ЗА ВНЕЗАПНАТА СМЪРТ

1781 0

Автор: архим. Ефрем, игумен на манастира „Ватопед”
Източник: pemptousia.com
Превод: Пламена Вълчева

В днешно време, когато науката и технологиите се развиват бързо, културите се сближават и има криза на ценностите, дума „смърт“ всячески се избягва и всичко, което напомня за нея, се пренебрегва и отхвърля. Съвременният човек възприема смъртта като нещо негативно, като някаква загуба, затова обикновено казваме за починалия: „Загубихме го“. Този, който няма правилно разбиране по въпроса за смъртта, се опитва да я пренебрегне. Така той живее един предимно невротичен живот, лишен от истински смисъл.

Спирането на сърдечната дейност или мозъчната смърт — т.нар. биологична и клинична смърт — не е естествено състояние на човека и не е в съгласие с Божието желание. „Бог не е създал смъртта“ (Прем. 1: 13). Смъртта е навлязла в човешката природа и действа в нея като паразит. Смъртта е дошла в света чрез греха на прародителите. Не е възможно злото да изхожда от Бога, защото Бог е добър. Когато Бог създал човека, Той не го създал за смърт. Смъртта се появила след грехопадението. „Защото, в който ден вкусиш от него (от плодовете на дървото), бездруго ще умреш” (Бит. 2: 17). Наистина, казва апостол Павел: „както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха — смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“(Рим. 5: 12). Тоест смъртта е резултат от прародителския грях, който навлязъл в човешката природа, а след това и в останалата част от творението.

Господ чрез Своя неизказан промисъл се е погрижил смъртният час на човека да остане неизвестен за него. Според православното богословие, ако човек знае времето, когато ще умре, той няма да спре да греши и ще загърби добродетелта. Фактът, че смъртният час е неизвестен, държи човека буден и в готовност. „И тъй, бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ“ (Мат. 24: 42), и това се отнася както за часа на нашата смърт, така и за деня на Второто Христово пришествие.

Това обаче не означава, че Господ се радва, когато хората умират внезапно. В богослужението използваме една молитва, с която молим Господ да ни предпази от внезапна смърт и от всякакви беди. „Още се молим този свещен храм, всеки храм, град, село и всяка страна да бъдат запазени от глад, мор, земетресение, наводнение, огън, меч, нашествие на другородци, междуособни войни и внезапна смърт“ (молитва от Полунощницата).

Църквата се моли не само за своите действителни членове, за верните, но и за целия свят и за своите бъдещи членове. Като любяща майка, тя насочва своята обич и внимание към чедата си по целия свят, за да ги предпази от всяко зло и да им даде всяко благо и всяко благословение. Затова Църквата се моли не само за православните, но и за „мира на целия свят… за тези, които плават, пътуват, боледуват, страдат, за пленените и за тяхното спасение“.

Внезапната смърт на невярващия, на атеиста, на този, който не се е покаял, се превръща в ужасяващо събитие с трагични последствия, защото времето, което Господ е дал на този човек, не е било използвано. Той не е придобил положителна нагласа спрямо Бога и не се е опълчил срещу своето аз и срещу света. Това се потвърждава от факта, че не се е покаял и не е изживял своя живот със съзнание за Бога. По този начин общуването му с Господ и участието му във вечното божествено блаженство е под въпрос след неговата смърт. Гореспоменатото моление за предпазване от внезапна смърт се отнася именно за такъв човек.

От друга страна, верният, този, който живее истински, православен духовен живот, не може да претърпи духовна загуба при внезапната си смърт, защото смъртта е без значение за него. Колкото по-високо е духовното му състояние, толкова по-малко той се страхува от смъртта; дори бихме казали, че такъв човек силно желае тя да дойде. Но не защото мрази живота или смята тялото си за затвор и иска да се освободи от него, както вярвали философите платоници, а защото като християнин обича живота и желае да общува с истинския Живот, Който е Самият Христос. По този начин той изповядва заедно с апостол Павел: „Защото за мене животът е Христос, а смъртта — придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро“(Фил. 1: 21-23).

Блаженият старец Йосиф Исихаст, проявявайки този плам, този божествен ерос за Христос, това желание да се наслади на истинския живот, казвал: „Смъртта е страшна и ужасяваща за мнозина; ала за мен е упокоение и нещо много сладко“(старец Йосиф Исихаст, „Изложение на монашеския опит”). Затова наставлявал: „Блажен е онзи, който помни смъртта ден и нощ и се готви да я посрещне. Смъртта е приятна за онези, които я очакват, и горчива и тежка (като внезапната смърт) за останалите.”Свети Силуан Атонски описва с много хубав пример внезапната смърт. Нека предположим, казва той, че съществува цар, който живее в грях и разточителство, понеже е придобил цялото богатство на земята. Ако някой му каже, че ще умре, докато седи на трона си, заобиколен от своите синове и велможи, и се наслаждава на пиршеството в цялата си слава и мощ, той ще се разстрои и ще затрепери от страх. Ако обаче същото кажат на някой бедняк, който носи в себе си Божията любов, той мирно ще отговори: „Нека бъде волята Господня. Слава на Бога, че си е спомнил за мен и е поискал да ме вземе там, където пръв е влязъл разбойникът.”

И все пак добре би било човек да знае часа на своята смърт, за да може да се моли и да предаде душата си по време на молитва, както се случва с праведните и благочестиви старци. Така блаженият старец Йосиф Исихаст знаел предварително — понеже бил известен от Пресвета Богородица, — че ще почине в деня на нейното Успение, 15 август. Също и други светци на нашата Църква получили известие за смъртта си, като св. Симеон Стълпник, св. Григорий Палама и други. Св. Теогност казва, че каквито и добродетели и харизми да е придобил човек, „той не трябва да се моли да бъде освободен от плътта, без предварително да е известен за своята смърт; но наистина трябва да се моли усърдно за това”(Преп.. Теогност, „Добротолюбие”, том 3).

„Твоите съдби — велика бездна!“ (Пс. 35: 7) и „кой е познал ума на Господа?“(Рим. 11: 34). В Своя непостижим план и замисъл Господ винаги включва спасението и духовното усъвършенстване на човека, дори и неговият ограничен ум да смята, че той е ощетен и търпи несправедливост. По този начин Господ допуснал внезапно да починат много светци — св. апостол Яков, брат Господен, св. Моисей Мурин, св. Стефан Нови, 38 преподобни отци, избити в Синай, 33 преподобни отци, избити в Раита, дори великият реформатор на светогорското монашество св. Атанасий Атонски и други. Тези хора, бидейки духовни отци, взели върху себе си човешките грехове и като Христос се принесли в жертва за спасението на света. Така те станали причина за пробуждането и обновлението на своите съвременници. Според св. Анастасий Синаит хората трябва да се удивляват на внезапната смърт на праведника, питайки се: „Ако това се случва с един светец, как ли ще бъде при нас, грешниците?“.

Понякога Господ допуска нечия внезапна смърт, за да се унищожат многобройните грехове на човека. В Патерика се разказва, че когато един монах извършил блудство, двама от събратята му, вече покойници, помолили Господ да разреши един лъв да го разкъса, за да може по този болезнен начин да се заличи грехът му и той да попадне при тях, при спасените. Прозорливият и блажен старец Порфирий казвал, че учените са много близо до откриването на лекарство за рака, но Господ не допуска това, понеже раят е пълен с раково болни.

Болката е вплетена в нашия живот. Понякога ние рухваме под множеството непоносими трудности, които ни връхлитат, особено когато нямаме достатъчно вяра. Например, ако знаем, че някой скоро ще умре от неизлечима болест, ние трудно приемаме това, макар и психологически да сме се подготвили. Колко ли пък по-трудно бихме запазили своя душевен мир и спокойствие, ако внезапно почине някой млад човек?

Смъртта е неестествено, анормално и ужасяващо събитие. Тя остава последният враг на човека. От древни времена до неотдавна човекът е изследвал смъртта с голям екзистенциален интерес. Днес обаче, макар да научава ежедневно чрез медиите за множество случаи на масова или насилствена смърт във войни, катастрофи или убийства, човекът е загубил своето екзистенциално отношение към смъртта и смята, че тя е нещо естествено.

Когато говори за смъртта, християнинът не е песимист и не се примирява с нея по един фаталистичен начин, нито я приема за нещо естествено. Той смята смъртта за враг, който трябва да бъде победен чрез Христос. „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта,“ (Кор. 15:26). „И Словото стана плът“ (Иоан. 1: 14), „та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола“ (Евр. 2: 14). Бог се въплътил, за да премахне смъртта и греха и да победи дявола. Христос приел тленна плът, подвластна на страдание, за да победи смъртта със Своята собствена плът. Чрез Своето разпятие и възкресение Той съкрушил смъртта и дал способност на човека също да я съкруши, като се съедини се с Него. По този начин след въплъщението на Бог Слово смъртта изменила своето име и предназначение. Тя вече не се нарича „смърт“, а „упокоение“, и е станала мост към вечния живот. И праведникът „минава от смърт към живот“ (Иоан. 5: 24).

Св. Никодим Светогорец ни съветва да не забравяме, че „смъртта се появява като неочакван крадец и ние не знаем кога и как ще ни посети. Може да се появи днес, в този час, точно в този момент и вие, който сте се събудили, чувствайки се добре, да не доживеете до вечерта, а вие, които сте доживели до вечерта, да не се събудите… Затова, брате, внимавай и си кажи: „Ако внезапно умра, какво ще стане с мен, окаяния? Каква полза ще имам от това, че съм се наслаждавал на всички земни удоволствия? … „Бягайте далеч от мене, сатана и зли помисли! Не искам да ви служа и да върша грях”“ (св. Никодим Светогорец, „Ексомологитарий”).

Според светите отци и опита на Църква, нашите починали братя — и особено онези, които са си отишли внезапно — получават голяма полза от панихидите и четиридесетте литургии, които поръчваме за тях, както и от молитвите, милостинята и нашия праведен начин на живот, който се отразява в душите им подобно на светлина.

В заключение на това кратко изложение, в което от богословска гледна точка разгледахме някои аспекти на въпроса за внезапната смърт, бихме искали също да подчертаем, че смъртта, тоест отделянето на душата от тялото, представлява тайна, която е известна единствено на Този, Който владее над живота и смъртта. От неведомата Божия отсъда зависи дали ще си отидем внезапно или не, но ние трябва твърдо да вярваме и с цялата си сила да осъзнаваме, че чрез Възкръсналия Христос „смъртта няма вече власт“ (Рим. 6: 9) и че „дарът Божий е живот вечен“ (Рим. 6: 23).