Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Преди доста години в един от големите храмове в града се проведе интересен диалог. Един монах, бивш активен енориаш, се беше върнал от Света гора при своите роднини и в църковния двор се срещна с един опитен духовник. Когато го забеляза, свещеникът се обърна към него: „Ела, отче, да ми дадеш благословение!“. А той приветливо му отговори: „Не аз трябва да те благословя, а ти — мен. Нищо, че съм монах и идвам от Атон. Твоята задача е по-тежка и кръстът ти е по-тежък. Вие, свещениците в света, сте истинските герои. На нас в манастирите ни е много по-лесно. Каква отговорност носите за душите на хората и за всичко, което Бог ви е възложил!“. А после, пред смаяните погледи на миряните, се наведе и целуна десницата му. И това, което стана пред тях, не бе просто проява на евтино църковно лицемерие, а израз на непринуденост и внезапна сърдечност.
Постъпката на този монах бе израз на дълбокото му разбиране за дълга на светския духовник и за цялата му ангажираност за душите на хората и за всичко, което вършат тук, в „царството на кесаря“. Единствено този, който е прозрял истината през горчивината на своя духовен опит, може са изрече подобно твърдение. И интересно, в светоотеческата литература много забележителни духовни мъже са мислили така. Един от тях, св. Паисий Светогорец (1924-1994), изрично го споделя в един от трудовете си: „Свещеникът носи голяма отговорност. Един е отчаян, друг болен и има нужда, трети предава Богу дух. Един трябва да приеме, при друг сам да отиде. Свещеникът не може да отказва. Душите на хората са в опасност, трябва да им се помогне. Аз като монах мога и да затворя вратата на килията си, мога и в пустинята да избягам, да се скрия някъде и оттам да помагам тайно с молитвата си. Защото моята работа не е да решавам проблемите на хората, а да се моля, да казвам по някоя молитва за света. Затова не станах свещеник, нито изповедник. Ако бях свещеник в света, нямаше как да затварям вратата на дома си. Щях да се отзовавам на всички без разлика. Щях да се интересувам не само за верните, но и за невярващите, за безбожниците и враговете на Църквата. Щях да се обаждам по телефона, за да разбера как е този, който търпи някакво изкушение или просто е изправен пред някакво затруднение. Нямаше как да намеря покой. Свещеникът трябва да върви отпред!“ („С болка и любов за съвременния човек“, том 1, стр. 257).
Тези две признания на един обикновен монах и велик старец са чудесни свидетелства за тежестта на кръста на енорийския свещеник. На практика, в суровата действителност, която ни потиска в динамичното всекиднеевие той трябва да е всичко за всички. Посланик на Бога сред хората, Негов офицер и разпоредител на неизказаните Му тайни, баща на много синове и дъщери, доверен човек и изповедник, мотиватор за всяко добро и гонител на всяко зло дело. Проповедник, служещ св. богослужения, извършител на треби (кръщенета, венчавки, погребения), молитвеник и във всичко застъпник пред престола на Вседържителя Христос. Навсякъде да бъде Негов, Божи човек за вярващи и невярващи, благодарни и неблагодарни, близки и далечни. Заедно с това да бъде отговорник и предстоятел на храмове, да подготвя отчети и счетоводства, да бди и да надзирава всичко.
Но и да бъде грижовен баща, глава на семейство, което да издържа, и винаги да е на пряко разпореждане на своя архиерей. Готов на всичко и навсякъде. Всеки негов ден е страница от Евангелието на живота. Той не принадлежи на себе си изцяло в нито един момент. Истинското му служение е на Бога и хората, той е слуга на слугите и в това трябва да се постарае да бъде достоен пред очите на главнокомандващия армията — Спасителя Христос.
Няма свещеник, който да не е бил предаден от онези, на които е помагал, да не е бил наклеветен, похулен или недооценен въпреки цялото му старание или лично достойнство. Както на фронта, когато врагът иска първо да порази офицера и да разстрои реда на бойците и техния дух, така и на духовния фронт свещеникът става обект на най-яростните атаки на врага на всички „родени от жена“— сатаната.
Пред мен са примерите на мнозина събратя, които понесоха тежки удари отдалеч или от упор и внезапните нападения на врага на нашето спасение чрез бесове или недобронамерени хора, които са под тяхното въздействие. Това са мъже и съпрузи с разстроени бракове и с болни деца, които носят тежките кръстове на своите духовни чеда и неразбирането от страна на най-близките си роднини.
От този, на когото е дадено много, много и ще се иска. Всеки вярващ води своята лична битка, „невидимата бран“, в своя окоп с оръжията на светата Църква, но енорийският свещеник е на първа бойна линия и на огневата зона при сблъсъка с противника, който настъпва, за да победи тези, които са решили да се борят за спасението на най-съкровеното и важното под небето — своята душа. Той е офицер, който отговаря за своята бойна част и за всеки, когото Бог му изпраща за водителство и лично ръководство.
Това е отговорност, велика и свята, несравнима с никаква дейност и професия на земята. Мисията на свещеника е най-тежка и включва две взаимно свързани задачи — не само да спаси себе си, но и да направи всичко най-добро за спасението на поверените му духовни чеда. Изкушенията му са с пъти по-силни и интензивни от тези на останалите и той е като воин в състояние на гъвкава кръгова отбрана, понасящ удари от всички посоки и очакващ всякакви видими и невидими нападения отблизо и отдалеч. Ако разчита на себе си, няма как да се справи с тези непосилни духовни и светски задачи. Ключът е в благодатните сили на светата Църква, която диша чрез неговото служение и го съживява с Христовите тайни — кръв и плът и нетварни енергии.
Животът му преминава по линията на най-голямото съпротивление. Рисковете са огромни и най-големият е надвиснал над него — да погуби душата си. В сравнение с него миряните са долу и встрани, а монасите са далече и високо, а той е като гръмоотвод между небето и земята, туптяща връзка и трансмисия между небесната и земната Църква. Няма как да бъде човек като всички останали, а винаги е малко или много неразбран и неразбираем за околните, мистичен и реален. Образ многопластов и дълбок, със сърце като голямо пристанище, в което влизат малките кораби на тези, които се спасяват от бурното море на живота. Затова можем да повярваме на думите на св. Йоан Златоуст, че малцина свещеници ще се спасят. Има много канонични и неканонични свидетелства, че адът е пълен с души на свещеници.
Затова да бъдеш свещеник е въпрос на призвание и предопределеност от Бога и може да се характеризира с едно словосъчетание — свято служение, неизказано, възвишено и земно. Този труженик е в пълния смисъл на думата истински герой на всяко време, понеже до последен дъх носи кръста на своето служение в нестихващата стихия на „невидимата бран“.
