Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
В деня на Сретение Господне чуваме трогателните думи на евангелист Лука за срещата на стареца Симеон и Анна пророчица с младенеца Иисус. В това четиво се наслагват няколко интересни подтекста — това, че семейството на Йосиф е било изключително бедно, за което свидетелства скромната жертва — две гургулици, вместо агне. И това, че нито Йосиф, нито Мария са предполагали, че Младенецът ще бъде посрещнат с толкова силни пророчески думи. Не по-малко важно е и това, че този невинен Младенец ще се окаже камък за препъване на мнозина — което буквално ще прониже сърцето на Неговата Пречиста Майка, причинявайки ѝ неописуема болка. Но в настоящия момент Иисус е миловиден и безпомощен Младенец както всички останали деца.
Празникът Сретение е празник на срещата: на маломощното и великото, на детето и стареца, на Стария Завет и Новия Завет, на човека, изживял живота си и този, който едва започва своя. Това е празник на единството на противоположностите — Бог се опразва от всяка двойственост. И тази среща е съдбоносна за всички участници в нея: никой не си тръгва оттам такъв, какъвто е бил преди.
Целият ни живот преминава в очакване на някаква среща: на срещата с Бога, с любимия човек, с други хора, с шанса да проявим талантите си, с успеха, с щастието. Около нас жужат и се суетят безброй хора, като на гара идват и тръгват чужди влакове — и сред всичко това човекът продължава да стои, сякаш е на пост и подобно на паметник, очаквайки именно своята — не чужда! — среща.
Ако се обърнем назад, ще осъзнаем, че истинските, съдбоносните срещи са изключително малко. И тези срещи, по правило, никак не приличат на срещата, която днес виждаме на иконите на Сретение — нашите срещи са прости, обикновени, вградени в ежедневието, но това по никакъв начин не ги прави по-малко значими. Има обаче и измамни срещи — особено когато се умориш да чакаш, когато всяка следваща минута е непоносимо тежка, когато в душата назрява егоистичното негодувание: в крайна сметка, колко още ще трябва да чакам? И тогава погледът започва да блуждае и да търси: а може би ето онзи? А може би ето там? А сега по-внимателно да погледнем зад ъгъла — да не би зад него да е скрита дългоочакваната цел? Ето я, ето я — и човекът скача от мястото си, тича, настига я. Но уви, това е заблуда, той се е объркал. И с двойна доза сърдечна мъка човекът се връща на мястото си, където продължава да чака. Но това съвсем не е най-лошият вариант: човек може да преследва много дълго своята лъжлива цел, да изразходи всичките си сили и всичкото си време — така, че да не му остане никакъв запас за обратния път — и да осъзнае твърде късно, че не това търси, че само му се е привидяло, че само така му се е сторило.
Празникът Сретение ни учи преди всичко на вътрешно спокойствие и на пълно доверие в Бога. Образец за такова състояние е праведният Симеон. Той не обикалял ден и нощ двора на Йерусалимския храм, не се измъчвал от съмнения — ами ако случайно съм пропуснал дошлия Месия и никога не вкуся смърт? Той просто стоял на мястото си и търпеливо чакал. Защото вярвал, че когато е угодно Богу, ще се състои и тази най-важна среща в неговия живот!
Помогни ни, Господи, да се научим да чакаме търпеливо и да не се поддаваме на изкушението да ускоряваме със своите силици течението на Божествената река на времето!
