Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“
(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Всеки един от нас, православните вярващи, духовници или миряни, има поставени от Вседържителя Христос две задачи — да се бори за спасението на своята душа и да направи всичко възможно да помогне за спасението на другите. И двете са тясно свързани, преплетени, преливащи една в друга. С пълно напрежение на силите си и с помощта на Божията благодат всеки от нас трябва да ги изпълни. Така ще остане верен на своя дълг и на длъжността, на която е призован и призван.
Тези задачи са извлечени от духа на светото Евангелие и от примера на Сина Божи. На пръв поглед изглеждат прости, но са тежки. Това е изцяло в духа на християнството, което борави с ясни категории и ясна терминология, но всичко това, поставено в дълбочина и вътрешен релеф, е изключително трудно и дори неизпълнимо без намесата „свише“. Всички други задачи остават назад и настрани и малко или много нямат такова ключово значение.
Ние имаме ясно зададена програма с Неговите заповеди, облечени сме в Неговото всеоръжение и притежаваме пречистото знание на учението —преживяно, съхранено, предадено и обновено от светите отци. Най-важното, знаем пътя и посоката — нагоре — и имаме пред себе си примера на тези, които са го извървели преди нас. А те са нашите осветени приятели и помощници —светците и праведниците.
Това е неизброима армия от воини, обгорени в битки с невидими и видими врагове. Всички те по свой съкровен начин са преживели своята лична „метаноя“, просветили са своято тяло, душа и воля, изобразили са в себе си Христос и са се превърнали в икони Божии. С много подвизи и труд са строшили своите окови и са постигнали целта на духовния живот — спасението на душите си.
Никой от нас няма право да се оправдава и да роптае от личния си кръст, а да го носи до последен дъх, като знае и никога не забравя, че ще отговаря пред съда на Съдията — Христос.
Не само откровението на светото Евангелие, но и суровата реалност на живота ни показва, че всеки от нас и всички вкупом сме недостойни, но това е неизбежно. Кой от всички „родени от жена“ е способен да помисли дори за миг, че е достоен за това велико поприще, на което е призван?
Колкото повече един вярващ навлиза в тайните на духовния живот и трупа личен опит, той не само разбира, но и горчиво осъзнава, че това е така. В началото изпада в тази така позната романтична заблуда, че всичко ще мине, леко, ясно и почти безпрепятствено, но колкото повече напредва, усеща колко условно и сложно е новото поприще в Духа. Неизбежно преживява личните и неповторими победи и поражения, възторзи и облегчения, утехи и разочарования. Те са неизбежни, лечителни и спасителни и произтичат от всички и всичко и най-вече от самия него. Това го умъдрява, но и очиства и просвещава. Светите отци ни наставляват, че всеки, който искрено се подвизава преминава през три етапа — очистване, просвещение и обожение. Те са стълбовете на православната духовност и степени на пътя към съвършенството.
Това е светът на светата Църква, която е вечната Витезда, всеобщата лечебница за всяка болест и немощ. Те носят духа на православната терапия, която е синтез на пречистено знание — теория и практика за и в Духа Светаго. Да, ние се задъхваме, отпадаме, пропадаме, но сме длъжни да не униваме, да не се пречупим и въпреки съпротивата на врага да продължим напред, като не забравяме думите на св. Йосиф Исихаст: „Изкушенията никога не са по-силни от благодатта“. Господ Бог ни познава по-добре от самите нас и няма да ни постави в ситуация, от която да не може да ни изведе. Доказателство за това са примерът на светците и нашият ежедневен, злободневен опит. Има ли християнин, който да не е преживял някакво макар и малко дълбоко съкровено за него чудо в своя трънлив, но и изпълнен с трепет път по стъпките на Христос.
Едно от най-възхитителните неща в християнството е неговата неизтощима мисия. Най-яркият пример за нея е Синът Божи, Който не е бил застинал и статичен, а динамичен и винаги достъпен до болката на всички около него. В цялото си земно служение Той е търсил ключ за света на всеки и е пръскал светлината на спасението. Колко красота и саможертва има в това, че не е достатъчно подвизаващият да се затвори само в своя малък свят, потопен в своята егоцентричност и лична себичност, а да я разчупи и да протегне ръце към другите. Така да ги потърси чрез и в Христос и да ги покани в чудния свят на спасяващите се. Това се отнася не само за най-близките, но и за отдалечените и дори за враговете. Какво тихо величие и мистична сила има в това, че светата Църква е съборна и никой не само не може да живее, но и да се спаси изцяло сам. Ние сме Тяло Христово и туптим с един пулс, ритъм, болка и стремеж да се очистим. Сами сме решили да се себепревъзмогнем в битка със старата си природа и с бесовете, подпомагани от Неговата благодат. За всички, независимо каква длъжност имат в светата Църква, се отнасят думите на св. ап. Павел: „Горко ми, ако не благовествувам!“ (1 Кор. 9:16).
Винаги и особено сега е време за мисия, защото почвата наистина е подготвена. Навсякъде цари хаос, безпътица и трескава несигурност, всеобщо разочарование от стихиите на света. Съвременният човек, заблуден и заблудаващ се, се лута в желанието за щастие и в търсене на някакъв мир и утеха. Колкото по-силно ни притиска светът, толкова повече трябва да се стараем да вдигаме уморените си погледи към небето и от там да търсим помощ и подкрепа. Затова да не се страхуваме, а с повече дръзновение и надежда да пристъпим към малките светове на околните, които се гърчат изоставени и опустошени, подмятани от студените стихии на света.
Не е нужно да го направим с методите на протестантите, шумно и натруфено с цитати, а скромно, достъпно и внимателно, като тихо почукаме на вратата на човека до нас и му дадем надежда… Да проявим милост, за която ни говори Христос, към бедния, гладния, забравения, изоставения, без да го осъждаме за състоянието му, защото всъщност всеки от нас може да се окаже в неговата незавидна роля. Затова най-важното сега е душегрижието във всичките му форми. В особена степен това се отнася за пастирите, духовните отци, които сме призвани да водим и да даваме личен пример, защото на нас много ни е дадено, но и много ще се иска. Казано е: „Деца, последно време е“ (1 Иоан. 2:18) и нека не се леним и не отлагаме да подадем ръка и да пръскаме Неговата светлина, изцеряваща, просвещаваща и обновяваща. Колкото се може по-бързо, да се отърсим от личните си страхове и комплекси, да захвърлим оправданията и задължително да не осъждаме и да се притечем на помощ на тези, които са онеправдани и поразени, борещи се в своите малки окопи. Така въпреки цялото ни лично недостойнство да дадем най-доброто от себе си, имайки за утеха думите на Спасителя: „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света“ (Мат. 28:20).
