Автор: Татяна Викторовна Краснова
Превод: Димитър Банков
Повест
Понякога ми се присънва сън, че ти си пораснал, а пък аз съм остаряла. Това е много хубав сън. В него обикновено присъства гара „Света Лучия“ във Венеция. Аз посрещам влака, с който идваш — възрастен, от Хамбург или от Брюксел. В моя сън ти учиш там в местния университет биология, философия или дори медицина.
Аз вървя покрай перона, подпряна на бастун, и оглеждам лицата, а ти тичаш към мен, висок и много красив. Раменете ти са широки, къдриците рижи, а очите такива, каквито са и сега — насмешливи. И ти ме прегръщаш и казваш: „Не плачи!“.
А аз още не съм започнала да плача, но току-що ще започна, галейки теб, двадесет и пет годишния, по рамото…
— Не плачи!
— Няма да плача. Няма да плача.
И ние излизаме заедно от гарата, а около нас шуми, звънти и се прелива цветният карнавален свят на Венеция, която ти обещах преди хиляда години, както обещават играчка, както обещават велосипед, както например обещават: „Ето, ще отидем в Африка и ще ти купя лъв!“.
Тогава седяхме с теб в малка бяла стая, която наричат бокс, и ти беше на четири години без два месеца, до теб имаше смарт уред с разноцветни копчета, а от теб към него се спускаше дълга тръбичка. И ти беше вързан чрез тази тръбичка към „система“ за преливане, и от нея в теб се преливаше „химия“. От тази „химия“ не ти се искаше да ядеш, да пиеш и да играеш, но аз ти донесох малък смешен кораб с истинско задвижващо витло, и майка ти ни наля топла вода в леген. И ти внезапно се заинтересува, седна на леглото и аз с майка ти, чупейки ноктите си с глупавите дребни винтчета, най-накрая поставихме батерийка в кораба и той забръмча с витлото си, разпенвайки водата в легена…
Майка ти укорително шепнеше: „Глезиш го!“, — а аз тогава вече ясно знаех, че глезя не теб, а себе си, защото това е такова щастие — да чуя твоя смях, че заради него не съжалявам да дам всички кораби на света. Дори тези, които сега са закотвени във венецианските пристанища под виковете на моряците: „Ferrovia!“.
В съня си аз те водя на „Сан Марко“ и пием кафе в безумно скъпия „Флориан“, а оркестърът свири най-малкото Щраус и гълъби кацат на масата — дявол да ги вземе, нека само да ти е смешно…
И ти ми разказваш за биология, философия или дори за медицина, и аз задавам важни въпроси, а после ровя в огромната стара чанта и поставям на масата пред теб кола играчка.
Защото може да се случи всичко, но докато съм жива — при всяка наша среща ще ти подарявам кола.
И ти се усмихваш, и я стискаш в юмрук, и аз се събуждам от собствените си сълзи…
***
За първи път те видях в първия ден на март в болничния коридор.
Това бе много красив коридор: стените му са боядисани в светли цветове, на пода има жълт линолеум, на пейките — купчина играчки, а покрай стените — аквариум с тропически рибки. Отвън на вратата има табелка. На табелката пише дълга дума: „Онкохематология“. Това означава, че тук лекуват рак на кръвта. Болницата е детска и това по подразбиране означава ужасен и невероятен кошмар, огромен и студен като Северния ледовит океан.
Всички ние — родители, лекари и доброволци — се суетим на брега на този океан.
Аз нямам много време, дойдох за половин час, имам среща на другия край на този леден свят, трябва да бягам, но ти се приближаваш до мен и аз замръзвам. Имаш фантастични очи. Строги и сериозни. По-късно ще науча как можеш да се смееш само с очи, но това ще бъде по-късно…
Ти носиш спортни шорти и дебела фланелена риза, а на лицето — маска. Смешна детска маска с рисунки. Аз почти не виждам нищо друго освен твоите очи. В ръцете си месиш розов пластилин и това може да се счита за повод за запознанство.
— Как се казваш? — питам аз. — И какво правиш?
Твоята майка е много красива. Изморена, като повечето майки тук, но много красива. И не е много млада. По-стара е от повечето млади момичета, които биха могли да ми бъдат дъщери. По-късно ще науча, че тя е над четиридесет и че ти си късно дете.
Майка ти се опитва да бъде учтива:
— Кажи на лелята как се казваш!
— Котка — казваш ти.
— Какво?
Маската приглушава звуците и аз не разбирам.
— Котка. Аз правя котка.
О, така значи…
— А това нейната лапа ли е? — питам аз.
Ти вдигаш очи и ме поглеждаш със съжаление:
— Това е гръбнакът.
Разбира се. Ясно. Човек, който не може да различи гръбнак от лапа, заслужава само съжаление.
— Митя — съобщаваш ти, — Митя Панин. На три години.
Митя Панин, три години.
Така обикновено пишат на вратите на стерилните боксове. Име, фамилия, възраст.
Погледите ни — моят и на майка ти — се срещат и аз се опитвам да не отместя очи.
Оказва се, че те познавам, Митя Панин. Говорили сме за теб с доктора, спокойния сериозен доктор, преди няколко дни. Тогава докторът не беше нито спокоен, нито сериозен; той снимаше, слагаше очила и без нужда шумолеше с някакви хартии по масата. Беше видно, че му е мрачно на душата и че най-много от всичко иска да затвори зад себе си бялата врата на отделението по детска онкохематология и да замине някъде на почивка — на планина или на море. Говорехме всъщност не за теб, а за това, че докторът е уморен и че всичките му колеги са уморени, и че това е болница, а не хоспис, а понякога е необходим именно хоспис — тоест място за тези, които медицината не може да излекува. За тези, които трябва да бъдат третирани достойно, а докторите просто не умеят да ги изпратят; тях са ги учили да лекуват, а не да изпращат, а това е съвсем различна наука… А словосъчетанието „детски хоспис“ все още предизвиква такава паника, сякаш с паника наистина може да се спре смъртта и най-важното — да се забрани „домът на смъртта“ за деца, а тогава и старицата с косата сама ще избяга, изплашена от забраната…
— Ето Панин, — каза докторът. — Познавате ли Митя Панин?
— Не.
— Е, и не е нужно, все едно вече…
— Толкова ли е зле? — попитах аз.
Докторът махна с ръка и отново свали очилата.
Левкемия. Рефрактерно протичане. Това е много лоша дума — „рефрактерно“. Една от първите страшни думи, които научих в болницата. Това означава, че „не реагираш“ на лечението. Преливат ти химикали… Най-добрите лекарства, провеждат най-строгата терапия, а ти — „не реагираш“.
Лекарите се борят вече половин година. Наблюдават те сериозни възрастни професори и млади европейски гении. Твоят доктор измисля нови „протоколи“ на лечение. Пробва това и онова.
Но и с тях нищо не се получава. Не потръгва. Твоята болест е много по-силна от всички тях, взети заедно.
Най-добре, така е според правилата, да те изпишат и да се прибереш вкъщи. В малкото градче на Волга. Там имаш баща, сестра, любимите играчки. Там трябва да те глезят, както глезят само такива деца…
Всичко да им позволяват, във всичко да им угаждат, без да се страхуват, че ще ги „развалят“. Защото ти нямаш време да се „развалиш“.
— Е, какво пък! Моделирай!
Ти си недоволен от мен. То е ясно! Довери неизвестно на кого най-важната, шестата лапа, а този някой седи, мачка пластилина и гледа встрани…
— Ще правим експериментална терапия, — внезапно казва твоята майка. Говори тихо, шепне заговорнически, само на мен. — Това е шанс.
— Това е шанс, — повтарям и аз.
— Подписах съгласието.
— Правилно.
Сякаш ме питаше дали е правилно, или не… Сякаш на света съществува човек, който има правото да я посъветва…
Шестата лапа е готова. Ние я прикрепяме към тялото на котката и ти, след като разгледаш работата, правиш великодушен мъжки жест:
— Вземи. Подарък.
Докато внимателно увивам котката в салфетка, те чувам да казваш делово:
— Кога ще дойдеш при мен?
Поглеждам към майка ти.
— Митенка, а може би лелята няма време?
Подготвя ми достоен път за отстъпление. Така че да мога „красиво“ да откажа, без да огорча Митя.
— Може ли да дойда? — питам аз.
Тя се усмихва.
Бързо си разменяме телефони и имена.
Тя ме поглежда и записва — както е чула: Татяна Викторовна.
Аз записвам: Ника.
— Вдругиден — става ли?
— Разбира се.
Не знам защо този ден си вземам почивка.
Ясно е, че целия ден мисля само за теб.
В университета — три лекции, нещо превеждаме, говорим със студентите за английската граматика…
Основната ми работа е университетът. Вече няколко години това не е само основна работа, но и убежище, тихо пристанище; свят, където всички са здрави, а най-страшният проблем е неиздържаният изпит.
В чантата ми, в малка пластмасова кутия, лежи увитата в памук шестокрака котка.
След работа отивам в магазина за играчки.
Известно време обикалям рафтовете… покрай куклите, покрай дрънкалките — ти вече си голям…
В болницата не можеш да внесеш плюшения котарак с хитра муцунка, защото според нашите санитарни норми плюшът е забранен — в него имало микроби. Подържах котарака в ръцете си, после го сложих обратно на мястото му. Много ми харесва котаракът, но се опитвам да си представя какво би ти харесало повече…
Спомням си твоя сериозен, съсредоточен, много момчешки поглед.
Купувам яркочервена спортна кола с дистанционно управление и батерии.
Ще минат четири месеца и веселата продавачка в магазина ще ме запомни и ще ме посрещне радостно:
— Ето нова количка, такава още не сте вземали!
Настъпва „вдругиден“.
Защо ли леко ме втриса и дори се заслушвам в себе си — дали не се разболявам?
В болницата има ненарушимо правило: и най-малкото заболяване е табу. „Химията“ убива имунитета и най-леката, почти незабележима настинка може да завърши зле.
Но не, аз съм добре. Това е защото се вълнувам.
Твоята майка ме посреща в коридора.
Докато се преобувам, преобличам, слагам маска, мия ръцете си със сапун, а после ги търкам със спирт, тя стои до мен и се усмихва. Като че ли съм дошла на весело посещение.
— Той толкова те чакаше!
Отварям вратата на стаята. Ти седиш на леглото, с гръб към мен, погледът ти е прикован към екрана.
На екрана — таралеж от анимационно филмче, който върви през мъгла.
Получавам няколко секунди преднина, през които виждам тънката ти шия, острите лопатки и гладкия ти тил. Носиш шорти и тениска. От мигащия апарат на висока стойка към теб се спуска тънка тръбичка. Катетърът е залепен с лепенка близо до ключицата, но това не го виждам: ти не се обръщаш.
— Гледай кой дойде! — казва твоята майка.
Ти ме поглеждаш през рамо. И питаш с тон на възрастен:
— Защо толкова дълго пътува? Заради задръстванията ли?
После разбирам, че понякога, сякаш забравил кой си, се държиш съвсем като възрастен. Като че ли някой ти е възложил ролята на малко момче в сложен, глупав спектакъл и ти понякога забравяш тази роля.
Изваждам от шумолящата опаковка кутията и ти замръзваш, очите ти се разширяват от възторг.
— Автомобил! — промълвяваш. — Какъв автомобил!!!
— Това е „Ферари“, — съобщавам преувеличено небрежно.
— „Ферари!“ — възкликваш ти.
Ръцете ти се вдигат нагоре, дланите ти се разтварят, пръстите ти се разперват. Ти не докосваш кутията.
Всеки друг хлапак би я скъсал моментално, би грабнал играчката.
А ти едва дишаш, замръзнал над съкровището, без да го докосваш. Без да го пипаш.
После, оставайки сама в колата пред входа на болницата, ще ридая, ще гълтам топла вода от пластмасова бутилка и ще размазвам сълзите, стичащи се по лицето ми. За мен твоята ужасна диагноза е само на хартия. Можеш да се абстрахираш, да се освободиш, да не мислиш. Дори от катетъра под ключицата ти можеш да се опиташ да се абстрахираш. Това, че ти е забранено да докосваш предмет, донесен от улицата, и ти си свикнал с това — да не го докосваш — това е много по-страшно.
— Хайде, напръскай „Ферарито“ със спирт — молиш ме ти.
Майка ти пръска играчката със специален пулверизатор.
Готово.
Притискаш колата към себе си и с майка ти преставаме да съществуваме за теб.
— Кажи на Татяна Викторовна „Благодаря“!
Нищо подобно! С ловко движение на малките си пръстчета слагаш батериите по местата им, затваряш капачето, и след секунда малкият бокс се изпълва с жуженето на колата и с твоя незабравим вик.
С майка ти седим в ъгъла и тя говори бързо, шепнешком. Така че аз едва я чувам и през повечето време отгатвам казаното. Майка ти разказва как сте живели в градчето на Волга, как ти си растял весел и с къдрави коси, как всички съседи са те обичали и как сестра ти Мила се е гордеела с теб.
И как един ден забелязала, че си започнал да се уморяваш и да спиш с желание през деня, а преди не спеше, никак не спеше… А после участъковият лекар казал, че имаш грип; и всички мислели, че това е много лошо, и че грипът…
Това е обичайна история, подобна на всички останали истории в отделението по онкохематология. Много такива истории съм чувала, дори свикнах с ледения ужас вътре и някак си се научих да изключвам въображението си, спрях да отнасям всичко към себе си.
Попаднах в болницата така, както всички попадат — случайно. После, когато се вгледаш, започваш да разбираш, че случайността е милостиво адаптиран вариант на Божията воля. Заповед, получена въпреки препятствията. Изпълняваш я, без да разсъждаваш, а после, след време, гледаш готовия рисунък и осъзнаваш: ето защо беше нужно… И този щрих, и онзи.
Ако не беше „случайността“, нямаше да се срещнем, Митя Панин. Ако не беше евтиният цифров фотоапарат, за която мечтаеше „възрастното“ момиче Катя…
Понякога давах пари „за децата“. Пусках в кутията за дарения в храма. Предавах ги чрез студентките, момичетата доброволци. Понякога купувах дребни неща като играчки, прах за пране, пелени …
Много неща липсват в болниците на нашата щедра родина. Натъквайки се на обява в интернет, изпращах някаква дреболия. Знаете ли какво се случва? Направиш нещо незначително и все едно си слагаш „плюс“. Тоест браво, държал си се подобаващо. Стараех се да се държа подобаващо. Честно казано, стараех се, без много-много да се напрягам.
Но да направя последната крачка, да престъпя прага — напълно да се потопя в този вледеняващ ужас, на това не можех да се реша. Притичвах, носех нещо до вратата, пъхах го в ръцете на момичетата доброволци: „Ето, вземи и го предай!“.
Например Катя искаше фотоапарат.
Строго погледнато, точно в този момент Катя вече нищо не искаше. От една година беше в болницата, нямаше коса, мигли и вежди, постоянно ѝ беше лошо и всъщност нямаше за какво да живее. До Катя седеше майка ѝ, която също нямаше за какво да живее без Катя. Майката измисляше желания за Катя.
Така набиват колове в ширналото се блато, за да проправят път през тресавището. Нова книга. Ето, ще ти донесат нова книга. Искаш ли книга? Нова забрадка. Нова красива забрадка. Искаш ли? Фотоапарат. Искаш ли? Ще снимаш всички, които идват. Доброволци, приятели. Лекари. Майка си. Смешното петгодишно съседче по стая, Аня. Искаш ли?
Човек е жив, докато иска нещо. Престане ли да иска — значи е умрял.
Катя поиска фотоапарат.
С моя приятелка фотограф събрахме пари и купихме фотоапарата.
— Ще го предадеш ли? — попитах познатата доброволка.
— А защо сама не го занесете? — каза момичето. — Катя ще се радва.
Забелязали ли сте колко добре работи това при всички нас — да се критикуваме за „доброто“?
„Ах, толкова съм доверчива!“
„Ох, добротата ми ще ме затрие!“
Опитайте се да застанете пред огледалото и да наречете себе си страхлива овца …
Неприятно.
Изглежда, точно тогава реших да задуша тази страхлива овца в себе си. Е, поне да опитам.
А Катя, трябва да призная, се оказа усмихнато закачливо момиче с добро чувство за хумор, което не е много често срещано сред петнадесетгодишните.
— Оставете ме да умра спокойно — каза Катя вместо поздрав, когато влязохме с изкуствено радостните лица на организатори в стаята ѝ.
— Е, все някога ще умреш, — отговорих аз. — Но не искаш ли първо да постъпиш в университета?
— Аз? В университет? — удиви се Катя. — Да, но дали ще мога? Бях отличничка, но все пак учех в селско училище…
— И понеже ще „умираш“ — „ободрих“ я, – значи само задочно обучение. Във Факултета по журналистика… Чувам, че пишеш някакви стихове, разкази… Искаш ли?
— Там обаче приемат само с връзки…
— Да, — съгласих се аз — ето ги връзките.
— Кои?
— Връзките.
— Как така?
— Много просто. Ще идвам и ще те уча. Ще те подготвям. Чувала ли си думата „репетитор“?
— Ще имам репетитор от Московския държавен университет?! Но ние нямаме пари! Да не би да искате да ме учите безплатно?
— Не — отговорих аз. — Нищо няма да правя безплатно. Ти ще ми платиш скъпо за това. Ти ще ми платиш като оздравееш.
Трябва да призная, че Катя се засмя.
Майката на Катя се обърна към прозореца, а Катя продължи да се смее.
И започнахме да учим.
На нея ѝ беше лошо и повръщаше. Не можеше да седи и да лежи. Цялото ѝ тяло я болеше, изгорено до основи от безмилостната „химия“.
На изпитите ѝ чаках пред вратата. Водех я до тоалетната, молих се да се събере, да се върне в аудиторията, да довърши.
Беше ни не просто трудно — ние умирахме. Не се шегувам. Говоря сериозно. Сто пъти си казахме, че е по-лесно да се откажем, да се предадем, да отстъпим.
На творческия конкурс с майка ѝ я влачихме на ръце.
После научих, че е написала есе за болничните доброволци.
Творческият конкурс премина с висок резултат.
И знаете ли какво? Три години след това — три дълги години по-късно! — на високото „бяло стълбище“ на Факултета по журналистика хванах за ръката светлоока весела девойка, съвсем бегло напомняща на предишното бледо, слабо момиче със страшни черни кръгове под очите…
Хванах я за ръката и казах със строг учителски глас:
— Отново самоотлъчка от колоквиума по антична? Инспекторът на курса ми докладва!
И Катя — истинската, живата Катя! — започна да се оправдава, както се оправдават всички млади хора.
Прекрасни самоотлъчници, в чиито души е пролет, чиито коси са развявани от вятъра — толкова много жизненоважни неща ги отвличат от мъртвите поети и философи!
И правейки строга гримаса, в себе си си мислех: „Боже мой, защо правиш това за мен, Боже?! Никога няма да мога да Ти се отблагодаря!“. И Катя внезапно се засмя и ме прегърна — мен, възрастния човек, преподавателя, а непознатите студенти ни гледаха изумено…
А после… Какво да кажа, после стана по-леко. После ходех в отделението със смешни играчки и влизайки в стаята, говорех със смешен глас зад вратата: „Кой живее тук?“.
И непознатите малки хора, измъчвани от иглите, отровени от жестоката „химия“, приемаха правилата на играта, криеха се под одеялата и се кискаха.
Болшинството от обитателите на тези принудителни детски манастири с бели стени и стерилни подове бяха необикновено снизходителни към нас.
Понякога рисувах принцеси с момичетата, носех компютърни списания и нови играчки на момчетата…
През останалото време преподавах в университета и събирах, събирах, непрестанно събирах пари за нечии анализи, за нечии лекарства…
С една дума, държах се отлично.
Бях героиня. Почти Батман.
Явно ми се полагаше награда.
Е, получих я.
Ти ми връчи розова котка.
Татяна Викторовна Краснова е московчанка, преподавател по английски език във Факултета по журналистика на Московския държавен университет „Ломоносов“; съосновател на Фонда за подкрепа на руски деца с болести на централната нервна система „Гълъбче“; координатор на интернет-общността „Пощенски плик за Бога“, която помага на деца от страните на бившия СССР.
