Автор: Сергей Худиев
Източник: www.pravoslavie.ru
Превод: Татяна Филева
Тези дни Църквата чества празника Въздвижение на честния и животворящ Кръст Господен. Празникът бил установен в чест на намирането на Кръста от светата равноапостолна царица Елена през ІV век. Както свидетелстват църковните историци, в продължение на цял век след това в деня на празника тържествено издигали Кръста, за да го покажат на народа.
За нас това е разбираемо и обичайно. В нашата цивилизация кръстът е почитан религиозен символ, а самото дърво, на което Господ е приел смърт заради нашето спасение, би породило у нас най-дълбоко благоговение. Но ние често забравяме за това, че такова отношение към Кръста представлява един рязък обрат, и за това колко дълбоко биха били потресени и изумени съвременниците на Господ Иисус и апостолите, ако ни бяха видели да почитаме Кръста.
Дори и в наши дни един японски будист пише за това, че когато за пръв път видял изображение на Разпятието, бил изумен и шокиран: защо тази религия определя за свой основен символ един Човек, умиращ в мъчения?
По времето на Господ Иисус кръстът не се смятал нито за честен, нито за животворящ, а напротив: той бил оръдие за позорно умъртвяване. Това бил начин на лишаване от живот, съзнателно разработен така, че да отнема на жертвата всяко достойнство. Първо човекът бил пребиван с бичове, които раздирали тялото му до костите, след това го карали да влачи напречната греда на кръста към мястото на наказанието, после забивали гвоздеи в ръцете и краката му – така, че гвоздеите да преминават през нервните центрове и да причиняват възможно най-силна болка. Накрая вдигали човека на кръста – така, че да се вижда добре от всички страни – и го оставяли да виси в положение, при което, за да поеме глътка въздух, трябвало да се повдига на пробитите си крайници. Смъртта на наказания настъпвала след дълги часове, понякога денонощия на мъчения. Римляните се грижели за това смъртта на тези, които отправяли предизвикателство към тяхната власт, да не изглежда нито славна, нито благородна, нито красива.
И ето, Господ Иисус приема най-страшната и отвратителна смърт, слиза до самото дъно на страданието и отхвърлеността, при онези, които, както изглежда, завинаги са изгубени в бездните на греха и проклятието. Той умира между двама разбойници, причислен към злодеи, невинен сред престъпници. Както казва за Него пророк Исаия, а Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, – и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни (Ис. 53:5-6).
Смъртта и проклятието, които сме си спечелили чрез своите грехове, Той взема върху Себе Си, за да ни даде живот и благословение. Казано с думите на свети Андрей Критски, „Иисус, Синът Божи, замени за нас клетвата с благословение. Кръстът вече не е предмет на проклятие; клетвата е прикована към Кръста; Христос е унищожил клетвата и е низвел благословение върху нас”. Той „слезе до ада, търсейки заблудените”, както се казва в Акатиста на Честния Кръст.
Така Господ Иисус превръща това непоносимо, ужасно оръдие на смъртта в знамение на нашето спасение. Христос говори за това, че ще бъде „възнесен” на Кръста, за да спаси хората: И както Мойсей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен (Йоан. 3:14-16).
За каква змия в пустинята става дума? В 21-ва глава на книга Числа се разказва за това как Божия народ в пустинята започнали да го хапят отровни змии. Моисей извикал към Господа, и рече Господ на Моисея: направи си (медна) змия и я окачи на вьрлина, като знаме, и (кога ухапе някого змия) ухапаният, щом я погледне, ще остане жив. И направи Мойсей медна змия и я окачи на вьрлина, като знаме, и кога змия ухапваше някой човек, тоя, щом погледнеше медната змия, оставаше жив (Числ. 21:8-9).
Както много други образи в Стария Завет, медната змия указвала на бъдещия Христос. Както хората в пустинята, ухапани от змия, гледали към издигнатата над тях медна змия, така и християните, смъртно уязвени от греха, гледат към Христос и намират спасение.
Вярата разпознава в този унизен, оплют и разпнат Човек Господа, Бога и Спасителя, Който призовава: Към Мене се обърнете, и ще бъдете спасени, всички краища земни, защото Аз съм Бог, и няма друг (Ис. 45:22).
В това е трагедията и ужасът на човешкото противене: Бог е направил всичко, за да спаси човека – но човекът може да се откаже, да отхвърли или да пренебрегне Неговия дар.
Църквата издига Кръста над света, като казва на всички: вашият грях е изкупен, вашата смърт е погълната, елате и приемете вечен живот. И най-лошият и развратен човек може да се покае, да получи прошка и да стане свят – за това има достатъчно примери в житията на светиите, като се започне от най-известния пример – разбойника, разпънат от дясната страна на Господа. Но човекът е свободен – той може и да се откаже. В това е трагедията и ужасът на човешкото противене: Бог е направил всичко, Бог е предприел най-крайни стъпки, Той е принесъл най-голямата жертва, за да спаси човека – но човекът може да се откаже, да отхвърли или да игнорира този дар.
Ние често виждаме кръста на куполите на църквите, в произведенията на изкуството и дори в лекомислените украшения. Обикновено погледът ни се плъзга по всички тези кръстове, без да се спира на тях. Но можем да видим Кръста и иначе – не като обикновен религиозен символ, не като архитектурен детайл – а като свидетелство за това какво Бог е направил заради нас, човеците, и заради нашето спасение, и да откликнем – с покаяние, вяра, участие в Тайнствата, спазване на заповедите. Да стъпим на пътя на вечния живот, към който ни призовава Църквата.
