Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Преди години на посещение при стареца Клеопа в Сихастрия (Румъния) отишли група поклонници от Гърция. В хода на разговора те му задали въпроси за духовния живот и споделили свои лични проблеми, но и изразили впечатленията си от България, през която преминали по време на поклонението. Посетили храмове, манастири, видели различни места и пред стареца изразили разочарованието си от липсата на духовен живот и от неверието на населението. Всичко това рязко се откроявало от ситуацията в Гърция и Румъния.
Старецът ги изслушал внимателно и с усмивка им казал: „Да. Това е така, но имайте предвид, че в близко бъдеще ще се промени. Този народ е като заспал великан: той ще се събуди и ще стане стълб на светото Православие, ще стане за пример на всички. Ще видите духовен разцвет“.
Преди време беше трудно да възприемем това, но сега не е така. Тези думи нямаше да имат никаква тежест, ако бяха изречени от някой наш въодушен сънародник, вярващ или разпален патриот. Но те идват като откровение „свише“ от един от боговидците на 20 в. в нашата северна съседка, а и в съвременното Православие.
С ръка на сърцето трябва да признаем, че доскоро бяхме в тежка духовна криза, но слава Богу, сега не е така. Вече се забелязват трайните белези на духовното пробуждане, на възраждането на истинските духовни търсения и на желанието за духовно развитие.Това не е фантазия или просто добро пожелание, а факт и реално наблюдение. Нещата в нашата църковна действителност са в динамика и възход и изживяват своя подем. И това е не само защото броят на вярващите навсякъде се увеличава, но и защото те проявяват по-голям интерес и дават вече своите плодове. Възходящата градация е налице и е видима не само за вярващите, но дори и за онези, които са извън църковната проблематика. Десетилетия наред много хора обвиняваха висшия клир и особено Светия Синод, че е безидеен и статичен. От всички страни го упрекваха, че не дава добър пример и че е потънал в някакво безвремие и почти постоянно нехайство за своя дълг. Трябва да признаем, че до голяма степен това беше така. Но сега владиците и всички около висшия клир са вече други и нещата са в упорито развитие напред. Владиците са много по-млади, участват в много инициативи и имат желание за реална промяна по места. В същността си са подготвени, със забележителна интелигентост и ерудиция. Успели са да придобият позитивното от опита на по-възрастните и са отлични техни приемници по един съвсем различен начин. Изпъкват с по-гъвкав и динамичен начин на мислене и дават плодове на местата, където Христос ги е поставил на това свято служение. Излъчват надежда, пръскат светлина и носят вдъхновение на вярващите и всички в страната. Старите упреци за обвързаност със службите и силна зависимост от тях вече не носят тази тежест и като цяло не отговарят на истината. Остатъците от стария режим са все по-малко и носят друго съдържание.
Хулите, обвиненията и упреците са по-скоро плод на негативизъм и злорадство, прикрито под различни форми, а не на отчитане на реалните факти. Те не са правдиви и „увисват“ във въздуха. Нещо повече, все по-малко хора им вярват, не само сред вярващите, но и сред невярващите. Високият рейтинг на доверие в светата Църква като институция в обществото е факт, който и крайните недоброжелатели трябва да приемат. В съзнанието на нашия народ тя стои високо и дори най-високо. На всички нива се търсят нови форми за творчество, а старите и изпитани модели се възстановяват. Броят на православните вярващи и броят на посетителите в храмовете се увеличава непрекъснато. Те проявяват по-голям интерес и дават по-зрели плодове. Възходът е видим не само за тези, които са отвътре, но и за онези, които са извън църковната действителност. Това е процес, който е необратим и се забелязва на всички нива — от висшия клир до най-ниските нива.
Нещата не са изцяло розови и критиките за състоянието на нашите семинарии и богословски факултети, за броя и подготовката на кандидатите в тях има своето основание, но трябва да се разглежда в контекста на всеобщата демографска и социална криза и на окаяното състояние на всички сфери на нашето общество. Липсват не само кадри, но и хора навсякъде и във всичко. Светът около нас се задъхва и тресе и това неминуемо се отразява и на състоянието на земната Църква. Ние няма как да бъдем извън това. Повече от прав е проф. Иван Желев, който казва, че „Църквата не е от света, но е в света“. Така е било, така е и така ще бъде… Няма как това да не се отнася малко или много за процеса на общия упадък и отстъпление от принципите на вярата и благочестието. Затова нещата няма нужда излишно да се драматизират. Има не само надежда, но и вече изявени насоки на развитие и подем, които са далеч от общия дух на суха и сива безнадеждност. Преподавателите имат много по-гъвкав и актуален начин на мислене и методи за обучение. Това са четящи и ерудирани хора, жадни за нови знания и изпълнени с позитивна амбиция. На местно ниво сред населението работят голям брой активни и отдадени свещеници, които са прегърнали своето служение като истинско призвание и често правят и невъзможното в тази трудна обстановка. Работят с хората активно и достъпно и навлизат в техните проблеми като пастири и терапевти в стихията на борбата с невидими и видими врагове. Пазят авторитета на майката Църква и държат на нейното присъствие в бита и злободневието на обикновения човек. Силно се ангажират с проблемите им и търсят разрешение чрез учението на източното християнство. Те са героите от окопите, които изнасят на предни позиции войната за спасението на душите.
Постепенно, но и постоянно в духовенството навлизат много вдъхновени мъже с опит и стаж в различни сфери на обществото — прависти, психиатри, общественици, артисти — и така обогатяват пастирското служение и църковната действителност на всички нива. Водят се повече богослужения (литургии, акатисти и молебени), увеличава се броят на неделните училища. Прилагат се нови форми на обучение, които се адаптират към конкретните енории. Организират се беседи, срещи, семинари и се дават помощи на бедните, гладните и отхвърлените в това болно общество.
Това е по-ясно изразено в големите градове, където има масово стълпотворение от хора и интереси. В храмовете има по-интензивен духовен живот и броят на посетителите на богослуженията се увеличава непрекъснато. Все повече мъже и жени, малки и големи, търсят и преоткриват света на източното християнство и черпят от светите Тайнства на майката Църква. Мнозина преоткриват покаянието, изповедта и светото Причастие.
Според мен причините за това са няколко. От една страна, това се дължи на силните молитви на клира и на гъвкавата работа с хората, а и на всеобщото разочарование от тъжната действителност. Нашият народ има един отработен рефлекс за решаване на своите наболели проблеми, който е особен и дълбоко специфичен. А именно — първо се обръща към гледачки, баячи, астролози, нумеролози и по този начин се потопява в блатото на болната мистика и битовата езотерика. Все повече хора разбират, че тези практики не лекуват душата, и се обръщат към своята последна надежда — нашата Църква. От друга страна, честите пътувания до съседни православни страни им дава трезв поглед за състоянието там. С лека изненада виждат как хората от всички социални слоеве активно посещават храмовете и богослуженията и обсъждат своите житейски проблеми и потребности с църковнослужителите по места. Нямат психологическа бариера да посещават тези свети места и да споделят своя бит и злободневие със свещениците.
Всичко това създада нова нагласа, води до преосмисляне и поставя въпроса „Защо не?“ и при тях в техния малък и изстрадал живот. Това ги кара да преоткрият благодатната православна реалност, да се доближат и да почерпят от богатия свят на родното Православие.
Бог ми е свидетел, че тези мои размисли не са плод на религиозен патос или временен възторг. В немалкия си осемнадесетгодишен опит като духовник и още десет години преди това като енориаш видях доста неща и на различни места. Това ми дава право да направя тези заключения.
Определено смятам, че тежката и депресираща обстановка е останала далеч назад и че има сериозни поводи за оптимизъм. Всичко е в добро развитие нагоре и дори вече берем плодовете на своя възход. Когато старецът Клеопа споделя това откровение за нашия народ и нарича България „великан“, макар и заспал, той има своите пълни оснавания. Вижда се, че това е плод на неговата прозорливост, а не просто на някакво пожелание. В духовната си история ние наистина сме били „великан“.
След официалното покръстване на бъдещия светец — княз Борис I (Михаил) се забелязва бурен разцвет и нашето общство се просвещава и възкръсва за нов живот. Води се интензивен духовен живот и се оснoвават множество духовни школи, които са особено силни в Кутмичевица (Охрид) с по шест хиляди ученици при св. Климент и в Преслав при св. Наум. Българите преоткриват християнството и освещават своето битие. Целият процес продължава до края на царуването на благоверния цар Петър. В онези години, изречено на езика на света, ние сме „изнасяли” култура, преподавали сме Христовата светлина и истините на светото Евангелие навсякъде около нас и дори сме участваме активно в покръстването на Киевска и Московска Рус през 10 век, когато ромейска и българска мисия от духовници и богослови просвещава всички. Нещо повече, ние, българите, носим освен огъня на вярата и старобългарския (църковнославянския) език и така обогатяваме бита и културата на огромни маси от хора в тази езическа страна. Първият всерусийски митрополит е българин от рода Цамблак, а именно — св. Киприан Търновски.
Затова е прав академик Лихачов, когато казва, че България е била „държава на духа“ в най-пълноценния смисъл на думата. Второто българско царство също носи белезите на това възраждане, макар и по различен начин.
След трудните векове на колебания и отстъпление именно нашата Църква подготвя в недрата си целия процес на родното Възраждане, като отхрани и преобладаващата част от интелигенцията и борците за национална независимост. Духът се е проявявал и се проявява и това носи надежда и благодат за нас. Нашите предци са изрекли мъдро, че „там, където е текло, пак ще тече“ и ние трябва да приемем без условие това тяхно съждение като премъдрост и откровение.
Затова нека всички да молим Вседържителя Христос и всички български светии да ни помогнат в светата задача за възраждане на нашия многострадален народ. Дай, Боже, те да ни дават благодатни сили да се трудим с отдаденост в тези трудни години сред изкушенията на постглобализма и да работим усърдно на местата, където Бог ни е поставил да му слижим. Да отхвърлим духа на отрицанието и с всевъоръжението Божие да водим борбата за изцелението и спасението на болните души на нашите сънародници. Нито за миг да не забравяме завета на митрополит Климент Търновски от 14 февруари 1893 г: „Да пазим Православието като очите си — това е най-висока и свещена длъжност на всеки честен българин. (…) има Православие у нас, има български народ; няма Православие — няма и български народ“.
