Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Преди няколко дни отслужих водосвет в психиатрията. Интересно, но всяко посещение при болните там оставя дълбоки следи в мен и ме тласка към размисли, насоки и изводи в много посоки. Бях при тези, които са „отвъд“. Те са тук долу, в земята на живите, също поданици на царството на кесаря, но различни, отдалечени, отделени, поставени зад оградата на нас „нормалните“, обикновените членове на обществото. Те носят печата на „луди“, „ненормални“, откачени… Онези, които са прегорели, превъртели, изживели своя „burnout“. И после в лазарета за души. Тежко ранени от ударите на живота.
За мнозина психиатрията е онази „весела болница“ от детските години, където нейните обитатели лекуват своята ранима психика. А аз като личност и духовник преоткривам за себе си тяхната особена самобитност, душa и малък съкровен свят. Посещенията там са голяма школа. Всеки психоболен носи своята лична драма, провал, трагедия. Във всеки от тях живее Бог и те са Негов образ и свят недоразкрит за околните. Един болен свят, богат и травматичен опит и психосоматика. Ако приемем, че всеки живот е откровение, техният е за мъдрост и поука на другите, защото обективно всеки един от нас може да попадне сред тях. Никой не знае нищо и за никого. Там човек може да броди и да се разхожда из душите им и това му дава някаква особена опитност, разширява кръгозора на всеки, който надниква в него. Контактите с тях обострят духовната чувствителност и носят една по-различна сетивност.
Поръсих първо персонала, а после посетих всяко едно отделение… Обичам да говоря с болните, да ги допускам до себе си, присядам до леглата им и се опитвам да съпреживея техния особен свят. От разговорите те се отпускат. Тогава започват беседите за това, че Христос ги обича, че трябва да се радват и да не се чувстват отритнати, а особено закриляни от Него, защото Той ги кани с учението Си. На тези, които са в състояние, говоря да идват в храма, да се молят, да се изповядват. Те сами отварят сърцата си и се успокояват, споделят, проплакват и търсят надежда. Толкова красота има в тях, толкова притаена святост, която тихо говори от дълбоко наранените им души.
Чувал съм необикновени истории на пострадали от уволнения, изневери, провалени бракове. Изоставени и прогонени, премазани от товара на човешката арогантност. Казвам си, те са като нас, Господи, но просто не са издържали, не са понесли опустошителните стихии на света. Раними души, прекалено чувствителни, за които обществото мисли, че са вече непригодни, някакви социални аутсайдери…
Разхождам се и ми прави впечатление, че всичко там е необикновено тихо, замряло, успокоено. Всичко те докосва с мекота, нежност, проникновеност, деликатност, някакъв особен копнеж. Дори и в буйното отделение. Виждаш ги отблизо и всички те имат очакващи погледи. Те са толкова мили, затрогващи в своята застинала тъга. За мен това е „тихата болница“, а не веселата.
Движат се полупризрачни същества, полухора, полусенки, неспособни на грубост, без всякаква агресия. Разоръжени… Да, разоръжани в поражението, което те дори не съзнават и така разоръжават и останалите. Човек въздъхва, навежда глава и му става тъжно. Лишени от резки движения и отсечени фрази, те са в особено състояние между реалността и нереалността, трезвеността и съня, носещи товара на собствения си провал, но приели го като неизбежност. Но те всички, абсолютно всички са с поставени диагнози и имат лекуващи лекари, доказани специалисти, поставени са под пряко наблюдение и имат график за приемане на своите медикаменти.
Изпитвам умиление и любов и по един особен начин — любов и състрадание като баща и приятел. Тук в психиатричното отделение утихваш, успокояваш се, навлизаш в себе си, идваш в себе си и най-важното, смиряваш се. Чуждата болка, тяхната безпомощност те променя към добро, омиротворява те, води те до вътрешно просветление. Спомням си думите на свети Паисий Светогорец, че за тях пред съда на Христос ще има смекчаващи вината обстоятелства. Те най-вероятно ще бъдат помилвани и горчилката, която са получили тук от околните и тяхното отношение, достигащо понякога до пълно пренебрежение и презрение, ще бъде овъзмездено от милостивия Лекар Христос Спасител. Той и тях обича. Съществуват различни поговорки за особената Божия закрила, на която те се радват. Те са докоснати, белязани и по свой начин избрани.
И така излязах успокоен и омиротворен, изпълнен с някаква кротка надежда. И от първите крачки усетих разликата. От всички страни ме обгърна света и бях връхлетян от неговите опустошаващи стихии. Главата ми беше пронизана като решето. Симптоматично душата ми се сви и веднага усетих агресия. Отвсякъде и във всичко. Въздухът е пропит от някаква лепкава смес от шум, грубост, чувство на страх и безпокойство и аз усещам как постепенно в мен се настанява чувството на тревожност и болка. Пронизваща болка, която не престава.
Въздъхвам, прекръствам се и продължавам напред. Усещам как светът се впива в мен. Чувствам се нападнат и в ситуация на гъвкава кръгова отбрана. Леко сбръчквам чело. Погледът ми се съсредоточава, чертите ми се изострят. Усещам, че съм в състояние на война, ,,невидима бран“. Сърцето учестява своя ритъм. Започвам да се разминавам с хора по улицата надолу. Вглеждам се в лицата им — ожесточени, настръхнали, объркани. Виждам изкривени физиономии, забързан говор, насечена реч, отсечени фрази, откровения, противопоставяния. Погледите са трескави. Хора поразени, носещи печата на безумието на нашето съвремие, цялата свръхдинамика и стрес, който кара душите и сърцата на човека да вибрират. Цялото това особено състояние се предава на другия и идва към мен. Господи, този свят се е превърнал в преддверие на ада. Ние го превърнахме в такъв.
Преди доста време бях задал въпрос на един моя познат психиатър как той се движи из обществото от позицията на професионалист и наблюдател на поведението на населението. Той се усмихна и с тъга ми каза, че дори и да не иска, сам поставя диагнози — невротичност, тежки фиксации, обсесии, личат техните зависимости и видими девиации. Аз не съм психиатър, а духовник, но имам своя макар и малък опит. Свои съкровени наблюдения и анализи.
Светът се е превърнал в море, в което хората се движат като поразени кораби. Един е с пробойни на борда, друг — с пробити платна, трети — с опустошена палуба. А между тях се носят отломки. Всеки със своите личностни разстройства прилича на бесноват. А някои може и да са… Не смея да разсъждавам по-нататък.
Когато гледам това, в съзнанието ми изниква една мисъл на св. Козма Етолийски: „Ще дойде време, когато бесовете свободно ще влизат и излизат от хората“. Това наистина не е нормално. Някакво състояние на социална шизофрения. Една част от тези, които са отвън, с какво са по-добре от тези, които са вътре? Те поне знаят диагнозите си, а горките хора отвън? Колко хора са на антидепресанти и имат своите тежки душевни и ментални болести? Познати от древност или плодове на цивилизацията, но отклонения от нормата. Тези вътре поне не са агресивни.
Спомням си за интервю с един психиатър, който казва, че няма изчерпателно определение за „нормалност“ и за съжаление, всеки от нас има някакво, дори и най-малко отклонение от общоприетата норма. Нима не е прав Серафим Роуз, който през осемдесетте години на 20. век изрича: „Животът сега е ненормален. Всичко, което е нормално, е станало ненормално, а това, което е ненормално, е станало нормално!“? А колко повече сега след четиридесет години? Вече всеки чувствителен човек търси нормалното, естественото, истинското. Иска да види онова, което беше преди.
Господи, само Ти можеш да ни помогнеш! Нали затова си изпратил Своя Единороден Син, за да ни избавиш от прегръдката на този свят, която ни задушава. Той е изходът, решението, алтернативата. Нима не е прав с думите Си „Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан. 14:6)? Добре, че имаме светата Църква, Тялото Христово, която знае рецептата на Живота. Вечната Витезда, всеобщата лечебница, банята на човешките души! Майката на всички вярващи и дори невярващи!
Сега е време за проповед! Време, което е настръхнало, враждебно и проломно! Дай Боже, повече хора да заживеят един друг обновен, благодатен, осветен начин на живот, който да им даде нова насока и тласък по пътя към светлината, радостта и утехата на вечния живот. Точно сега е време за покаяние. Вечната и винаги актуална проповед за света, която звучи трескаво сега! След дълги лутания и вътрешни борби, разочарования, малки провали и катастрофи да преоткрият терапията на светото Православие. Чистата вяра и изцеряващата Божия благодат. И да се обновят, възродят и да преоткрият истинския свят, преддверието на рая, пътя за царството Божие!
Колко добре би било да посещават светите богослужения, да търсят контакт със свещениците, да се изповядват, причастяват, да се въцърковят. Когато храмовете се изпълнят с хора, тогава ще намалеят посетителите в болниците. Познанието на светата Църква е пречистено и лекува всичко и всички. Светите отци не само казват, но и доказват това. Страдащите ще намерят утеха за страданията. Майката Църква ще ги приеме в прегръдката си. Тяхната болка ще бъде претопена, сълзите им ще бъдат отмити. Безсънните нощи ще изчезнат, те ще осветят себе си и така постепенно ще се превърнат в икони Божии, обожени и изкупени от света. Толкова много възрастни и млади хора, души, които са разчупили оковите си и са се изтръгнали от прегръдката на този враждебен свят, за да застанат в нозете на Възкръсналия Христос!
