Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
В своята забележителна книга „Мисли“ един от гениалните умове на човечеството и искрено вярващ християнин, Блез Паскал, изрича едно свое прозрение — „Житейският опит ни разкрива огромната разлика между набожността и добротата“.
Звучи като парадокс, но всъщност е истина. Всички, които водят духовен живот в светата Църква са забелязали това. Може би, не са имали смелост да го изразят и дори да го оформят като мисъл, но са го усетили и дори са се смутили от тази особеност.
Наистина, има много хора, както в редовете на духовниците, така и на миряните, които проявяват забележителна ревност, както по разум, така и не по разум, но дерзаят в Духа. Изпълнени са с жива вяра и заразяват другите със своето дръзновение.
Те редовно посещават богослуженията или служат вдъхновено, стриктно четат своите молитвени правила сутрин и вечер, участват в множество социални инициативи, помагат за организацията на енорията, през нощта будуват и четат акатисти, строго спазват всички пости и изобщо водят трескав духовен живот, но… Не са естествено добри. Нямат добри сърца. Те се опитват, стараят се, разбират проблема си, не само абстрактно, но и дълбоко личностно, като го признават пред себе си и дори ближните си. Нещо повече — изповядват го редовно и с искрено покаяние, но… трудно го преодоляват. Една част от тях са обдарени богато от Духа Светаго и от плодовете на тези небесни дарове хранят душите на другите, но нямат тихата, проста, човешка доброта. Лесно се гневят, трудно прощават, често осъждат и не проявяват търпение към недостатъците на другите. Те са „трудни“ и за себе си, и за живеещите с тях.
Но има и други хора, които не посещават често богослуженията, не проявяват ревност, не се молят редовно или изобщо не го правят и даже водят нехаен духовен живот и не стъпват в храма, но са естествено и чисто по човешки добри. Много често тези души даже не си задават въпроса за своето спасение, но са толкова дружелюбни, отзивчиви, мили и трогателни.
Те дори не търсят основание да помагат на другите, а го правят естествено, истински и откровено. Помагат на всички, бързо прощават и не се занимават с греховете на околните. Неусетно ги заразяват с топлия си магнетизъм и бликаща любов. Вършат всичко това не само безвъзмездно, но и абсолютно естествено, без дори да бъдат помолени за помощ. Вярващи или невярващи, християни или нехристияни, православни или сектанти — това са „добрите хора“. Деца на любовта.
Защо е така? Защото добротата е дар от Небето. Както всички други дарове. Блажени и преблажени са тези, които го имат. Това е съкровище, неизказано и неизследимо.
Разбира се, най-добре е да бъдеш и набожен, и добър. Така, както са били св. Серафим Саровски, старецът Тадей Витовнишки, сръбският патриарх Павле и старецът Порфирий. Това са особено облагодатени мъже, които като слънца огряват и стоплят всичко около себе си. Те са посланиците на Бога в този грешен свят и носят атмосферата на Небето. Светят с тиха, топла светлина. Мека и ненатраплива, но проникваща навсякъде и достигаща до всеки. Всяка тяхна дума утешава и освещава. Прониква като слънчев лъч в душата на другия, лекува като балсам болката му. Тези хора са знамената на християнството, запалените светилници на светата Църква. Едни малки слънца, които не спират да се раздават и да пръскат бисери от съкровището на своите преизпълнени сърца. Няма как да не бъдат забелязани и забравени.
Да даде Бог да има повече такива вярващи! Истински християни! Да прати на Своята нива не само сръчни труженици, които да работят неуморно и вдъхновено, но и такива с топли, красиви сърца. Последователи, които да обичат хората. Да им предават тази любов, която е вдъхновение „свише“ и всъщност не е толкова тяхна, а Негова. Защото „Бог е любов“ (Иоан. 4:8) и всички Негови синове и дъщери трябва да се стараят да придобият тази любов и да я предадат на другите. Тя е най-крехкото, но и най-изящното цвете в градината на добродетелите.
Не можеш да бъдеш добър, без да имаш любов. Добротата е най-красивият плод на дара на любовта. Няма как да наричаш себе си християнин, ако не се стараеш да бъдеш добър човек. Нямаш право да бъдеш последовател на Спасителя, Който проля на Кръста кръвта Си за всеки един от нас и Чието свято тяло е храна за всеки човек, дошъл в света, ако не се стараеш да намираш път към абсолютно всички. Не само към добрите и към онези, които ни отвръщат с добро, но и към безчувствените към теб и дори към враговете ни.
Християнството е религията на любовта, а Иисус е „Царят на Мира и Любовта“ и иска от всеки от нас да бъде такъв и да проявява мир и любов чрез своята доброта. В отношенията към „своите си по вяра“, а и към всички, сме длъжни да бъдем такива, каквито изисква свети апостол Петър: „… Бъдете всички единомислени, състрадателни, братолюбиви, милосърдни, дружелюбни, смиреномъдри; не връщайте зло за зло, или хула за хула, а, наопаки благославяйте, като знаете, че към това сте призвани, за да наследите благословение“ (1 Петр. 3:8). Изречено в Духа Светаго, това означава да изнасяме от сърцето си добро и да се стараем във всичко и към всички да бъдем добри.
Не всеки от нас може да каже като св. Порфирий Кавсокаливит: „На мен Бог ми даде дара да бъда добър…“, но може да помоли всемилостивия наш Подател на благата да усили в него този велик и толкова рядък дар — дара на добротата, за да стопли сърцето си и с него да сгрява своите спътници по пътя към царството Божие.
