Автор: протойерей Георгий Крылов
Първоизточник: http://www.bogoslov.ru
„Оставете децата да дохождат при Мене” (Лука 18:16)
Част Първа: Причастяване на децата до 7-годишна възраст
Колко често трябва малките деца да се допускат до Свето Причастие? Можем ли да накараме децата да взимат Свето Причастие? Защо едно дете отказва да получи Свето Причастие? Трябва ли въобще децата да постят и как? В настоящата статия протойерей Георгий Крылов, енорийски свещеник в храма „Новомучеников и Исповедников Российских” в Строгино (Москва), предлага отговори на тези въпроси и се опитва да намери решение на трудните ситуации, в които често се оказваме, когато имаме работа с деца.
В нашата църква броят на децата, получаващи Свето Причастие, често надхвърля броя на възрастните, защото има много деца в квартала. В началото свещеникът се вълнува да види толкова много деца в църквата. В последствие той ще трябва да се справя с някои практични въпроси, като правене на снимки, излагането им на таблото за съобщения, показване на таблото на архиепископа и т.н. Обаче, има още доста голям брой въпроси по отношение на децата и Светото Причастие. Като първа стъпка за откриването на отговорите им, би било ползено да ги обсъдим в детайл.
Основният въпрос е: Какво ще има ефект? Знаем страшно много истории за деца в енорийските църкви. Понякога един малък ангел, който усърдно е приемал Свето Причастие, се превръща във възрастен негодник, който малтретира собствената си (обикновено самотна) майка и се подиграва на всичко, което й е мило и свято. Защо се получава така? [1] Майката редовно е водела детето си в църквата и постоянно се е молела за него. Всеки свещеник знае много подобни истории и има предварително подготвени отговори за прекалено често задаваните въпроси. Могат ли семействата на свещениците да служат за пример на морално възпитание? Не. Този въпрос засяга духовниците и семействата им, дори и когато са се опитали да направят всичко както трябва. Затова трябва да търсим решение без да обвиняваме времената или идващия Антихрист. Основите на човешката душа се поставят в детството, следователно всички причини за последващата загуба на вярата през юношеството трябва да се потърси и там. Въпреки че, днес всеки е самостоятелен и трябва сам да води битката си, можем да помогнем на тийнейджърите да направят правилния избор.
В какви времена живеем? В миналото е било почти невъзможно да се срещне някой, който е отгледан в църквата. Днес учудващо голям брой хора от посещаващи църквата семейства биха искали да работят в църквата. Никой не би го повярвал, да кажем, преди 20 години. Изглежда хората са получили разрешение да ходят на църква съвсем наскоро; все пак, има цяло ново поколение на посещаващи църквата, а и следващото се задава. Оттук следва че не можем да виним времената, а само себе си.
Каква точно е вината ни? Нека започнем от самото начало – приемането на Свето Причастие от деца. Едно малко дете на годинка или две трябва да се води на църква за причастяване възможно най-често (въпреки че, както отбелязва Анна Галперина*, това може да е предизвикателство). Препоръчително е да се води детето за Свето Причастие поне един път месечно или дори по-често. [2] Майките трябва да забравят за собствените си молитви, тъй като пристигането в църквата с малко дете точно навреме за Свето Причастие е трудна задача. На тези, които успеят да се приготвят навреме обикновено им е невъзможно да издържат цялата литургия с детето. Човек не може да помоли някой непознат или дори познат да гледа бебето, докато той се моли в църквата. В действителност, родителите трябва да се редуват в гледането на бебето: само единият може да стои в църквата и да се включи в молитвите, докато другият трябва да е отвън с бебешката количка. Не всички църкви имат помещение за смяна на пелени, миене и хранене на бебета. Става още по-трудно да се участва в молитвите, когато има повече от едно дете. Въпреки това, ранното детство е много важен период за всички деца. Това е времето, когато бебето свиква да приема Свето Причастие.
Нека сега поговорим за децата на две и повече години. Допустимо ли е да накараме детето да приеме Свето Причастие? Мога да предложа подробни указания как да накарате детето си да приеме Свето Причастие (всички опитни свещеници могат да го направят, стига да имат помощта на дяконите и иподяконите). Първо, дръжте здраво ръцете на детето (или още по-добре, вържете ги). Второ, опитайте да отворите устата на детето. Трето, покрийте устата на детето с кърпа веднага след приема, така че Светото Причастие да не бъде изплюто. Най-добре е детето да бъде държано с помощта на двама или трима души. Не ви ли напомня нещо? Напомня ви за това какво причинявали на хората в концентрационните лагери или в обществата на староверците** през 18-ти век.
Правя всичко възможно да не насилвам децата да взимат Свето Причастие.[3] Дете, което е било накарано да вземе Свето Причастие може никога повече да не поиска да го приеме и ще крещи и плаче пред светата Чаша. По-добре е да не се провокира светотатство. Горещо препоръчвам да се отдели време за подготовка на детето за Свето Причастие. Би било полезно детето да се води в църква когато има достатъчно други деца на неговата или нейната възраст, които взимат Свето Причастие, така че да може детето да наблюдава и да се учи. По-лесно е да се приеме Свето Причастие с други деца. Много важно е да говорите на детето си и да се опитате да му обясните значението на Светото Причастие с прости думи. Децата трябва да свикнат с Църквата. Те не трябва да се плашат от Църквата. По-добре ще е да знаят не само как се пали свещ, но и да се сприятелят с други деца. По този начин ще идват на църква с по-голямо желание.
Защо децата отказват да приемат Свето Причастие? Не е защото не са били научени като по-малки или защото са прекалено предпазливи или изплашени от свещениците, които често бъркат с докторите и очакват да бъдат наранени от тях.[4] Понякога дете, което е свикнало да приема Свето Причастие ще се държи зле без особено причина и ще откаже да приеме Свето Причастие. Това може да се случи заради посещение на непозната църква или заради нов свещеник. Ако детето крещи пред св. Чаша винаги моля майката да остане да поговорим след службата. Правя всичко възможно да обясня, че децата са по-силно свързани с майките си по време на ранното си детство, отколкото през по-късните си години. Това е причината, поради която майките трябва да се замислят за собствените си души, освен за душите на децата си.
Има стандартен списък с неща, които трябва да се направят: да осветите дома си, да изключвате телевизора си поне понякога, да не слушате силна рок музика, да прегръщате детето си по-често, да водите християнски живот, да давате пример на детето си как да приема Свето Причастие. Не пушете и не пийте. Живейте в мир и молитва и така нататък. Много е лесно да съветваме другите; много по-трудно е сами да следваме тези съвети. Трябва по-скоро да даваме лесни за прилагане съвети, отколкото да проповядваме високомерно.
Особено важно е да се говори с майките на малките деца. Би било особено полезно да има специална организация или общество на майките, тъй като когато жената става майка, тя разцъфва и духовно.Често майките започват да ходят на църква заради децата си. Първо някой приятел ги съветва да заведат бебето си за Свето Причастие, след това отиват на първата си изповед, и така нататък. Обаче, понякога майките, които водят децата си на църква дори не са кръстени и често смятат, че това не е необходимо.[5] Те приемат тайнствата за магически ритуали – трябва да ги правят, за да бъдат децата им здрави. Тук трябва да се намесат свещениците. Полезно би било да си припомним средновековната практика родителите изцяло да се подготвят за приемане на Свето Причастие с пост и молтва вместо децата си (тази традиция е била поддържана от староверците). Мисля, че днешните майки трябва да знаят за тази традиция, така че да могат да разберат колко тясно е свързано душевното здраве на децата им и тяхното собствено душевно здраве.
Основната задача с децата на две и повече години е да се поправят каквито и да е грешки или пропуски, които са сторени по-рано. Все пак, тук се поставя въпросът за съзнателното приемане на Свето Причастие. Една от основните причини за загубата на вяра на детето през по-късните му години остава липсата на истински духовен живот от страна на родителите. Но как да помогнем на детето да се подготви за Свето Причастие?
Заради небрежността на родителите, децата, след като са играли с часове извън църквата, често продължават игрите си пред св. Чаша, бутайки останалите, крещейки или смеейки се. Свещениците се опитват да разговарят с родителите за това колко важно е да подготвят децата си за църквата и за Светото Причастие. Обаче, тези разговори често остават без резултат.
Докато децата играят пред църквата, техните родители са вътре и се молят. Те са уморени от децата и искат да си починат поне по време на службата. Те не могат да накарат децата да стоят кротко до тях. За да се разреши този проблем е необходимо да има няколко възрастни, които да се грижат за децата, докато родителите присъстват на службата. Тези хора ще са отговорни за децата, които играят на площадката до църквата.[6] Родителите могат да заведат децата си в църквата за Светото Причастие, въпреки че понякога „помагачите” водят всички деца заедно до специална „детска” св. Чаша.
Патриархът препоръча следната западна практика: децата да се държат в отделна стая по време на службите. В идеалния случай тази стая би трябвало да е с прозрачни стени и високоговорители, така че децата да могат да виждат и чуват всичко, което се случва в църквата. В тази ситуация те самите не могат да бъдат виждани и чувани и службата не се нарушава. Разбира се, те трябва да са ангажирани с нещо „подходящо” [7].[8] Тогава децата могат да се включат в пеенето на Символа на вярата или „Отче наш”, могат да отделят време да се успокоят, да се помолят и да се подготвят за Свето Причастие. Този подход не е идеален, но към днешна дата изглежда като единственият начин да се разреши „ситуацията с децата” в църквите.[9]
„Най-благочестивите” енориаши са против тези стаи за „игра”. Те настояват, че децата не могат да приемат Свето Причастие, освен ако не са присъствали в църквата по време на цялата служба. Мисля, че говорят от високомерие. Разбира се, има и деца, които са свикнали да се молят с възрастните. За тези деца една „стая за игра” би била сериозно изкушение. Но ние трябва да изберем по-малката от двете злини.[10] Една такава стая би била полезна за по-голямата част от децата, както и за техните родители. Както казва Анна Галперина, не можем да превърнем децата в „малки монаси”. Дори много религиозните семейства често се сблъскват проблеми, когато се опитват да накарат дете на определена вързаст да стои мирно за един час. Това е заради природата и характера на децата, а не „дяволска работа”, както често предполагат църовните баби. Дори за един възрастен често е трудно да стои прав по време на цялата служба. Когато са карани насила да присъстват на службата, децата нарушават реда на службата и разсейват всички. Следователно, не е възможно да имаме „перфектна картина” с или без деца на службата, тъй като трябва да се справяме с реалностите.
Въпреки всичко, важно е да научим децата как да се молят в църква. Това би била една от целите на тази стая за игра. Децата биха се научили да съсредоточават вниманието си върху молитвата. Въпреки че, това би трябвало да започне от къщи, с утринните и вечерните молитви. Това е каквото исках да кажа за църковните служби. Сега бих искал да поговоря за това, което трябва да се направи вкъщи.
Как би трябвало да пости детето, ако въобще пости? Има различни мнения. Някои хора смятат, че децата не трябва да постят, тъй като това разваля деството им, докато други предлагат децата да постят толкова строго, колкото и възрастните. Във всеки случай, всички са съгласни, че няма прост отговор на този сериозен и труден въпрос. Все пак, мисля че може би имам отговор (и много свещеници биха се съгласили с мен за това): не насилвайте детето си да пости или да се моли. От решаващо значение е да развием желанието на самото дете да го прави. Разбирам, че това е много трудно за възпитаване. Честно казано, през почти 20-годишния ми опит като духовник, никога не съм срещнал дете, което е възпитано от родителите си да се моли или да пости по собствено желание. Вероятно можем да открием подобни примери единствено в живота на светиите. Никой не може да поиска от родителите да отглеждат светци. Освен това, познавате ли достатъчно възрастни, които имат такъв копнеж по поста и молитвите?
За съжаление има деца, които могат да имитират тези чувства. Те знаят как да угодят на родителите си и правят всичко възможно за да го постигнат. Често родителите избират да не забелязват, че желанието на детето им да се моли или да пости не е изцяло искрено и мислят, че това е истинско благочестие. Децата искат да угодят на родителите си, защото често са награждавани с подарък или дори просто с усмивка.[11] Децата много рано се научават как да получават това, което искат – и често ние сами ги учим на това, тъй като това е по-лесния начин да се справим с тях. И двете страни играят тази игра за известно време, но по-късно тя винаги се превръща в бунт и правене напук.
Насилието ли е единствената възможност? Вероятно, за да подготвите децата си за приемане на Свето Причестие, ще трябва да ги накарате да направят определени неща. Затова трябва да сте изключително внимателни и да се уверите, че всичките ви действия са добре обмислени и безвредни. В противен случай детето ще отрече не само вашия авторитет, но и авторитета на Църквата. Истинското благочестие винаги започва с Божията благодат. Въпреки това, човек може да научи детето си да бъде прилежно, смело, вярно и търпеливо, както и да спазва определени правила.
Много важно е децата да разбират защо трябва да правят всички тези неща – да се молят и да постят като родителите си и останалите възрастни. Родителите трябва да помогнат на децата да научат и малко теология, разбира се, толкова колкото децата могат да разберат. Ако децата направят усилие да се подготвят за Свето Причастие (дори и да е само с отказването от сутрешния бонбон!), тогава те ще имат по-висока оценка и разбиране за него. Най-добрият начин да включите детето си в религиозния живот е да имате истинско християнско семейство и усърдно да се опитвате да бъдете добри християни. Семейството е единствената среда на детето за първите няколко години и трябва да се уверим, че е приветлива и благоприлична. Въпреки това, рано или късно, ще трябва да научим децата си да водят самостоятелен християнски живот.
Психолозите твърдят, че децата започват да мислят за себе си като отделни личности на възраст от 3 години, тогава започват да се бунтуват и да правят всичко точно наопаки на това, което искате. Понякога можете да забележите така наречения “набожен” бунт, когато детето отказва да прави каквото и да било като родителите си, но иска да прави всичко така, както се прави в църквата. Разбира се, тази ситуация трябва внимателно да се обмисли. Молитвите или посещението в църквата никога не трябва да се използват като наказание. Напротив, ако самите деца се държат лошо, можем да ги изключим от семейната домашна молитва или да откажем да ги заведем за Свето Причастие. В този случай, детето ще се опита да получи това, което не е разрешено. Ако сте успели да преодолеете тази криза, тогава детето ще има лична причина да ходи на църква. Личните интереси устояват за много по-дълго време.
Всяко дете носи духа на непокорството. Играейки с връстниците си, децата се учат да контролират желанията си, страстите и бъдещите си изкушения. Светото Причастие би трябвало да бъде основната цел в процеса на израстването им. Децата винаги имат своя представа за смелост. Защо да не я насочим към религиозния живот? [12]
Духовното отглеждане на децата винаги се превръща в наше собствено възпитание. Те започват да ни учат как да се молим, постим и общуваме с Господ. Всички споделяме пътеката към рая – детето ми, Бог и аз. Трябва с внимание да помагаме на децата си да растат и усъвършенстват всяко стъпало към Бог. Резултатите на това сътрудничество ще бъдат удивителни. Познавам едно дете, което се отказа да яде месо и риба не защото стана аскет, но защото му дожаля за горките животни. Трябва да се опитваме да използваме този първи неловък опит (или поне никога да не го проваляме) да се обичат Божиите създания за най-доброто на детето.
Следва продължение.
[1] Познавах човек, който напълно се отказа от религиозното си възпитание и пускаше много силна музика, когато майка му се молеше. Той също така малтретираше майка си и я изнудваше за пари. Това е просто пример какво може да се случи.
[2] Има и друг подход към това. Един приятел беше посъветван да води детето си за Свето Причастие не повече от веднъж месечно; в противен случай детето нямало да може да поеме толкова много „святост”.
[3] Изключително трудно е да се кръщават деца на две и повече години. Можем поне да предложим да се отложи Свето Причастие, докато детето не стане готово, но трябва да кръщаваме децата независимо от тяхната възраст. Те викат и плачат, и ритат по време на церемонията. За свещеника е трудно да мисли, че това е начина, по който тайнството трябва да бъде извършено. Свещениците обикновено успяват да успокоят плачещо бебе, но не и проходило дете. Те също така смятат, че родителите никога няма да доведат децата си за Свето Причастие, независимо от обещанията си преди церемонията. Лесно е да се отчая човек.
[4] Обикновено поликлиниките са единственото място, на което децата се водят редовно. Децата свързват лекарите с болка и се страхуват от тях. Затова децата рядко се доверяват на непознати. В допълнение, свещениците често носят бели одежди, което ги прави да изглеждат като доктори. Свещениците се опитват да успокоят децата, точно като лекарите. Всички тези причини още повече усложняват ситуацията.
[5] Много важно е децата да разбират защо идват за Свето Причастие, иначе не знаят какво да очакват. Виждал съм дете с наполовина изяден бретцел в уста, което се опитва да приеме Свето Причастие.
[6] Разбира се, хората, които работят с децата трябва да са професионалисти.
[7] Децата научават всичко чрез игрите си. Затова те понякога играят на „църковна служба”, преструвайки се на свещеници и дякони. Мисля, че това е напълно нормално и приемливо, стига да не се превръща във фарс. Вероятно този тип игри биха били най-подходящи за нашите църковни стаи за игра. Обаче, не одобрявам шиенето на свещеническо облекло за деца. Важно е тук да не се прекрачва границата.
[8] Децата също могат да използват книжките си за оцветяване по време на по-маловажните части на службата.
[9] Вероятно друга възможност би била провеждането на специални кратки служби за деца. Може да има детски хор, а момчетата могат да помагат на свещеника в олтара.
[10] Родителите също трябва да учат децата си как да се справят с изкушенията, дори и когато това е много трудно.
[11] Познавах момиче, което изливаше олио върху домашните си икони, имитирайки че са чудотворно мироточиви, за да зарадва и трогне дълбоко баба си.
[12] Моите две деца веднъж бяха наказани за нещо и бяха изпратени в два различни ъгъла. Дъщеря ми хлипаше, докато синът ми й шепнеше: “Не плачи! Не си ли мъж?!”
*Анна Галперина е автор на сайта православие.ru
**Староверци или старообрядци, още липовани – руснаци, говорещи на староруски език и изповядващи православие от стария обред; противници на реформите на патриарх Никон, който през 1652 година приема решение за изменения в църковните книги и внася някои промени в обреда в съответствие с гръцкия канон
