Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Защо сме такива? Не обичаме да отдаваме слава и да живеем с подвига на нашите герои и светци. Всички наши народопсихолози говорят за това. С горчивина и въздишка споменават за „българския синдром“ на подценяване, недооценяване и обезценяване на нашите ценности и послание във вековете. Наистина, за мнозина от нас чуждият успех е равнозначен на личен неуспех. И като вярващи и православни ние сме… особени.
Нямаме религиозния патос и хвала на сърбите, преклонението пред традицията и живото отношение към светостта на гърците и чистото, почти детско отношение към вярата на румънците. Нещата при нас са винаги по-бавни, тромави и изпълнени с всякакви усложнения. Толкова често оставаме скептици, а няма за какво. Защото имаме наша, българска святост. Тя не само с нищо не отстъпва на светостта у нашите съседи, но и дори в много отношения я превъзхожда. С нейния драматизъм и културна самобитност.
Това е една дълбока и мощна линия, започнала още със запознанството на местното население с християнските традици на Изтока, обогатена с прабългарския опит от Фанагория и продължила победоносно напред и с идването по тези земи. Тя преминава през славата на св. Тривелий (хан Тервел), през подвига на предтечата на нашите светци — св. Енравота-Боян и е възродена с тези трагични, но и благодатни години на покръстването и на целия Златен духовен век.
Целият мъченически подвиг на св. Борис-Михаил придава дълбочина и трагизъм на необратимостта да се движим напред и нагоре въпреки съпротивата на яростни видими и невидими врагове. Една личностна драма, потопена в кръв, святост и саможертва пред олтара на Отечеството и Христос.
Толкова много ученици в Охрид и Преслав — школи за възпитание на духовници и християни.
Появата на св. Йоан Рилски Чудотворец е вследствие на този благодатен процес на въздигане и обожение на всички българи и този светец се извисява като стълб, но не единствен, а сред други исполини около него, които светят и озаряват поколенията с Божията светлина.
Каква чест е нашата мисия с ромеите в Древната Рус през 10 в. и покръстването на езическото население и ограмотяването му с книжнина на църковно-славянски и старобългарски! Колко народи могат да се похвалят с това?! А мнозинството от нашия народ, дори и интелигенцията, не познава този акт на живо свидетелство и жертва в помощ на другите народи.
Изречено на езика на света, ние сме изнасяли култура и сме отваряли духовните очи на други народи и общности. Особено в този благодатен период, за който академик Лихачов казва, че България се е превърнала в „държава на духа“. Тя одухотворява последващите години в Средновековието и цялата историческа традиция. После преминава през подвига на св. патриарх Евтимий и живите свидетелства на вярата от светците и изповедниците ѝ през османското владичество. Целият процес на националното Възраждане е подготвен в манастирите и храмовете на българските градчета и факлоносецът на всичко е именно един монах от Света гора — св. Паисий Хилендарски. Колко вяра и жертвеност има в подвига на борците за национална независимост!
Той продължава и в първите години след Освобождението, когато цяла плеяда от духовни светилници, като Антим I, Екзарх Йосиф, митрополитите Климент Търновски и Симеон Варненски и Преславски, грее ярко на хоризонта не само на духовното, но и на общественото поприще.
Това са мъже с мисия, които през драмите на борбите обогатяват политическата и социалната култура на новата държава. За да се стигне до съпротивата на православните духовници в суровите гонения на безбожния режим.
Благодарение на апостолския труд на схиигумения Възкресия (Валентина Друмева) до нас в няколко поредни тома достигнаха подвизите на новомъчениците от най-ново време. Те са ярко свидетелство за духовното мъжество и за подвига на огнените изповедници на православната вяра — монаси, свещеници и дякони, които с цената на живота си са я защитавали без колебания в битките с невидимите и видими врагове. Сега на нас ни е трудно, но в условията на постлиберализъм нашата Църква в лицето на Светия Синод и на младите духовници в манастирите, и особено в енориите, води упорита борба за успех и утвърждаване на православната мисия по места, в коварната схватка за всяка една душа, обърнала се към Христос.
Търсят се нови форми — работа в неделни училища и катехизационни центрове, инициативи с широко поле на просвета, за да се проникне все дълбоко в недрата на нашия отруден народ.
Нека не просто изповядваме нашето Православие, а да го живеем в рамките на всеки един от връхлитащите дни. Всички ние сме длъжници в преоткриването на подвига и приноса на светците ни в цялата ни традиция. Затова нека навлезем дълбоко в осъзнаването на техния подвиг и мъченичество. Когато четем имената на светците за конкретния ден от нашите скромни църковни календарчета, да не бързаме да отместваме погледа си, а с по-голяма дълбочина и отдаденост да отправяме молитви към тези наши сънародници.
В духа на православната традиция след Неделята на всички светии отдаваме чест и слава на нашите български светии. Отдаваме чест и слава на техния събор и отправяме молитвите си към тях — към воини и изповедници, мъже и жени, патриарси и миряни, знатни и неграмотни, знайни или незнайни, чийто брой само Всемогъщият и Всемилостивият Бог знае, — да се помолят за нас грешните, връхлитани от стихиите на света.
Нека съживим почитта си към тях и да разпалим молитвения си плам особено към тези, които са свързани с конкретната ни епархия и които още по-горещо и бързо могат да ни помогнат в нашите битки със „злобата на деня” за придобиване на по-зрели духовни плодове в нашия духовен живот.
Всяка епархия има своите знаменосци на вярата и подвижници и те горещо чакат нашите молитви и прошения, за да ги принесат пред престола на Спасителя Христос. Похвално е да се обръщаме към тях всеки Божи ден и да просим тяхната закрила (за Варна това е св. Прокопий Варненски, за София — св. Георги Софийски Нови и др., за Шумен — св. Райко Шуменски и т.н.) и така да живеем, споделяйки с тях нашето битие.
Нека се освободим от тази така характерна за нас апатия и леност, от духа на разслабеност и да разпалим в душите си небесния огън на личната ни вярата с реалната подкрепа на нашите сънародници, прославили Христос в душите и телата си. Духът на отрицанието, които сякаш ни е вроден, да бъде захвърлен някъде назад и встрани, а ние да запалим сърцата си с жива вяра и надежда сега и напред.
Предизвикателствата на нашето време изискват повече молитва и подвиг и най-вече жива памет за тези, които не са застинали в блаженството си, а са вперили очи към нас, техните сънародници от земната Църква. Те копнеят да се застъпят пред Спасителя Христос и да ни помогнат със светото си застъпничество.
Така ние ще бъдем достойни техни наследници и ще се поставим в жива и неразривна връзка с небесната Църква, като живеем реално тук и сега, ниско в недрата на нашето битие и в техния подвиг и мъченичество.
Нека винаги имаме пред себе си завета на митрополит Климент Търновски от 14.02.1893 г: „Да пазим Православието като очите си — това е най-висока и свещена длъжност на всеки честен българин. (…) Нека не се лъжем, братие. Няма по-голямо зло, което би се нанесло на народът ни, от това — да не пазим и да не зачитаме вярата му (…) Да не забравяме никогаж: Има православие у нас — има български народ. Няма православие — няма и български народ“.
