Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
В нашите църковни среди има една особена съблазън, болест и рефлекс, за която рядко се говори, но която е дълбоко вкоренена и за съжаление —повсеместно разпространена. Това е несъответствието между това, което говорим и онова, което вършим. Този проблем е изключително болезнен, защото е колкото древен, толкова и съвременен.
Горчива истина е, че той се отнася малко или много за всички вярващи —миряни, богослови и особено свещенослужители. Някои гръцки богослови и висши духовници наричат това наше състояние с термина „духовна шизофрения“ и би било добре да вникнем в дълбочината на тази диагноза. Можем да приемем, че това е вид „социална шизофрения“, тъй като е свързана с нашата духовна общност, която има своите специфични особености. Психиатрията определя „социалната шизофрения“ като състояние на дълбоко раздвоение, лицемерие или парадокс в едно общество. Налице е видно раздвоение между думи и дела, когато обществото или определени членове проповядват едни ценности (морал, закон, справедливост), но на практика спазват съвсем други правила. Налице е поведенчески контраст — субектът играе напълно различни роли в ежедневното си поведение.
За съжаление, и при нас, вярващите християни, е така. Това се забелязва твърде ясно и при невярващите, но е разбираемо, защото те не са просветени от Божията благодат и се борят за своето оцеляване и успех в един враждебен, почти изцяло демоничен свят, в който всичко е позволено и в който действа принципа „око за око, зъб за зъб“. За нас това е недопустимо, защото сме призвани и призовани от Светия Дух и носим светия дълг да бъдем Христови. Това определя не само да сме по-различни, но и по-висши от другите. Защото от този, на когото много е дадено, много и ще се иска.
И най-укоримото за нас е това, че се забелязва и от другите в общуването ни с тях. С това твърде често ставаме съблазън и лоша проповед за нашето пречисто учение. Уви, трябва да си признаем, че много често не даваме добър личен пример с поведението си в ежедневието не само пред тях, но и в най-тесен кръг — сред близките и роднините. Темата за достойнството на християнството и недостойнството на християните е печална истина от ранните векове до настоящите дни. Нека не се оправдаваме със света, враждебността на околните или непрестанните внушения на бесовете, а да потърсим вината дълбоко в себе си и да признаем нашата немощ.
С пълно основание това се отнася за нас, духовниците, на които Господ Бог е предал ключовете за рая и които е направил разпоредници на тайните Божии. Нека не се утешаваме с твърдението, че винаги е било така, а да видим нещата от своя гледна точка и да потърсим личен изход. Ако не беше така, Спасителят Христос нямаше да изрече изобличаващото: „на Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат“ (Мат. 23:2).
Всяка професия има своята специфична среда и атмосфера и дава отражение (деформация) върху този, който я упражнява. Това е особено силно отразено в дейностите, които са силно централизирани и при които е определящ принципът на властта и подчинението. Такива са армията, службите за сигурност и св. Църква като земна организация в този свят. При тях напрежението, страхът и тревожността са завишени и дават отпечатък в мисленето и поведението на съответните служители. Процесите са по-динамични и напрегнати. При нас чести явления са: лицемерието, пошлостта, излишната сериозност и показността. За това говорят както светите отци от различни векове, така и мислители и философи като Бокачо, Рабле, Бердяев и Фудел. Твърде тъжна, но и достоверна е констатацията на св. Игнатий Брянчанинов в неговия труд „Аскетични опити“, който заявява, че най-сигурният белег на християните от последните времена ще бъде лицемерието. Наистина това не е повсеместно, но е твърде често срещано и заразява наша духовна среда. Трябва да признаем това и да приемем „гъбата с оцета“.
Тези недостатъци са истинска опасност и реална съблазън за всички степени на духовната йерархия и всеки един от нас (висшия и нисшия клир) е длъжен да води упорита борба с тях. Тя е дълбоко лична и съкровена и особено трудна, защото сме заобиколени от свят на агресивно неверие, един почти изцяло демоничен свят, който е потопен в тези пороци.
Кой от нас не е забелязал тези недостатъци в себе си? Нека застанем пред съда на съвестта си и признаем това. В опита си енорийски свещеник не само че ги видях разпространени в моята среда, но и с горчивина ги разпознах в мен самия. Много е жалко, но по-добре така, защото това самонаблюдение е начало на пътя към промяна и очистване на изворите на сърцето. Колкото по-рано се започне тази предпазна дейност, толкова по-пълноценни резултати ще получим. Добре е всеки от нас да изкорени тези плевели от градината си, защото те задушават красивите цветя в нея. Миряните усещат всяка промяна в поведението на служещите свещеници и тяхното отношение е добър критерий за нас. Синът Божи ясно е посочил нашия ориентир: „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия“ (Мат. 5:37).
Тези проблеми, но проявени по малко по-друг начин, се забелязват и при вярващите миряни. Поставени в един враждебен свят, в работни колективи от невярващи, сектанти или следващи различни езотерични култове, те са обект на прицел и повишено внимание от околните. Констатацията, че са християни, постите, задръжките и проповядваният висш морал на мир и любов към всички са висока летва и ако тези хора покажат с поведението си покритие на думите и делата, стават обект не само на пренебрежение, но и на подигравки, презрение и най-груби обиди. И когато в това се намесят бесовете, тогава последиците могат да бъдат много неприятни — да се отразят тежко на тях и да доведат до презрително отношение към християнството и светото Православие.
Поради това всички ние трябва да се опитаме да бъдем на висотата на евангелското учение, да се съобразяваме и да внимаваме какво говорим и вършим пред околните. Всички ние, духовници или миряни, сме наблюдавани от различни посоки и трябва да приемем това като кръст в нашето ежедневие.
Роднините ни познават още по-добре и в по-голяма степен са наши съдници и дори врагове, едно голямо изкушение за нас в духовната битка. Затова нека водим борба — откровена, силна и всеотдайна, всеки на мястото, на което е призван от Учителя Христос.
Както при констатирана диагноза „шизофрения“ болният е длъжен да вземе спешни мерки и да се лекува, като следва предписанията на наблюдаващия психиатър, така и ние, когато видим реалната опасност от духовната шизофрения, трябва да вземем спешни мерки и да се насочим към лечение и изцеление.
Един от великите боговидци на нашето време и наш съвременник, който познава духа и изкушенията на този свят, св. Паисий Светогорец препоръчва да живеем колкото се може по-просто и да се старам да бъдем колкото се може по-естествени в отношенията си. Неговото „Живейте просто!“ звучи като прохладен вятър в зноя на нашия объркан свят.
Самонаблюдението, честата изповед и препрочитането на словата на пречистия Иисус в светото Евангелие по този повод и отношението Му към фарисеите и книжниците могат да ни помогнат в борбата с фарисейския квас. Защото ние не само не трябва да ставаме повод името Божие да се хули и обижда сред околните, но и не трябва да забравяме да очистваме душите си, за да заслужим привилегията да застанем отдясно на Христос в Неговото царство!
