Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Има въпроси, които винаги са актуални. Те са като парещи въглени и камбани и техният отзвук пронизва всичко в нас и около нас. Вибрациите им не могат да оставят безразлични дори и най-хладнокръвните и неангажирани души. Един от тях е: „Лоши ли са нашите духовници?“. Той вълнува силно нашето общество в периода след Освобождението през 1878 г. и звучи болезнено особено сега в тази трескава атмосфера.
Още в годините непосредствено преди Освобождението руският дипломат и философ Константин Леонтиев пише от Цариград за отношението на интелектуалците и елита на всяка балканска страна към проблематиката на светата Църква. В столицата на Османската империя той се среща с водачите и първенците от балканските народи и намира, че най-топло отношение към светото Православие имат гърците, следвани от сърбите и на последно място, доста след тях — българите. И стига до извода, че нашите обществени водачи като цяло не свързват въпроса за освобождението с голяма намеса и помощ от страна на църковните дейци. Леонтиев трезво оценява и отбелязва тяхното хладно и дистанцирано поведение към тези духовни въпроси.
Уви, тази линия продължава и след Освобождението в реалността на една вече нова България — Княжество България, а после и след Съединението с Източна Румелия през 1885 г. Нашите интелектуалци, писатели и водачи са силно отдалечени от учението на светото Православие и ако имат някакъв досег с него, той е само в периферията му, а именно, от неговата външна страна като представителство в политическия живот. Духът на отрицанието, който е така характерен за целия ни обществен строй и който е недъг на народопсихологията ни (според Иван Хаджийски), пронизва и тази област. За съжаление, в това съществена роля играе и патриархът на нашата литература Иван Вазов. В „Епопея на забравените” и особено в одата си за Васил Левски, той директно обвинява представителя на българското духовенство отец Кръстьо и го напада с най-тежки и груби думи:
„Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй петно на храма“
По този начин хвърля вината за предателството на революционера на него и създава настроение за негативизъм и недоверие към цялото православно духовенство. Той носи исторически грях за това, защото първо, стъпва на непроверена информация и откровени клевети, и второ, повлиян е от твърдото и ясно негативно отношение на висшия клир към него заради широко известните на тогавашното общество негови отношения с Евгения Марс. Вазов прави това съзнателно или не със силата на внушението на словото и в ролята на водач на нашето събудило се общество, създавайки едно мощно негативно настроение.
Тази негативна линия продължава десетилетия след него и оказва влияние и върху творбите и настроението и на други български интелектуалци от този и последващите периоди. Достатъчно е да си спомним за карикатурите на Илия Бежков или за колоритните разкази и рисунки на Чудомир (с изказвания от рода на „от кантонер — пот и от поп — сълза“и осмиваните образи на свещеници). Позитивните образи на духовници и вярващи не са много и са изключение на фона на студеното или подчертано негативно отношение на нашите културни дейци.
Изключително важен и за съжаление, особено болезнен за отношението на нашия народ към нашата Църква се оказа 45-годишният период на безбожната власт на комунистите от 9. 09. 1944 г., когато е подета не само кампания за дискредитиране на духовенството, но и открито гонение на всички православни духовници. Новите управленци на отечеството ни възприеха линия на груби репресии, разстрели и съдебни дела против тях с най-тежки и груби обвинения в национално предателство като „врагове на народа“. Божиите служители дадоха свидни жертви и показаха истински героизъм и мъченичество в отстояването на личната си вяра и позиции.
Мнозина знайни и незнайни монаси и свещеници защитиха вярата си с цената на пребиваване в затвори и дори с живота си. Личности като митрополит Борис Неврокопски и свещениците Евстати Янков и Михаил Арнаудов са красноречив пример за дръзновението и храбростта на свещениците от този мрачен период, особено в началото на налагането му от новите функционери. Във всяка епархия е имало образци за съпротива на мъже, които отказват да напуснат служението си и да коленичат пред новата безбожна власт.
Покойната вече монахиня Възкресия (Валентина Друмева) изгради „паметник неръкотворен“, като в няколко тома изследва и представи житията и борбите на тези угодници Божии. С това опроверга тезата, че нашето духовенство не се е съпротивлявало на налагането на откритото безбожие и безропотно е приело неговите повели, като е подходило сервилно и мекушаво. Няма спор, че е имало такива, които за изоставили своето свято призвание и са опетнили Кръста Господен, но дори и тези, които останаха след това, въпреки филтрацията и строгия надзор, правеха всичко възможно да служат достойно и с жива вяра.
Колко много са случаите на извършени кръщенета по домове и квартири, в манастири и храмове въпреки строгия надзор на тогавашните органи на реда. Горчив факт е, че функционерите на някогашната Държавна сигурност са прилагали широк спектър от мерки да пречат на подбора на кадрите и на навлизането в средите на духовенството на отдадени младежи, прилагайки открит или завоалиран натиск върху тях и семействата им.
Гонението беше факт и това няма как да се отрече. Лично съм разговарял с архимандрит Севастиян Търновски, отец Георги от Жегларци и Васил Стаменов, които подробно са ми разказвали за всички притеснения и удари, които са понесли за това, че са останали верни на призванието си. Във всеки град и дори в селата имаше истински примери на благочестие на пастири и достойни духовници, които понасяха хули, обвинения и обричаха семействата си на лишения и така принасяха своята жертва за искреното си служение.
В тези времена се вихреше яростна пропаганда срещу християнството и Божиите служители. Така бяха възпитавани младежите, излъчваха се филми и имаше открити внушения на всяко ниво срещу всички вярващи, където и да се намират. Свещенослужителите се бяха превърнали в открита мишена за всякакви нападки и обиди. Младежта, армията и цялото общество беше заразено от дух на осмиване и обругаване на светата Църква и на образа на обикновения Божи служител.
Тази негативна линия и този дух на отрицание продължиха и след падането на режима през есента на 1989 г. Новите демократични промени доведоха до мощни сътресения в богословските среди, а именно, до разкол, борби, обвинения и клевети, които раздираха живия организъм на нашата Църква. Появиха се нови болести, вируси и симптоми в нея и извън нея, които бяха понесени болезнено. Като цяло те бяха вдъхновени от политическите кръгове. Духът на новото време донесе нови предизвикателства и постави духовниците пред изключителни изпитания. Затова въпросът „Лоши ли са нашите духовници?“стои още по-болезнено и упорито отпреди. На него трябва да се отговори трезво и отговорно, без излишна разпаленост и лични пристрастия. Нека да се опитаме да бъдем „вътре“, но и да се поставим леко отстрани и отгоре, за да видим колкото се може по-обективно цялата картина. И най-важното, да бъдем искрени и честни пред себе си и пред престола на Вседържителя Христос. Никога не е било лесно да бъдеш духовник и всяко време има своите предизвикателства. Но преди хоризонта е бил ясен и контурите на невидимата и видимата бран с враговете вътре и отвън са били много по-ясни и отчетливи. Но особено сега в стихиите на постглобализацията, когато всичко и особено изконните християнски и православни ценности се подменят или подлагат на съмнение, е особено трудно за хората в расо.
Светът около нас, който винаги е бил неблагодарен и студен към вярващите, грохна в материята и веянията на програмираната в езотерика „Ера на Водолея“. Това поставя въпроса за пастирското служение с особена острота. Всички ние се намираме в тежка демографска криза, падение на нравите и липса на кадри за всички съсловия и прослойки в обществото и това няма как да не се отрази и на нашата Църква. Защото ние наистина не сме от света, но сме в света и носим несвоевремието и своевремието, вечното и преходното и възвишеното и низкото ни се отразяват в различна стапен.
Разбира се, аз като грешен човек не мога да дам оценка, но все пак с осемнадесетгодишния си опит като духовник мога да изложа моето лично мнение. Понастоящем висшия клир и Светият Синод са съставени от много млади и талантливи духовници, минали през няколко духовни школи у нас и в чужбина, с широка обща култура и блестяща ерудиция и най-вече в една отлична възраст и изпълнени с идеи. Това са мъже с много добра репутация, замах и лично обаяние. Хулите, обвиненията и обидите, че са обвързани със службите, са незаслужени и почти с нищо неоправдани.
Обикновеното свещенство е мишена на най-тежки обвинения в недостойнство. Тезата, че ние сме добър народ, но ето вижте, свещениците ни са лоши, е толкова плитка и смешна, че даже не трябва да се коментира. Защото повече от ясно е, че всеки народ излъчва духовенството си от своите недра и то носи белега на неговата народопсихология. Мнозина намират оправдания за своето прикрито нежелание да навлязат в тайните на вярата и да преоткрият учението на светото Православие с тези евтини и необосновани обвинения.
На нашия народ му е присъщ един особен дух на скептицизъм, влечение към окултното и недоверие към другия. Ние сме критични към всички и особено към самите себе си и към нашите духовни и светски водачи. Зад това прозират много травми в историческото ни битие и комплекси, в които ние се вглеждаме повече от необходимото. Това довежда да намален ритъм на всеки позитивен процес и до подчертано подценяване на нашите лични национални достойнства. Уви, за разлика от нашите съседи ние не умеем да отдаваме слава на успехите си и на истинските герои и светци в степента, в която те заслужават. Неоценяваме достъчно богато и пълноценно нашето историческо минало, в което има героизъм и величие, признати от различни капацитети и дори от нашите съседи.
Дълбоко в себе си носим нещо саморазрушително, което ни пречи да продължаваме с добър ритъм и с открити чела напред с повече вяра в Бога и в себе си. Това се отразява и на процесите в църковния ни живот. Истината е, че обикновените енорийски свещеници работят в условия на свръхнапрежание и вглеждайки се дълбоко в тяхното служение, ще установим, че те заслужават истинска похвала, особено на фона на безрадостното ни битие отстрани.
Макар и никой от нас да не може да си помисли, че е достоен за това висше призвание, броят на нехайните и лениви свещеници е сравнително малък. Такива е имало, има и ще има от времето на Христос до Второто пришествие. Това е болезнена тема и факт, който не може да не се признае и при нас, и при нашите събратя католици и протестанти.
Но огромната част от настоящите православни свещеници по места са отдадени и всеотдайни и са прегърнали истински своето служение и го носят като лична мисия и с пламено сърце. Това са рицари по дух, истински труженици на вярата и бойци от първа бойна линия, които дават най-доброто от себе си в тежки условия. Поради малкия им брой тези мъже в черно са затрупани с ангажименти, имат по няколко енории и осъществяват инициативи на вълната на изискванията на новото време. Те полагат грижи и отдават труда си на няколко фронта, в това число и за своите семейства, и търпят всички несгоди както останалите хора в студената прегръдка на този враждебен свят.
Една голяма част от тях са напуснали старите си професии като психолози, психиатри, лекари, полицаи и военни и са послушали гласа на сърцето си. Въпреки финансовите лишения и понякога грубото неразбиране на най-близките си роднини те са намерили мястото си сред духовенството. Те са преминали през „огън и вода“, жестоко обругавани и критикувани от невидими и видими врагове в нестихващата стихия на борбата със силите на мрака. Всички те в някаква степен обогатяват земната Църква със своите дарове, вдъхнати от Светия Дух, в качеството си на администратори, организитори, проповедници, молитвеници или искрено служещи, предаващи „небесния огън” на миряните.
Затова, а и защото са нашите пастири, такива, каквито сме заслужили, ние сме длъжни да изоставим този дух на негативизъм и отрицание и да погледнем много по-приветливо и с доверие в тях. Нещо повече, да се опитаме да им помогнем в тяхното служение и да им гласуваме доверие въпреки неизбежната им немощ и вътрешни борби.
Никой от пастирите не е ангелоподобен, но всеки трябва да бъде разбран и подкрепен, най-малкото защото се е посветил на това неизказано служение, въпреки всички и всичко и най-вече защото е призван от Вседържителя Христос да бъде Негов офицер и да поведе останалите в борбата с врага на нашето спасение. Ние сме част от едно общо тяло Христово и сме длъжни да се сплотим и да застанем под знамето на Кръста и гледайки напред и нагоре, да продължим борбата за всяка душа за мястото ѝ в царството Божие.
