Автор: Светослав Костов
На Петдесетница честваме неизследимото чудо на промяната, което е слизането на Св. Дух: хилядолетното домостроителство на Църквата със слизането на Св. Дух върху апостолите на Петдесетница, въчовечаването на Спасителя със слизането на Св. Дух в естеството на Пресвета Богородица, светото Причастие със слизането на Св. Дух и претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови; сътворението със слизането на Св. Дух, когато „се носеше над водата”. Това са дела на Духа, Който ние измолваме с първата и най-важна молитва, „Царю Небесни…”, която във всеки момент обновява със същата сътворенска сила нашето тайнствено новорождение при св. Кръщение. Какво чудо! Духът е, който античните хора са разбирали, че държи естествата (и Който днес, макар гръмогласна, материалистичната философия не успява да забули). Не материята е начало (защото във всеки момент се мени) и не тя животвори, а Животворящият, и не смъртта свидетелства за себе си, а Животът и Духът. Затова Божият Дух, Който носи Въплъщението, Възкресението и Възнесението в Себе си, докосва и променя всяка съвест към Христос. За такава промяна говорим, когато споменаваме Св. Дух. Но често по християнски се питаме кога идва промяната днес, в нас, в нашия живот?
Вижте как Бог е отредил: апостолите се молят непрестанно от Възнесение, по Божия заръка. Те в онзи момент са в нашето положение днес: вече са срещнали Христос. Те са срещнали не само Христос, но Христос Възкръсналия. Горяло е сърцето им в Негово присъствие. Попипали са ребрата Му и са повярвали. Усетили са Кой е Бог. Но какво следва след това? Бог им казва да изчакат, да потърпят във вяра и да се молят.
В това време между Възнесение и Петдесетница ние научаваме как идва промяната в нас, в нашия живот, по примера на ранната Църква. Промяната идва с търпение и молитва. Търпение на вярата (изпитание на вашата вяра поражда търпение!) и молитва (бдете, непрестанно се молете!). Делата на Духа са най-голямата дарба, която можем да търсим като християни. Духът не измества, а замества; пребъдва и очистя, осветлява и преобразява, не както светът, но със Своето; и не оставя старото каквото е било, но го прави Свой съсъд. Той дава, където няма: „блажени нищите” — онези, които не само вярват, но се уповават напълно; казваме „Аз вярвам”, но какво сме готови да изгубим, за да спечелим Христос? И ето, това преобразяване и същинско единение с Христос е плод на вярата и молитвата, които са плод на Духа; както кръстът се движи в ръката на благославящия свещеник, тъй и нашата вяра да ни държи приковани за Бога, Който ни води, където поиска (на злачни пасбища и в долината на тъмната сянка, в тъмницата и на Тавор). Пребиваването в молитва е оставяне на външния човек, оставяне на нашето човешко естество и желания, за да се помести в него Духът. Това прави разликата между помисли, пожелания, автосугестия — и молитва. Молитвата, както при самите апостоли в Йерусалим, стои напълно в чакане, онова „чаю” (чаяние) от Символа, което по смисъл е вяра и очакване в едно, надежда; чакане не на плода, но на Живота, който дава плод. Тя е състояние на нищета, която ще бъде обогатена, вярност в малкото, на която много ще бъде поверено… И знаем, че се молим, когато всяко друго упование и всяко овехтяло идолопоклонство е заличено; тогава и Духът е близо.
Но кога да очакваме чудото?
Кое чудо? Самото съществуване на съществуването не ни стига, разбира се (може би защото и на Бога не е достатъчно). Нашето маловерие иска личба и ние се молим за всичките си нужди — ние се обръщаме блудно към Самия Бог в своя земен път, забравили като деца отчески да се доверим. Да погледнем отново към апостолите: в „Деяния” не намираме очакван за тях развой; не откриваме предначертан път, подобен на циклите на годината или мелнишкото колело; ние откриваме произволението на Духа в постоянството на вярата; затова да бъдем твърди и непоклатими във вярата и в дела на вяра и нашите стъпки ще бъдат насочвани от Духа. Когато някой пророкува, той не пророкува онова, за което знае, или което е избрал, но онова, което е истина. По същия начин следва да приемаме чудото и в нашия живот: като плод на истината, което не ние определяме, а то, и то — нас. Апостолската Петдесетница се пада на Шавуот, празника на първите плодове: това са и видимите, и невидимите плодове. Но ние не се радваме на плодовете си, защото не са наши, а Божии; и не ние се радваме, а духът в нас, който е в общение с Бога — „Аз съм в Отца и Отца е в Мене” — за невидимите плодове и, „ако ли не, то за самите дела вярвайте в Мене”, за видимите плодове, които говорят за невидимите: защото истинското чудо е тайно вместяване на видимото и невидимото и на всичко онова, което на Небето ще се разкрие.
Светата Троица, вечно разкриваща се, явила ни се на Петдесетница, се чувства и вижда в проявленията Божии, в Неговата Личност. И за слава на Отца и Сина и Светия Дух, и за наше начало, имаме днес по-голямото от всички чудеса: ние сме в Духа, когато Го молим: дойди и се всели в нас…
