Автор: свещ. Дионисий Каменщиков
Източник: www.pravoslavie.ru.
Превод: Татяна Филева
На 1-ви юни, Международния ден за защита на децата, в портала Православие.ру беше публикувана моята статия със заглавие: „Мамо, недей!” Материалът беше посветен на действащата днес глобална индустрия за детеубийства. В него се казва, че абортът – това зверско убийство на неродено дете – в съзнанието на много хора се е превърнал в най-обикновена гинекологична операция, че майчината утроба е станала за човека най-опасното място в цялата вселена, място, в сравнение, с което дори фронтовете на Великата Отечествена война изглеждат като детска люлка. Статията предизвика бурна реакция най-вече от страна на представителките на прекрасния пол. Главният упрек към автора се състоеше в това, че обвинява за случващото се само жените, забравяйки за това, че мъжете имат не по-малка вина, ако семейството или младата двойка е направила аборт. Но аз познавам много плачещи жени, които биват заставяни да правят аборт от мъже, от своите съпрузи. Така че защо обвиняват само жените, а не мъжете?”, „Смятам мнението на автора за едностранчиво – пак обвиняваме само жените, а къде е отговорността на мъжете за подобни трагедии?”, „Мюсюлманите знаят, че не девственицата не ражда воини. И бащите пазят своите момичета. Така че, къде си ти, Свята Рус, защо си предала на поругание своите дъщери? Мъже, отзовете се!” Тези упреци са и оправдани, и неоправдани. – Оправдани са, защото аз действително не съм казал нито дума за отговорността на мъжете за абортите, и не са оправдани, защото изобщо не съм обвинявал никого, а съм искал поне някоя от читателките (и, разбира се, читателите!) да осъзнае случващото се и да се спре пред извършването на страшната стъпка.
А сега да поговорим за отговорността на мъжете.
* * *
Неотдавна с един много близък човек се заговорихме за проблема за абортите.
‒ Знаеш ли – каза тя – че моята майка се е родила само благодарение на своята по-голяма сестра, леля ми. Когато мама още не е била родена, веднъж леля Надя (тогава едва четиригодишно момиченце) изтичала от улицата в кухнята, където били нейните родители. Те решавали нещо сериозно. „Дъще – попитали я те – искаш ли да имаш братче или сестриче?” „Искам!” – отговорила леля Надя, без да се замисля. Скоро се родила моята майка. Леля Надя й разрешила да живее. Както после се изяснило, моите дядо и баба са решавали дали да направят аборт.
Какъв страшен семеен съвет! Ужасно е да си представим колко деца по подобен начин са били осъдени на смърт, когато на въпроса на родителите детето, без да разбира какво прави, отговаряло: „Не! Не искам!” Помня от своето детство как завиждахме на децата, които бяха единствени на родителите си, защото всички подаръци, бонбони, любов и внимание бяха само за тях. А нали подобен род въпроси не само не бива да се задават на децата, но те изобщо не бива да възникват.
От описания случай ние виждаме, че действително, решението за това да се запази ли животът на детето, или не, най-често вземат и двамата родители и заедно носят отговорността за това решение. А днес с отговорността на мъжете има все по-големи проблеми.
Веднъж преди дванадесет години, когато още учех в университета, нашият професор започна следния разговор:
‒ Когато бях студент, в нашия университет беше така – каза той между другото, произнасяйки отсечено думите. – Ако момичето случайно забременее, пред нейния любим имаше само два пътя: или да се ожени за нея, или да отиде в деканата за документите – изключваха го от университета. Да се правиш, че това не се отнася за теб, просто не ставаше. А сега се смята, че „нежеланата бременност” е проблем на младата жена, и само на нея.
* * *
Миналата пролет провеждахме мероприятия на противоабортна тематика в един Саратовски университет. Бяха подредени щандове, на които се разказваше за това какво е аборт и какви са последиците от него. Ние – тоест аз, свещеникът, и лекарят от обществото на православните лекари – организирахме нещо подобно на лекции-изложби, придружавайки показването на щандовете със съответните коментари.
Очаквахме началото на първото мероприятие. В определеното време в залата на библиотеката, където беше представена изложбата, дойдоха група студенти със своите преподаватели. Загледахме се и видяхме, че са само момичета.
‒ А къде са вашите младежи? – питам преподавателите.
‒ Нали тази изложба е насочена против аборта – отговарят ми. – Това не се отнася за тях.
Аз казвам, че „нежеланата” бременност изобщо не възниква от само себе си, разказвам им, че част от изложбата е адресирана именно към младежите. Например един от щандовете така и се нарича: „Обръщение към мъжа”. На него е изобразен млад войник в избеляла рубашка, с пистолет Шпагин през рамото. Текстът на щанда разказва за това, че фашистките анализатори в началото на войната докладвали на Хитлер от окупираните територии на СССР за изключителното значение на семейството за руския човек, за високата нравственост на руските девойки. Болшевиките, въпреки всичките си старания, не успели да развратят младежта, поне масово. Хитлер разбрал каква заплаха представлява традиционното руско семейство и започнал да издава всевъзможни укази, с които на окупираните територии да се създаде огромна мрежа от центрове за аборт, провеждала се антисемейна пропаганда. Тогава германците, по известни причини, не успели да направят нищо – руският войник осуетил тези планове. И ето, в средата на щанда, след описанието на всички тези факти, с големи букви се появява надпис: „Днес внуците на героите, победили фашизма, живеят според заветите на Хитлер!” И по-надолу следва обръщение към мъжа, напомнящо му за неговия дълг и отговорност.
Преподавателите разгледаха изложбата, съгласиха се, че младежите също няма да е излишно да присъстват тук. Договориха се следващия път да доведат и момчета.
Провеждаме поредната лекция-изложба. Неголяма група млади хора стои някъде настрани. Отново преобладават девойките.
Ето, дойде редът на плаката със заглавие: „Обръщение към мъжа”.
‒ Информацията, която виждаме на това табло, е ориентирана преди всичко към мъжете – казвам аз. – Приближете се, моля.
Напред излезе само един млад човек. Останалите, подсмихвайки се, така и останаха назад, зад плътната стена от девойки…
* * *
Такава безотговорност в сферата на личните отношения от страна на мъжете е един от отличителните белези на нашето време. Някога, преди около сто и петдесет или двеста години такова нещо не е имало. Мъжът смятал за свой дълг да пази жена си, дъщерите или сестрите си не само от прякото посегателство върху тяхната чест, но дори и от предложението за това. Във висшите кръгове на обществото компрометиращото поведение на младия човек по адрес на девойката можело да му струва и живота. Правилата на добрия тон в личните отношения най-често се обяснявали на езика на шпагите или пистолетите. Всеки мъж разбирал, че ако си позволи и само да хвърли сянка върху честта на девойката или на нечия жена, то много вероятно е да го докарат в къщи с простреляни гърди след дуел. Не само майките отговаряли за честта на дъщерите си, но на първо място бащите и братята им. Това се смятало за тяхно пряко мъжко задължение.
* * *
А защо днес мъжете при възникването на семейни трудности заемат позицията на щрауса – крият си главата в пясъка с единствената мисъл да ги оставят на спокойствие и да не ги карат да вземат никакви решения? Причините за това са много. И тежкото историческо наследство, когато в продължение на седемдесет години най-добрите представители на мъжкото население планомерно са били унищожавани. Във войната например първи са загивали най-смелите и инициативните – тези, които са излизали отпред. Причина за безотговорността е и отсъствието на мъжко възпитание.
Сега педагогиката е почти изцяло женска. А за момчето това е противоестествено. Мъжкото, и в частност бащинското възпитание, през всички времена е играело огромна роля за формирането на личността на бъдещия мъж. Например до средата на ХХ век, когато просто не е имало секции за бойни изкуства, първите уроци по ръкопашен бой момчето е получавало от собствения си баща. Особено богати традиции в този план има казачеството. Такъв общопризнат майстор на руския ръкопашен бой като А. А. Кадочников направо казва, че той не е изобретявал нищо, а просто е систематизирал наученото от своите предци. Бащата учел сина да си служи със сабята или шашката, да стреля, да язди, грамотно да води разузнаване. Сега бащинското възпитание почти е изчезнало поради отсъствието на бащи в много семейства.
Най-общо казано, причините са много, а резултатът е един – безотговорност, неспособност за вземане на решения.
* * *
Забелязал съм следната закономерност: жените на изповед често дълбоко се каят за греха на детеубийството, не могат да си простят, че са го извършили. Но не мога да си спомня случай мъж да се изповядва за това, че е подтикнал жената към извършване на аборт. Не се наемам да съдя защо става така. Поради същата безотговорност ли, не разбирайки, че ти също си виновен за греха на детеубийството, ако си знаел и не си спрял, не си удържал жената от страшната постъпка. Не зная.
Затова пък със сигурност зная, че за извършения аборт носят отговорност и двамата. И мъжът, ако, разбира се, е знаел за това и не е спрял съпругата си – може би в по-голяма степен, защото той е глава на семейството, свещеник в тази малка Църква, а жената е поставена в подчинение на него от самия Бог.
* * *
Понякога ме упрекват, че разглеждайки някоя болезнена тема, не предлагам никакво решение на този проблем. На подобни забележки винаги ми се иска да отговоря: ако всичко беше толкова просто, ако с натискането на няколко десетки клавиша беше възможно да се разреши ситуацията, непременно щях да го направя.
Сериозните въпроси не се решават с написване на статии. За да измениш ситуацията, макар и частично, трябва да положиш много труд. А в конкретния случай, като минимум, е необходимо – ако Бог те е създал мъж – сам да започнеш да вземаш решения за всичко, което става в твоето семейство. Да извадиш главата си от пясъка и да излезеш от позицията на щрауса.
* * *
Ето, накрая установихме кой е виновен.
Виновна е майката, която, както и да погледнем, никой не я кара насила да направи аборт. Виновен е бащата, който не е успял да организира живота на семейството така, че въпросът дали да се запази животът на детето, или не, просто да не възниква. Виновна е държавата, защото не е обезпечила семейството с жилище. Виновни са родителите, защото не са възпитали децата си както трябва. Виновни са всички. Въпросът навярно е в това кой е по-виновен.
Не е виновно само малкото дете, което са разкъсали по молба на собствените му майка и татко.
Може би с това можем да прекратим темата „кой е виновен” и да започнем да правим нещо?
