ЗА СМЪРТТА НА ДЕЦА

69 0

Автор: свещ. Сергий Круглов

Превод: Димитър Банков

Разбира се, на такива въпроси НЕ МОЖЕ да се отговори в статия… Всеки свещеник ще потвърди: трябва да видиш очите на човека, да чуеш гласа му, да вземеш ръцете му в своите и дори да нямаш сили за това — да го утешиш, както ни е заповядал Христос… (Помните ли думите на отец Алексий Мечов: „Утешавайте, утешавайте Божия народ!…“. А честно казано, има ли някой от нас, който да се нуждае от нещо друго?…)

Затова всичко, което ще кажа по-долу, не е утешение, а размисъл. Горчив размисъл — защото на мен, както и на всеки свещеник в наше време и на нашето място, неведнъж ми се е налагало да погребвам деца. (В малкия Минусинск, с малко над 80 000 жители, годишно има около хиляда и петстотин погребения. А погребенията на стари хора са малко на брой — умират все повече млади хора в разцвета на силите си… и, уви, немалко деца.) Стоиш на гробището, настръхнал от пронизващия вятър, оглеждаш се: къде ли е погребалната процесия, къде ли е катафалката? А катафалка няма. Пристига скромна „Лада шестица“, а в багажника носят малко сандъче, каквито използват за разсад на домати…

И ето опелото. Изпълнените с надежда слова от последованието на опелото за младенци не носят особена радост и обнадеждаване, а димът от кадилницата, колкото и хубав да е тамянът, е горчив и непоносим…

Горчиви и тревожни са и мислите ми. Тревожни — защото и аз имам три деца. Най-голямата е вече съвсем пораснала, а по-малките все още са ученици в началните класове… Казвам си честно: ако загубя някое от тях, не знам как бих могъл да го понеса. Не мога да съм сигурен в нищо. Наистина.

Но ако не мога да гарантирам дори за себе си — как тогава да живея? На какво да се опра? На кого? И ето я и най-голямата безнадеждност: „Господи! Ето, служа Ти като свещеник вече десет години, а вярата ми е толкова слаба! Вярвам, но Ти, Ти Самият, помогни на моето неверие! Как бих могъл да издържа сам, със собствените си сили?! Ти, само Ти!…“ (И така нататък — както се казва в молитвениците — следват „безумни слова“…)

Деца, деца, накъде ли ви води пътят…

Младенец, който няма и годинка… Малкото хартиено венче е прекалено тежко за мъничкото му чело. А защо между прозрачните му пръстчета е пъхнат „свитък“ — молитва за опрощаване на греховете? И как да отговориш на безмълвния въпрос на родителите: „Защо?!“. Те са млади баща и майка; добри, благочестиви християни, които от години молят Бога да им дари дете, защото нямат деца (по чия ли вина?!). И ето…

Момиченце, около тригодишно — цироза на черния дроб (откъде ли се е взела?!). Майката се е сетила навреме — кръстих детето у дома, тъкмо на Рождество Христово… (Помня, че с мен бяха и служители на социалната служба, бяха донесли рождественски подаръци. Но момиченцето, подуто от воднянка, нямаше сили дори да стене, камо ли да плаче. То почти не погледна ярките китайски играчки, шоколадите и мандарините…) А след два дни вече я погребват.

Момче на 17 години — саркома… Порасна и остаря твърде бързо. Близките му дори не успяха да проумеят какво се случва.

Момиче, единствена и обична дъщеря на майка си, заминала да учи в големия град… Там я убили. Майката се затворила в себе си, вкаменена от непоносимата скръб. Ходи в храма, изповядва се, дори се причастява, но напълно се е откъснала от делничния живот. Издигнала мавзолей на гроба на дъщеря си, прекарва там всичките си дни, зарязала работата си и всекидневните си задължения — целият ѝ живот се превърна в служение на починалата дъщеря… Храни катеричките на гроба ѝ, а катеричките са сиви и охранени…

Момченце в предучилищна възраст изгоряло при пожар в дома им, причинен по невнимание на майката… Тя присъства на погребението, но не успя да излезе от колата. И аз не можах да се приближа. Оттам се надигаха такива черни вълни на скръб… Благослових отдалеч…

Децата, които невинно страдат и умират, са абсорбаторът на света. Те поемат в себе си неговия грях, неговата мръсотия. Ако не са техните страдания, светът вероятно би загинал в страшни мъки… Невинни жертви — такава невинна жертва стана и Самият Христос. Великият Младенец, Който мъдро и по детски не излъга никого; Който мъдро и по детски обичаше и учеше на любов; Който мъдро и по детски даряваше чудото на изцелението на болните и немощните; Който мъдро и по детски зовеше всички да си спомнят детството — Царството Небесно; Който мъдро и по детски молеше Отца да Го отмине чашата на страданието, но ако няма друг път — нека бъде така; Който мъдро и по детски прости глупавото зло на Своите мъчители: „Не знаят какво вършат…“.

Няма по-голяма скръб на земята от скръбта на майката, загубила детето си. „Рахил плаче за децата си и не иска да се утеши, защото ги няма.“

Какво да се прави, когато това се случи? Какво да прави свещеникът, при когото идва майка с такава скръб и с онези страшни, отчаяни въпроси, на които няма отговор? (А колко усилия понякога ѝ коства самото идване в храма!)

Най-лошото, което може да направи човек, е да се опитва да ДОКАЗВА нещо на страдащата майка. Да ѝ обяснява логически и да се надява, че нараненото ѝ сърце ще се вслуша в логиката… Струва ми се, че свещеникът, който я наставлява с думите: „Радвай се! Добре, че е умрял, иначе щеше да порасне и да стане безбожник или наркоман!…“ по-добре да се замисли дали не носи кръст за собствено осъждане. „Не, не е добре, че умря!“ — ще извика сърцето на майката. И ще бъде право. Защото над всички доводи на този свят живото чувство на майчинството е вложено в сърцето ѝ от Самия Бог. Всяка майка (не говоря за крайните случаи, за патологичните състояния, при които майката е безразлична към съдбата на детето си — а нека си признаем, че днес в обществото такива случаи са безброй, но все пак те са страшно изключение) желае щастие, радост и здраве на своето дете, а най-вече — ЖИВОТ.

И точно тук трябва да си спомним за Христос, за Когото току-що говорихме: че Той, Който мъдро и по детски тръгнал на смърт, възкръсна.

Не съумя да умре.

И на нас няма да позволи да умрем, ако сме с Него…

Майката желае на детето си, съзнателно или подсъзнателно, именно онзи вечен живот, който Христос ни дари със Своето Възкресение. Онзи живот, за който и ние, недостойните чеда на Църквата, според Символа на вярата би трябвало да „чаем“ (да очакваме), но споменът за който понякога едва тлее в нашите затлъстели сърца, изпълнени с копнежи за съвсем други неща — за нещата на мига…

И така, какво да кажем на майката, загубила детето си? Да ѝ кажем истината: сега чедото ѝ е с една крачка по-близо до вечния живот, отколкото сме самите ние. Едва ли трябва да ѝ казваме, че „сега му е добре“ — как майката би могла да се съгласи, че на детето ѝ му е добре без нея? Но трябва да говорим каква е реалността, в която живеем всички ние — и възрастните, и децата. Разлъката е тежка, но не е вечна. Ако обичате детето си, все пак ще бъдете отново с него, защото любовта привлича както магнитът желязото. Както казва един от героите на небезизвестния филм „Матрицата“: „Любовта не е емоция, любовта е връзка между обектите“…

„Да бъда с него, като си сложа примка на шията?“ — дори не си го помисляйте. В такъв случай със сигурност няма да бъдете с него. Няма да утешите болката си, а само ще я задълбочите.

Но ако искате да бъдете с детето си, а то е при Бога, тогава няма как да избегнете Бога. Посветете живота си не само на скръбта по загубата, но и на това самите вие да се промените, да влезете във вечния живот и също да бъдете с Бога. Само при Него ще срещнете отново изгубеното си чедо.

Смъртта всъщност не е смърт. Тя е още едно раждане. На детето, докато девет месеца плува в утробата на майка си, също му се струва, че ТОВА е целият му свят и че нищо друго не съществува… И изведнъж идва страшното изпитание: започват да го късат, да го дърпат, да го лишават от привичната му среда… „Е, това е краят!“ — мисли си детето. А виждаш ли, оказва се, че то излиза в един нов свят.

Нов свят ли? С какво нашият свят е различен от утробата на бременната жена? Различен е, но същевременно си е същият. Така е и с „онзи свят“ — същият този е, макар и различен…

Майката ще възкликне:

„А с какво ще ДОКАЖЕТЕ това?!“

Тук наистина не знам какво да отговоря… С какво бих могъл да го докажа? Наистина не знам. Мога да кажа само едно: „Е, и какво да правим тогава, мили мои? Какво?! Хайде да потърпим, да повярваме на думата на Бога!… Да доживеем — пък после ще видим!“.

Навярно няма какво повече да кажа. Простете ми… Страшно нещо си е животът. Рисковано нещо. Но трябва да го живеем, трябва да продължим напред — заради онези, които обичаме…

Още веднъж ще уточня: всичко това може да бъде казано на родител, който е готов ДА ЧУЕ. (А самата тази вътрешна нагласа у човека вече е половината от изцелението на душевната му рана.) Но едно предупреждение: ако ти, свещенико, казваш всичко това ОТДАЛЕЧЕ, от висотата на духовния си сан, без искрено състрадание към човека, няма да постигнеш нищо. Разбираш ли, изцелява само Христовата любов. А тя се предава единствено чрез нашата любов, както водата достига до растението не просто така, а посредством система от капиляри. Ако ги прекъснеш, и най-щедрото поливане ще отиде напразно — и растението ще загине… Поеми този човек върху себе си. Говори, или мълчи, или плачи заедно с него, или просто се моли за него — както ти подскаже твоята пастирска любов… А ако нямаш тази любов — кай се. Викай: „Христе, нямам любов в себе си! Направи нещо! Не ни изоставяй нас, грешните! Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“. Защото вярата, чрез която Господ върши чудеса, не е просто някакво „нещо си там, някъде в мъглявото надалече“, не е митичен флогистон, витаещ из пространството, нито е само умозрителна идея. Тя е орган, мускул вътре в човека. А този мускул трябва да се тренира, трябва да полагаме усилия, за да го раздвижим… И когато призоваваш страдащия родител: „Вярвай!“, трябва да се учиш сам да вярваш, да работиш с атрофиралия си мускул. Защото, ако самият ти не можеш да плуваш, как ще спасиш давещия се?…


Свещеник Сергий Круглов е клирик на Спаския събор в град Минусинск, Красноярски край, Руска федерация.