Автор: архим. Сава (Мажуко)
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
Когато нашият Спасител извършвал Своя кръстен път, силите Му Го оставили, Той паднал. Тогава заповядали на някой си Симон от ливийския град Киринея да носи тежкия кръст. Така нашият Изкупител неочаквано получил помощник в Своя подвиг. А нали Симон бил обикновен човек: баща на двама синове – Руф и Александър, – не местен, той просто се прибирал от нивата си и по-скоро съвсем случайно попаднал на наказанието. Но още от евангелско време образът на Симон Киринеец станал символ на неочакван помощник, който ни подкрепя в трудна минута и ни помага да носим кръста на своя живот.
В Йерусалим, при къпалнята Витезда, което в превод означава „Дом на милосърдието”, живеел човек, който 38 години боледувал от някаква нелечима болест. Евангелистът казва, че той лежал болен от дълго време (Йоан. 5:6). Тридесет и осем години боледуване – това е много дълго, безкрайно дълго. За мнозина, особено в древността, това бил цял живот. И този нещастен човек живеел при къпалнята сред също такива болни, които, както и той, очаквали раздвижването на водата, защото Ангел Господен от време на време слизал в къпалнята и раздвижвал водата, и който пръв влизал в нея след раздвижването, оздравявал, от каквато болест и да бе налегнат (Йоан. 5:3-4).
И ето, Господ го вижда и пита: искаш ли да оздравееш? Болният, който не знае Кой стои пред него, започва да се оплаква, и думите на това така разбираемо за нас оплакване ще се повтарят цяла седмица на богослужението в стихирите от Триода: Нямам си човек да ме спусне в къпалнята, когато се раздвижи водата.
Какво трогателно изречение! Колко познато ни е това състояние на изоставеност, самота, неразбиране! Нямам си човек! Някога в древността един философ ходел из Атина със запален фенер посред бял ден и викал: „Търся човек!” а тук се казва: „Нямам си човек!”
Дори на Христос – на Богочовека – бил необходим помощник, защото е трудно, непоносимо трудно да носиш своя кръст. Ние падаме, оплакваме се: „Нямам си човек!” А къде е той – моят Симон Киринеец, който ще ми помогне докрай да нося своя кръст?
Сам Господ станал Симон Киринеец за разслабения. Той просто, така просто, както само Бог може, казал: стани, вземи одъра си и ходи – и болният веднага оздравял. И тази история би останала едно от безбройните свидетелства за чудесата на Бог на земята, ако не следваше човешкото, чисто човешко продължение.
Христос изцелил разслабения в събота. А евреите почитали закона, и дори на Бог не можели да позволят да го наруши. Те започнали да търсят Този, Който дръзнал да изцели в събота, защото изцеленият не запомнил Кой бил неговият Лекар. Но Господ Сам се приближил към него в храма и казал: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо (Йоан. 5:14). Много векове преди това, когато нямало нито къпалня, нито Йерусалим, нито кой да почита съботата, вече звучали подобни думи: ако не правиш добро, то грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него (Бит. 4:7). Така Господ увещавал Каин, но Каин останал глух, и земята отново била проклета за това, че отворила устата си, за да приеме братовата му кръв (Бит. 4:11).
Евангелие от Йоан посочва множество свидетелства от личното и много деликатно общуване на Христос с Неговите събеседници. Той казва на Натанаил нещо тайнствено, което разбира единствено самият Апостол: когато ти беше под смоковницата, видях те (Йоан. 1:48), и ние никога няма да узнаем какво е имал предвид Спасителят. Необикновено дълбоки и изпълнени с някаква особена предпазливост са беседите на Христос с Никодим и Самарянката. И тук виждаме, че Господ много внимателно уговаря разслабения да не греши. И какво направил този човек? Той веднага донесъл за Христос на юдеите. Предал своя Благодетел. Църковната история съобщава, че същият този изцелен човек по-късно бил в числото на онези, които изтезавали Христос преди Разпятието.
Недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо (Йоан. 5:14). А какво може да бъде по-лошо от това да прекараш в болест целия си живот – 38 години? Той страдал почти четири десетилетия, но ето, повече от две хилядолетия се помни неговата неблагодарност. Неблагодарността, като болест на душата, е по-лоша от всяка телесна болест, защото страдащият по тяло все пак остава човек, но който няма човешко сърце – благодарно сърце – той може ли да остане човек?
Нямам си човек! – оплаквал се разслабеният. „Нямам си човек!” – често викаме и ние. Няма наблизо някой Симон Киринеец, който да ми помогне да нося своя кръст! И как, кажете, след всичко това да обичам хората? Нали наоколо няма никого! Търся човек, а го няма. Не виждам никого. А ако не виждам никого, кого да обичам? Къде е моят ближен? Кой е моят ближен? Да си спомним, че Спасителят вече е отговорил на този въпрос. Нашият Бог – Човеколюбец, Който вижда всички хора и ги обича, много внимателно показал на питащите, че грешката е в самия въпрос. Не: „Кой е моят ближен?”, а „На кого аз съм ближен?”. И значи не: „Къде е моят Симон Киринеец?”, а: „На кого аз съм Симон Киринеец?”
Неблагодарността е болест на очите, недъг на зрението. Колко се срамуваме, когато изведнъж по Божия милост тази слепота на неблагодарността премине – и тогава виждаш това, което преди съвсем не си забелязвал: колко хора са се трудели заради мен, колко много добро са ми направили, колко много хора има, които ме обичат. А защо аз оставам сляп за тяхната любов? Поради болното си сърце, неспособно на благодарност.
Ние много и често говорим за борбата със страстите, за упражняването в молитва и изучаване на Писанието. А как иначе – без духовен живот човек не може да бъде християнин. Но цялата ни духовност може да расте и да се развива само в благодарно сърце, и ако го няма – всички наши аскетически опити и богословски учения са безполезни и дори опасни.
Да възпиташ в сърцето си благодарност към хората и към Бога – в това трябва да се състои главният ни труд, нашето основно духовно упражнение. И близо до нас е Господ, Когото не сме видели, нашите ближни, които не сме видели, и надеждата изведнъж да видим тяхната истинска красота с очи, изцелени от благодарността. Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е (1 Йоан. 3:2).
