Автор: Виктор Судариков
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravmir.ru
Ние знаем какво не трябва да ядем и какво трябва да прочетем, но нали за нас е по-важно да знаем какви трябва да бъдем?
В този печален случай се получава, че думите за взаимна любов и живо единство в Христос се превръщат в някаква формалност. Излиза, че те се произнасят с език на службата, но в действителност не значат нищо в отношенията с ближните. Но Господ иска не нашите думи, а ума и сърцето ни.
Често задават въпроса за подготовката за причастяване със Светите Тайни – какво правило трябва да изпълним, какво да прочетем, какво можем и какво не бива да ядем. Много по-рядко се задава въпросът – а какви трябва да бъдем, за да се причастим със Светите Тайни „за опрощаване на греховете и за вечен живот“?
Да погледнем какво казва за това чинът на богослужението. „Да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядваме“ – възглася дяконът в началото на литургията на верните.
И след това служещият свещеник се покланя пред трапезата (т. е. Престола), на която са поставени покритите Свети Дарове, целува тях и края на престола с думите: „Ще Те възлюбя, Господи, Крепост моя, Господ е моя Твърдиня и мое Прибежище“ и след това става „целувката на мира“ между служещите с думите „Христос посреди нас“ – „Е и ще бъде“.
„То символично трябва да означава пълното вътрешно примирение между християните, имащи намерение да участват в тайнственото жертвоприношение. Заповедта на Спасителя (Мат. 5:23-24) непосредствено предписва първо да се примирим с брата си и едва след това да принасяме жертвата на олтара.
Но това примирение и единодушие не е само чисто нравствено, то означава не само наличие на любов и примирение между принасящите жертвата, а трябва същевременно да бъде и единомислие, пълно духовно единение. Затова непосредствено след целувката на мира се възглася Символът на вярата, като мерило за догматическото единомислие на всички християни“.
(Архимандрит Киприан Керн. „Евхаристията“)
Някога целувката на мира се е извършвала от всички християни, молещи се в храма.
И така, от самото начало на християнството Евангелието, апостолите и светите отци от първите векове са установили като необходимо условие за служене на божествена литургия (а всички причастници са нейни служители) единната вяра, нелицемерната любов един към друг и примирението с всички.
Ако човек е отпаднал от църковно общение и след това се е покаял, то неговото присъединяване, свидетелството за единството му с братята във вярата и любовта, също се е извършвало чрез съвместно служене на литургия и причастяване.
А сега какво се случва? Много често християните се отличават не с любов един към друг, а с високомерие, унижаване и осъждане един на друг – било по политически, национални, културни, църковно-битови, семейни или някакви други мотиви.
Несъгласният с нас брат публично се представя или като злонамерен лъжец, или недоучен глупак или изобщо низък човек. Ако се съди по многобройните дискусии и писма в интернет, от критика на мненията (а в нещата, които не са свързани с вероизповеданието, мненията в Църквата могат да бъдат много различни) хората – в сан или без – много бързо преминават към лично унижение на събратята, а понякога и на пастирите, съслужителите и архипастирите.
Един мой приятел, отдавна служещ свещеник, ми писа, че веднъж му се случило да служи литургия със свещеник, който открито го ненавиждал. Какво да прави? „Да откаже да служи ли? Не, с този няма да служа?! Но с тях служел и епископ. Значи, ще се окаже, че и епископът не ми е угоден? Как да постъпя?“
В този печален случай се получава, че думите за взаимна любов и живо единство в Христос се превръщат в някаква формалност. Излиза, че те се произнасят с език на службата, но в действителност не значат нищо в отношенията с ближните. Но Господ иска не нашите думи, а ума и сърцето ни.
Същото се отнася и за случаите, когато миряните започват да унижават свещеника или да подкрепят такова унижение. Става дума не за критика на възгледите (никой от нас не е безгрешен, а и възгледите могат да бъдат различни), а именно за надменност и лично осъждане. Как след това миряните ще се причастяват от ръцете на свещеника, когото са осъдили?
Накрая, същото се отнася и изобщо за осъждането на едни християни от други – насмешка, високомерие, унизителни етикети и т. н. Ако ние смятаме себе си за християни – значи всяка дума трябва да бъде произнесена така, като че стоим пред Христовата Чаша – тя е и мерило за нашите думи и дела. Как ще поискаме да кажем нещо на някого, ако утре ще бъдем заедно на литургия? Или как – ако утре Господ ме призове при Себе Си на съд и ме попита за отношението ми към ближния – каква съдба ще ми бъде приготвена, ако аз се отнасям така към него?
Така можем да намерим отговор какви трябва да бъдем, за да се причастим не за осъждане…
