духовен живот и иска да спаси душата си, е длъжен да преразгледа и най-важното — да преосмисли проблема за времето не изобщо и абстрактно, а конкретно за самия себе си и да намери свое лично решение в светлината на християнството. И така да изпълни всеки Божи ден с духовно съдържание и дела на милосърдие, за да може да даде наистина достоен отговор пред престола на Спасителя, не като наемник, а като истински последовател, който е дал най-доброто от себе си в служението си тук, в земята на живите.
