Евтаназията и „самоубийството със съдействие на лекаря”

За греховете
4783 0

Автор: Уесли Смит

Източник: www.pravoslavie.ru

Превод от английски: Дмитрий Лапа

Превод от руски: Татяна Филева

Факти, само факти

Автор на този материал е известният в Америка – и далеч отвъд нейните предели – специалист в областта на биоетиката и човешките права, юрист, консервативен публицист, автор на редица книги и блогър Уесли Дж. Смит. Понастоящем е консултант към Съвета по правата на пациентите (САЩ) и старши сътрудник в „Центъра за изключителността на човека” (Center on Human Exceptionalism) към нестопанската изследователска организация “Discovery Institute” в Сиатъл. Смятан е за един от водещите мислители и експерти в областта на проблемите на биоинженерството. Дългогодишен борец срещу евтаназията в страната. Неговата най-забележителна книга е „Културата на смъртта: атака срещу медицинската етика в Америка”). Последователен противник на евтаназията, абортите, сурогатното майчинство, клонирането, на така наречената „власт на науката”, на радикалната идеология за защита на околната среда и на доминиращите днес възгледи за медицинската етика. През 2007 г. У. Смит приема Православието и става енориаш на Православната Църква в Америка. Често излиза с изказвания по американското радио и телевизия.

През последните десетилетия палиативната помощ е направила огромен скок напред, но евтаназията се прилага не само по отношение на умиращите пациенти.

Мнозина смятат, че евтаназията и „самоубийството със съдействие на лекаря” са приложими изключително спрямо неизлечимо болните хора, чиито страдания може да прекрати само смъртта. Но самото твърдение, че „за терминално болните не може да се направи нищо”, вече не е вярно: през последните няколко десетилетия палиативната помощ е направила огромен скок напред. Между другото, евтаназията на практика се прилага не само по отношение на умиращите пациенти. Да, обикновено всичко започва с това. Но още щом едно или друго общество възприеме идеята за евтаназията, тоест убийството като допустим отговор на страданието на човека, тогава вече нищо не може да ограничи „медицинската помощ” при умирането на тези, чийто край на живота и бездруго е близо. Освен това в живота може да има много обстоятелства, причиняващи на човека много по-големи страдания, отколкото неизлечимата болест, и за далеч по-продължително време. Ако умиращият болен може да си отиде от живота с помощта на евтаназията, тогава от само себе си възниква въпросът: а защо не може да направи това човек, изпитващ други мъчения, много по-тежки и продължителни, отколкото телесната болест? С времето, ако обществото е възприело идеята за евтаназията, отговорът ще бъде положителен.

Но защитниците на легализирането на евтаназията и „самоубийството със съдействие на лекаря” не придават особено значение на такива твърдения, смятайки ги за „хлъзгави” аргументи и банална тревога. Поддръжниците на евтаназията обещават, че строгите нормативи са в състояние да предотвратят злоупотребите – като че самият този акт вече не представлява злоупотреба! По-нататък ще покажем, че „хлъзгавият път” на евтаназията – това не са опасения за бъдещето, а реални и многобройни факти от настоящето. Достатъчно е да се вгледаме в опита на холандците, за да видим това в действие.

Психиатърът Шабо помага на Хили Босър, изгубила две деца, да извърши самоубийство

В Холандия легализацията на евтаназията започва през 1973 г., след един съдебен прецедент, когато наказателната отговорност за „медицинска помощ в прекратяването на живота” фактически е отменена при строго спазване на определени условия. През 2002 г. евтаназията в страната е легализирана. Оттогава холандските лекари изминават дълъг път: от убийството на умиращи болни по собствено желание до лишаването от живот на хронично болни по собствена молба, на инвалиди, на „уморени от живота” старци, на психично болни и страдащи от депресия хора. Шумното съдебно дело, отворило пътя на холандските лекари към умъртвяването на психично болни пациенти, било свързано с името на психиатъра Шабо, който помага да се самоубие на Хили Босър, жена на средна възраст, която била изгубила двете си деца (едното при самоубийство, а другото – поради болест) и не искала нищо, освен „да бъде погребана между тях”. Приемайки Хили като пациентка, доктор Шабо дори не се опитва да я лекува. След четири приема в продължение на пет седмици вместо лечение той просто й помага да сложи край на живота си. Холандският Върховен съд оправдава действията на психиатъра с това, че страданието е страдание – независимо дали е физическо, или душевно, така че убийството на Хили е „допустима медицинска практика”.

През последните години холандските професионални списания започват да призовават психиатрите в страната към все по-активно прилагане на евтаназията. Така статията, публикувана в излизащото на холандски език „Списание на холандските психиатри” през 2011 г. открито препоръчва „съдействие при самоубийство” в качеството на лечение на психичните заболявания. „Смъртта със съдействие на лекаря днес е приемлива за психично болните пациенти, тъй като по този начин получават избавление и пациентите, и самата психиатрия”. Евтаназията и „смъртта със съдействие на лекаря” са наречени „избавление” в професионално психиатрично списание! Очевидно е, че психиатрите са се вслушали в призива да участват по-активно в убийството на пациенти посредством евтаназия. През 2012 г. 14 пациенти с тежки психични заболявания са получили „лека смърт” от ръцете на своите лекари – психиатри в Холандия. През 2013 г. броят на такива пациенти се е увеличил двойно и е достигнал 42 души.

Понастоящем на Запад около 8% от общия брой на умиращите новородени биват убивани от лекарите

Холандските лекари извършват и детеубийства, умъртвявайки смъртно болните новородени и децата, родени с увреждания. Според изследване, публикувано в английското седмично списание на медицинските работници „Ланцет”, понастоящем около 8 % от общия брой на умиращите новородени биват убивани от лекарите. Дори бил публикуван бюрократичен протокол с указания как да се избират новородени за извършване на евтаназия. Ако някой се интересува, може да потърси в интернет „Гронингенския протокол” (през септември 2004 г. ръководителят на отделението по педиатрия към университетския медицински център в холандския град Гронинген Едуард Верхаген публикува текст с ръководство по „милостиво умъртвяване” на тежко болни новородени и списък с показанията за извършване на евтаназия без опасения от съдебно преследване. – Бел. прев.). За да покажем колко „общоприето” е станало такова убийство на новородени, ще посоча един пример: известното списание за медици „Новоанглийско списание по медицина” публикува „Гронингенския протокол” без никаква критика!

Ако холандците са се „спуснали по хлъзгав наклон”, то Белгия е „скочила от скала с главата надолу”. Тази страна узаконява евтаназията през 2002 г. Първият случай след нейното легализиране е убийството на пациент с множествена склероза, което представлява нарушение на закона. Но се оказва, че няма нищо страшно: законите по-скоро гарантират, отколкото да ограничават „медицинските убийства”. От 2002 г. Белгия изминава огромен път на легализиране и извършване на все по-радикални видове евтаназия. Това не са ли логични последици от възприемането на идеята, че убийството представлява допустим отговор на страданията на човека?

За евтаназията на своите престарели родители помолил лекаря техният син: той не можел да се грижи за тях

Ето още няколко примера. Най-малко три двойки възрастни съпрузи, нежелаещи да живеят в самота след смъртта на единия от тях, заедно получават „лека смърт” посредством евтаназия. Те се страхуват от вдовството и по тази причина избират смъртта. Първата двойка си отива от този свят през 2011 г. Двамата съпрузи не били тежко болни и „процедурата” била извършена с тяхното съзнателно съгласие. Още една от споменатите двойки била напълно здрава, но престарелите хора просто „се страхували от бъдещето”. При това лекарят извършва евтаназията по желание на собствения им син, който в интервю за британския вестник „Дейли Мейл” заявява, че смъртта е „най-доброто решение” за неговите родители, тъй като било „невъзможно” да се грижи за тях.

На практика всяко общество възприема като трагедия това, че възрастни семейни двойки предприемат евтаназия. Но в Белгия, изглежда, това се смята за законно решение на проблемите, свързани с грижата за немощните старци. Във всяко морално здраво общество „лекарите на смъртта” веднага биха били лишени от правото да практикуват и осъдени за човекоубийство, но Белгия очевидно не попада в тази категория.

Анна Дж., която страдала от суицидни наклонности и анорексия, публично обвинява своя психиатър в това, че я принуждавал да стане негова сексуална робиня. Лекарят признава вината си, но не претърпява никакво наказание, и тогава Анна се обръща към друг психиатър за евтаназия. Тя си отива от живота на 44-годишна възраст.

Натан Верхелст, който претърпява операция за смяна на пола, след като става мъж, е крайно разочарован от резултата от операцията и от отчаяние решава да прибегне към евтаназия. Психиатрите в Белгия, както и в Холандия, използват евтаназията и за „лечение” на пациенти със суицидни наклонности, предизвикани от психични заболявания. Неотдавна те официално одобряват молбата за евтаназия на физически здравата 24-годишна Лаура, страдаща от хронична депресия и влечение към самоубийство.

В Белгия на психично болните, над които се извършва евтаназия, се вземат органите за трансплантация

През 2014 г. Белгия узаконява евтаназията на деца от момента на раждането. Оттогава белгийските лекари преуспяват във вземането на органи от психично болни пациенти и пациенти с увреждания, на които се прави евтаназия. Повечето от тези болни страдат от нервно-мускулни заболявания или психични отклонения, но затова пък имат „качествени органи”. По ирония на съдбата, един от пациентите страдал от психично заболяване, при което хронично си нанасял рани. Смърт, вземане и по-нататъшна трансплантация на органи – и за всичко това международното медицинско списание пише с одобрение! Не мога да си представя нищо по-опасно от това да се казва на инвалид, на психично болен и отчаян човек, че от неговата смърт ще има по-голяма полза, отколкото от живота му. Ето какво се случва, когато обществото приеме такава отровна идея.

В Швейцария клиниките за „узаконено самоубийство” също с готовност обслужват пациенти с психични разстройства, депресии и инвалидност. Отбелязани са случаи на „двойни самоубийства” на възрастни съпрузи, страхуващи се да овдовеят и да останат самотни. Миналата година една вече немлада италианка идва в Швейцария, за да й направят евтаназия, тъй като била „изпаднала в депресия от това, че е изгубила красотата си”. При това роднините й научават за това едва след като клиниката им изпратила по пощата праха на жената.

Съдът с гордост преценява, че психологическата болка може да бъде оправдание на евтаназията

През следващата, 2016 г., „благодарение” на своя Върховен съд Канада също ще допълни печалния списък на страните, в които е разрешено прилагането на евтаназията по отношение на психично болни, умиращи и инвалиди. Според неотдавнашно решение на канадския съд всеки пациент, на когото е поставена диагноза на неизлечимо заболяване (при това тук спадат и онези случаи на „неизлечимост”, когато самият болен се отказва от лечение), има право на евтаназия. Съдът с гордост преценява, че психологическата болка може да бъде оправдание на евтаназията.

Когато разказвам всички тези истории, посочвайки различни примери, често ми казват: „В Америка това никога няма да се случи!”. Но то вече се е случило! Някои от пациентите, по-точно, жертвите на Джек Кеворкян (известен американски лекар (1928-2011) и популяризатор на евтаназията, наречен „доктор Смърт” – Бел. прев.) страдали не от телесни болести, а от психични разстройства. Една от неговите пациентки – Марджъри Уонц – бива хоспитализирана в психиатричното отделение: тя злоупотребявала със сънотворния препарат халцион, предизвикващ суицидни желания, и се оплаквала от болки в областта на таза. Аутопсията показва, че тя не е имала телесни заболявания. Добре известен е случаят от 1996 г., когато 39-годишната Ребека Беджър се обръща към доктор Кеворкян да й помогне да сложи край на живота си, тъй като вярвала, че има множествена склероза. И тук аутопсията показва, че Беджър е била напълно здрава физически. По-късно се оказва, че жената се е лекувала от алкохолизъм, страдала от депресия и злоупотребявала с болкоуспокояващи средства. И тези два случая не са единствени.

През 2010 г. излиза хвалебствен филм за Кеворкян с Ал Пачино в главната роля

Независимо от смъртта на тези и на други хора по негова вина, авторитетът на Кеворкян бил и остава много висок, а през 2010 излиза хвалебствен филм за неговия живот, главната роля, в който изпълнява знаменитият актьор Ал Пачино.

Какви изводи за евтаназията можем да направим въз основа на посочените от мен факти?

  • Първо, веднага след легализирането на евтаназията и „самоубийството със съдействие на лекаря”, те няма задълго да останат само една ограничена инициатива. Това не е паникьорство, не е тревожно предположение, а извод, направен въз основа на знанието за случващото се в последно време в Нидерландия, Белгия и Швейцария. Несъмнено, що се отнася до това евтаназията да получи широка подкрепа – от страна на обществеността и медицинското общество – то, както изглежда, строгите нормативи, насочени към предотвратяване на злоупотребите, ще станат все по-малко значими препятствия, които лесно могат да бъдат заобиколени или игнорирани.
  • Второ, легализирането на евтаназията променя обществото. Не само се разширява категорията на хората, „имащи право” на евтаназия, но и останалата част от обществото престава да смята такава смърт за нещо значимо. Тази загуба на чувствителност, ако може така да се каже, на свой ред влияе върху начина, по който хората гледат на нравственото достойнство на тежко болните, инвалидите, старите хора и, може би, и на самите себе си.
  • Трето, евтаназията тотално изопачава медицинската етика и подкопава ролята на лекарите, които от упорити борци за нашия живот се превръщат в „доставчици на смърт”.
  • Четвърто, ако човек не е имал щастието да се окаже в „кастата на осъдените на умъртвяване” (тоест той попада в категорията на хората, към които се прилага евтаназията), то неговото човешко достойнство е много лесно да бъде сведено до биологичен материал, който може да се използва „за благото на обществото”.

На фона на всичко това си спомням думите на канадския журналист Ендрю Коин. Във връзка със значителната обществена подкрепа, която получава канадския фермер Робърт Латимър, който през 1993 г. сложил своята 13-годишна дъщеря Трейси, страдаща от церебрална парализа, в кабината на пикапа, приближил към кабината тръбата на ауспуха и така умъртвил дъщеря си „от състрадание”, Е. Коин пише: „Обществото, което не вярва в нищо, не може да предложи нито един аргумент дори против смъртта. Социумът, изгубил вяра в живота, не е в състояние да разбере защо той (животът) трябва да продължава”. Тези думи са сурови, но не бива да изпадаме в отчаяние. Ние разполагаме с противоотрова срещу културата на смъртта – и тя се нарича любов.

Ще запази ли нашата цивилизация способността да обича и да се грижи за онези, които преживяват труден период?

Всички ние стареем, заболяваме, отслабваме, ставаме нетрудоспособни. Животът може да се окаже много тежък. Евтаназията поставя фундаменталния въпрос: ще запази ли нашата цивилизация нравствената способност да проявява грижа и да дава любов на онези, които преживяват труден период, или ще се откажем от тях и ще ги обречем на смъртоносната инжекция и отровното хапче? Този въпрос е много важен и от отговора на него, вярвам, зависи нашето нравствено бъдеще.